Агата Кристи
Неочакваният гост (10)

Глава десета

Докато пресичаше преддверието, мис Бенет спря, за да направи път на Старкуедър.

— Добро утро, мис Бенет — поздрави я Старкуедър. — Дойдох, за да се срещна с инспектор Томас.

Мис Бенет кимна.

— Добро утро… о, добро утро, господин полицай. И двамата са в кабинета… не зная какво правят.

— Добро утро, мадам — отговори полицаят. — Донесох тези неща за инспектора. Навярно сержант Кадуолъдър ще може да ги вземе.

— Какво става? — попита Лора, дочула глъчката отвън.

Инспекторът стана и отиде до вратата.

— Като че ли мистър Старкуедър се е върнал.

Когато Старкуедър влезе в стаята, сержант Кадуолъдър излезе в преддверието, за да разтваря с полицая. Междувременно младият Жан се отпусна в креслото, наблюдавайки суетнята около него с огромен интерес.

— Слушайте — извика Старкуедър, когато в стаята, — не мога цял ден да си губя времето в полицейското управление. Взеха ми отпечатъците и после поисках да ме доведат тук. Имам си работа. С агенция за недвижими имоти имаме уговорка днес да посетим две места. — Той изведнъж забеляза Лора. — Добро утро, мисис Уоруик — поздрави я Старкуедър. — Ужасно съжалявам за случилото се.

— Добро утро — отвърна резервирано тя.

Инспекторът отиде до масата с креслото.

— Мистър Старкуедър — попита той, — снощи случайно да сте се подпирали с ръка на тази маса, а после да сте отваряли френския прозорец?

Старкуедър отиде при него до масата.

— Не зная — призна той. — Може би. Има ли значение? Не мога да си спомня.

Сержант Кадуолъдър се върна в стаята, носейки със себе си някаква папка. След като затвори вратата, той отиде при инспектора.

— Ето отпечатъците на мистър Старкуедър, сър — докладва той. — Полицаят ги донесе. Също и балистичната експертиза.

— А, я да видим — каза инспекторът. — Куршумът, убил Ричард Уоруик, е бил изстрелян от този пистолет. Колкото до отпечатъците, ей сега ще ги погледнем.

Той отиде до стола на бюрото, седна и започна да изучава документите, а сержантът се върна в нишата.

След известно време Жан, който напрегнато наблюдаваше Старкуедър, попита:

— Вие току-що се връщате от Абадан, нали? Как е там?

— Горещо — гласеше единственият отговор, който даде Старкуедър. — Как сте днес, мисис Уоруик? — обърна се той към Лора. — По-добре ли се чувствате?

— О, да, благодаря — отговори Лора. — Вече се съвзех от шока.

— Хубаво — каза Старкуедър.

Инспекторът беше станал и сега отиде до Старкуедър на канапето.

— Ваши отпечатъци — обяви той — има по френския прозорец, гарафата, чашата и запалката. Отпечатъците върху масата не са ваши. Засега са още неидентифицирани. — Той се огледа. — Това решава въпроса — добави той. — След като не е имало посетители… — той спря и погледна Лора — снощи…

— Не — увери го Лора.

— Тогава значи са на Макгрегър — продължи инспекторът.

— На Макгрегър? — попита Старкуедър и погледна Лора.

— Вие сте изненадан? — каза инспекторът.

— Да… доста — призна Старкуедър. — Искам да кажа, че очаквах да е бил с ръкавици.

Инспекторът кимна.

— Прав сте — съгласи се той. — Държал е пистолета с ръкавици.

— Дали е имало свада? — попита Старкуедър, обръщайки се към Лора. — Или не сте чули друго, освен изстрела?

Лора изрече с усилие:

— Аз… ние — тоест Бени и аз… чухме изстрела. Но и без това от горния етаж не би могло да се чуе нищо друго.

