Агата Кристи
Неочакваният гост (15)

Глава петнадесета

Шокирани, присъстващите посрещнаха думите на инспектор Томас с мълчание. После Лора колебливо и като че уплашено прошепна:

— Какво… какво казахте?

— Казах, че този човек Макгрегър е мъртъв — потвърди инспекторът.

Всички ахнаха, а инспекторът доразви лаконичното си съобщение:

— Джон Макгрегър — каза той — е умрял в Аляска преди повече от две години… малко след като се е върнал от Англия в Канада.

— Умрял! — извика невярващо Лора.

В това време младият Жан, незабелязан от никого, премина бързо по терасата от другата страна на стъклената врата и се изгуби от поглед.

— Това променя нещата, нали? — продължи инспекторът. — Значи не Джон Макгрегър е поставил онази бележка върху гърдите на мъртвия Ричард Уоруик. Сега обаче се изяснява, че този, който я е сложил там, е знаел всичко за Макгрегър и катастрофата в Норфък, нали? Което пък съвсем определено насочва следата към човек от този дом.

— Не! — извика остро мис Бенет. — Не, не може да бъде… сигурно не е истина… — тя млъкна.

— Да, мис Бенет? — подкани я инспекторът. Той почака за миг, но мис Бенет не можа да продължи. Напълно съсипана, тя се отдалечи към френския прозорец.

Инспекторът насочи вниманието си към майката на Ричард Уоруик.

— Вие разбирате, мадам — каза той, стараейки се в думите му да прозвучи съчувствие — че това променя нещата.

— Да, разбирам — отговори мисис Уоруик и се изправи. — Имате ли още нужда от мен инспекторе? — попита тя.

— За момента не, мисис Уоруик — отвърна инспекторът.

— Благодаря ви — промърмори мисис Уоруик, докато отиваше към вратата, която Ейнджъл побърза да й отвори.

Джулиън Фарър помогна на старата дама да излезе от стаята. След това той се върна и застана до креслото със замислен вид. Междувременно инспектор Томас беше отворил куфарчето си, откъдето извади един пистолет.

Ейнджъл точно се накани да последва мисис Уоруик, когато инспекторът властно извика:

— Ейнджъл!

Камериерът се стресна и се върна в стаята, затваряйки вратата.

— Да, сър? — отзова се тихо той.

Инспекторът отиде при него, стиснал в ръка оръжието, с което се предполагаше, че е било извършено убийството.

— Да се върнем на този пистолет — обърна се той към камериера. — Сутринта вие не бях сигурен, че е принадлежал на мистър Уоруик. Сега можете ли да бъдете по-точен и да кажете дали е от неговите?

— Не бих могъл да се наема с това, инспекторе — отговори Ейнджъл. — Вижте, той имаше толкова много пистолети.

— Това е континентален тип оръжие — информира го инспекторът, като задържа пистолета пред очите му. — Бих казал, че навярно е спомен от войната.

Докато той говореше, Жан отново прекоси терасата, този път в обратната посока, без, очевидно, да бъде забелязан от присъстващите в стаята. Той носеше пистолет, който се опитваше да прикрие.

Ейнджъл погледна оръжието.

— Мистър Уоруик наистина имаше няколко пистолета чуждо производство, сър — заяви той. — Но се грижеше сам за своя арсенал и не ми позволяваше да пипам каквото и да било.

Инспекторът отиде при Джулиън Фарър.

— Майор Фарър — каза той, — вие сигурно имате спомени от войната. Това оръжие говори ли ви нещо?

Фарър погледна небрежно пистолета.

— Боя се, че ни най-малко — отговори той.

Инспекторът го остави и отиде да прибере оръжието в куфарчето си.

— Ние със сержант Кадуолъдър — обяви той, обръщайки се към събралите се — искаме да прегледаме най-внимателно цялата лекция на мистър Уоруик. Разбрах, че той имал разрешителни за почти всичките си оръжия.

— О, да, сър — увери го Ейнджъл. — Разрешителните са в едно чекмедже в неговата спалня. А всичките пистолети и другите оръжия са прибрани в оръжейния шкаф.

Сержант Кадуолъдър тръгна към вратата, но беше спрян от мис Бенет, преди да излезе от стаята.

— Почакайте малко! — извика му тя. — Ще ви трябва ключът за шкафа.

Тя извади един ключ от джоба си.

— Вие сте го заключили? — попита инспекторът, обръщайки се рязко към нея. — Защо?

Отговорът на мис Бенет прозвуча също толкова рязко:

— Не съм си и помисляла, че ще ми зададете подобен въпрос — язвително подхвърли тя. — Всичките тези пистолети, муниции, те са извънредно опасни. И децата знаят това.