До този момент сержант Кадуолъдър зяпаше към градината през малкия прозорец в нишата. Но сега, след като видя, че някой се придвижва към къщата през ливадата, отиде до френския прозорец. През него влезе еди красив мъж на около тридесет и пет години, среден на ръст, с руса коса и сини очи и с осанка на военен. Той се спря на входа. Изглеждаше много разтревожен. Жан, който го забеляза първи от присъстващите в стаята, възбудено изписка:

— Джулиън! Джулиън!

Новодошлият погледна към Жан и сетне се обърна към Лора Уоруик.

— Лора! — извика той. — Току-що научих. Ужасно… ужасно съжалявам!

— Добро утро, майор Фарър! — поздрави го инспектор Томас.

Джулиън Фарър се обърна към инспектора:

— Това е невероятно! — каза той. — Бедният Ричард!

— Седеше си в количката ето тук — заобяснява възбудено Жан на Фарър. — Беше се свил на две, а на гърдите му имаше лист хартия. Знаеш ли какво пишеше на него? Пишеше: „Пито — платено!“

— Да. Спокойно, Жан, спокойно! — измърмори Джулиън Фарър и потупа момчето по рамото.

— Много е вълнуващо, нали? — продължи Жан и пламенно го погледна.

Фарър се отдалечи от него.

— Да, да, разбира се, че е вълнуващо — увери го той и погледна въпросително към Старкуедър, докато говореше.

Инспекторът ги представи един на друг.

— Това е мистър Старкуедър… майор Фарър, който може да се окаже нашият бъдещ представител в Парламента. Кандидатира се на допълнителните избори.

Старкуедър и Джулиън Фарър си стиснаха ръцете и измърмориха по едно любезно: „Приятно ми е!“ Инспекторът се оттегли настрана и направи знак на сержанта да отиде при него. Те се заприказваха, а в това време Старкуедър заобяснява на майор Фарър:

— Хлътнах с колата си в една канавка и точно идвах към къщата, за да видя дали не мога да телефонирам и да получа някаква помощ, когато един мъж изскочи отвътре и почти ме събори на земята.

— Накъде тръгна този мъж? — попита Фарър.

— Нямам представа — отговори Старкуедър. — Разтвори се в мъглата като дим.

Той се обърна, а в това време Жан, който коленичи върху креслото, погледна въпросително към Фарър и рече:

— Джулиън, ти нали каза на Ричард, че някой ден ще го застрелят?

В стаята настана тишина и всички погледи се насочиха към Джулиън Фарър.

Той се замисли за миг и после невъзмутимо заяви:

— Така ли съм казал? Не си спомням.

— О, да, каза го — настоя Жан. — Беше веднъж на вечеря тук. Нали се сещаш, с Ричард нещо се скарахте и тогава ти каза: „Един ден, Ричард, някой ще ти пусне куршум в главата!“

— Забележително пророчество! — отбеляза инспекторът.

Джулиън Фарър приседна на крайчеца на табуретката.

— Е, добре — каза той. — Знаете, че Ричард вършеше куп безобразия с пушкалата си. Хората никак не харесваха това. Имаше един мъж… помниш ли го, Лора? Грифитс, вашият градинар. Онзи, дето беше уволнен от Ричард. Та тоя Грифитс най-сериозно сподели веднъж с мен, а после още няколко пъти следното: „Само почакайте! Някой ден ще си грабна пушката и ще го гръмна тоя мистър Уоруик!“

— О, Грифитс не би направил такова нещо! — бързо извика Лора.

Фарър веднага отстъпи:

— Не, не, разбира се, че не — призна той. — Аз… аз нямах предвид това. Просто казвах, че много хора… говореха така за Ричард.

За да прикрие объркването си, той извади от табакерата си една цигара.

Инспекторът седна на стола зад бюрото със замислен вид. Старкуедър застана в ъгъла до нишата, а Жан, който стоеше наблизо, го зяпна с интерес.

— Щеше ми се да бях наминал снощи! — рече Джулиън Фарър, без да се обръща конкретно към някого. — Канех се да го направя.