Прикривайки усмивката си, сержантът взе ключа, който тя му даде и тръгна към вратата, като се спря на прага, за да види дали инспекторът ще иска да го придружи. Инспектор Томас, очевидно доста раздразнен от неуместния коментар на мис Бенет, отбеляза:

— Ейнджъл, налага се да поговорим още малко.

Той взе куфарчето си и излезе от стаята. Сержантът го последва, като остави отворена вратата за Ейнджъл.

Камериерът обаче не излезе веднага. Вместо това той погледна притеснено Лора, която в този момент седеше забила поглед в земята, отиде при Джулиън Фарър и прошепна:

— За онова дребно нещо, сър. Имам въпиеща нужда да се подсигуря възможно най-скоро. Ако сте така добър, сър, да…

Фарър заговори с усилие:

— Мисля… че ще можем… да уредим нещо.

— Благодаря ви, сър — отвърна Ейнджъл и по лицето му пробяга лека усмивка. — Много ви благодаря, сър.

Той тръгна към вратата и точно щеше да излезе от стаята, когато Фарър го спря, като извика властно:

— Не! Чакай малко, Ейнджъл!

Когато камериерът се обърна към него, Фарър извика силно:

— Инспектор Томас!

Настъпи напрегната тишина. Сетне, след минута-две, инспекторът се показа на вратата, а сержантът след него.

— Да, майор Фарър? — попита тихо инспекторът.

Джулиън Фарър отиде до креслото, а лицето му придоби приветливо и добронамерено изражение.

— Преди да се заемете с обичайните си дела инспекторе — отбеляза той, — има нещо, което трябва да ви кажа. Предполагам наистина, че трябваше още тази сутрин да го споделя с вас, но всички бяхме толкова разстроени. Мисис Уоруик току-що ме информира, че имало някакви отпечатъци, които ви създавали главоболия, понеже не сте могли да ги идентифицирате. Мисля, че ставало дума за тези ей тук на масата. — Той помълча и после добави непринудено: — По всяка вероятност, инспекторе, тези отпечатъци са мои.

Настъпи тишина. Инспекторът бавно се приближи до Фарър и тихо го попита с известен упрек в гласа:

— Вие сте били снощи тук, така ли, майор Фарър?

— Да — отговори Фарър. — Наминах, както често правех след вечеря, за да си побъбря с Ричард.

— И го намерихте… — подкани го инспекторът.

— И го намерих много унил и тъжен, затова не останах дълго.

— Горе-долу по кое време беше това, майор Фарър?

Фарър се замисли за миг и сетне отговори:

— Наистина не мога да си спомня. Може би към десет или десет и половина. Там някъде.

Инспекторът го погледна твърдо.

— Може ли да бъдете малко по-точен? — подкани го той.

— Боя се, че не. Съжалявам — последва незабавният отговор на Фарър.

След настъпилата неловка тишина инспекторът попита уж нехайно:

— Надявам се, не сте се карали за нещо, нито сте си разменяли лоши думи?

— Не, разбира се, че не — тросна се възмутено Фарър. После погледна часовника си. — Закъснявам — забеляза той. — Трябва да председателствам едно събрание в кметството и не бива да карам хората да ме чакат. — Фарър се обърна и тръгна към френския прозорец. — Затова, ако не възразявате… — Той се спря на терасата.

— Не бива да караме хората в кметството да чакат — съгласи се инспекторът и го последва. — Но съм сигурен, вие разбирате, майор Фарър, че бих искал пълен отчет за действията ви снощи. Може би ще можем да поговорим за това утре сутринта. — Той млъкна и после продължи: — Съзнавате, разбира се, че не мога да ви задължа и оставям това на добрата ви воля, а така също сте в правото си на разговора ни да присъства адвокатът ви, ако желаете.

Мисис Уоруик беше влязла отново в стаята. Тя стоеше на прага, държейки вратата отворена и успя да чуе последните думи на инспектора. Джулиън Фарър пое дълбоко дъх, осъзнавайки важността на онова, което беше казал инспекторът.

— Отлично… ви разбирам — каза той. — Да се условим ли за десет сутринта? Ще присъства и моят адвокат.

Фарър излезе на терасата и си тръгна, а инспекторът се обърна към Лора Уоруик:

— Видяхте ли се с майор Фарър, когато е дошъл снощи тук? — попита той.

— Аз… аз… — започна несигурно тя, но беше прекъсната от Старкуедър, който изведнъж скочи на крака и отиде при тях, заставайки помежду им.

— Струва ми се, че на мисис Уоруик в момента изобщо не й е до въпроси — каза той.