— Имаше ужасна мъгла! — тихо каза Лора. — Нямало е как да дойдеш насам.

— Не затова — отговори Фарър. — Просто хората от моя комитет бяха вкъщи на вечеря. Когато разбраха, че пада мъгла, всички си тръгнаха много рано. Тогава реших да дойда да ви видя, но се отказах. — Той затършува из джобовете си и после попита: — Някой да има кибрит? Изглежда съм си забравил запалката някъде.

Огледа се и изведнъж забеляза запалката, която Лора беше оставила предната нощ на масата. Стана и отиде да я вземе, а в това време Старкуедър внимателно го наблюдаваше.

— О, ето я! — каза Фарър. — Изобщо не можех да се сетя къде съм я сложил.

— Джулиън… — започна Лора.

— Да? — Фарър й предложи цигара и тя си взе една. — Страшно съжалявам за случилото се, Лора — каза той. — Ако има нещо, което мога да направя… — гласът му нерешително заглъхна.

— Да, да, зная — отвърна Лора, докато Фарър й палеше цигарата.

Изведнъж Жан се обърна към Старкуедър.

— А вие можете ли да стреляте, мистър Старкуедър? — попита той. — Пък аз мога. Ричард понякога ми даваше да опитам. Разбира се, не бях добър колкото него.

— Давал ли ти е? — рече Старкуедър и се извърна към Жан. — С какво оръжие ти даваше да стреляш?

Докато Жан занимаваше Старкуедър, Лора използва възможността да размени набързо няколко думи с Джулиън Фарър.

— Джулиън, трябва да поговоря с теб. Наистина — прошепна тя тихо.

Гласът на Фарър беше също толкова тих:

— Внимавай! — предупреди я той.

— С двадесет и два калибров пистолет — казваше в това време Жан на Старкуедър. — Аз съм много добър стрелец, нали, Джулиън? — Той отиде при него. — Помниш ли, когато ме заведе на панаира? Уцелих две шишета, нали?

— Така беше, млади момко — увери го Фарър. — Ти имаш точно око, а това е най-важното. Имаш точно око и за игра на крикет. Онзи мач, дето го изиграхме миналото лято, беше истинска сензация! — добави той.

Жан му се усмихна щастливо и после седна на табуретката, поглеждайки към инспектора, който в момента разглеждаше някакви документи на бюрото. Настъпи тишина. После Старкуедър извади една цигара и попита Лора:

— Имате ли нещо против, ако запаля?

— Разбира се, че не — отговори тя.

Той се обърна към Джулиън Фарър.

— Може ли да ползвам запалката ви?

— Разбира се — каза Фарър. — Заповядайте!

— Много е хубава — отбеляза Старкуедър, докато си палеше цигарата.

Лора направи внезапно движение, после се закова на място.

— Така е — каза небрежно Фарър. — Бива си я повече от доста други.

— Твърде е… специфична — отбеляза Старкуедър.

Той бързо погледна към Лора и после върна запалката на Джулиън Фарър, като смотолеви едно „благодаря“.

Жан скочи от табуретката и застана зад стола на инспектора.

— Ричард имаше много пушки — довери му той. — Също и въздушни. А имаше една, която е използвал в Африка, с нея е стрелял по слонове. Искате ли да ги разгледате? Те са ей там, в спалнята на Ричард — посочи той с ръка.

— Добре — каза инспекторът и стана. — Покажи ни ги. — Той се усмихна на Жан и дружелюбно добави: — Знаеш ли, че си ни голям помощник. Наистина свърши доста работа. Трябва да те вземем да ни помагаш в полицията.

Той сложи ръка на рамото на момчето и го побутна към вратата, която сержантът отвори.

— Няма да ни трябвате повече, мистър Старкуедър — извика инспекторът на излизане. — Сега можете вече да си свършите работата. Само поддържайте връзка с нас, това е.

— Добре — отговори Старкуедър, а Жан, инспекторът и сержантът излязоха от стаята, като последния затвори вратата след тях.