Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (9)

1.

По друг начин си представяше Васко първия учебен ден. Виждаше се едва ли не с капитанска шапка и препасан през кръста кортик. И чуваше как съучениците му завистливо си шепнат:

— Той си има собствена лодка.

— Ще ме повозиш ли бе, Васко?

— А ти ще ми напишеш ли домашното?

— Ще ти го напиша.

— Качвай се тогава.

Но потъването на лодката помрачи първия учебен ден, най-щастливия, единствения без уроци, домашни и изпитване.

Фори се чувстваше измамен. Уж знаеше по-добре от цялото училище с учителите заедно как се печелят пари, а удави в морето трийсет лева. (Трийсет и четири лева — помнеше ги точно!) Остана му една утеха — Васко се изложи пред Тинчето и шансовете Фори да я спечели се увеличаваха.

Тинчето дойде също с потиснато настроение в училище. Не можеше да си прости, че се поведе по акъла на такива хлапаци и стана кръстница на потънала лодка. Как би погледнал на нея Васил Михайлов, ако узнаеше? Вечерта след произшествието, за да забрави случилото се, тя седна и написа осемдесет и четвъртото си писмо до Българска телевизия, в което този път „от името на новия и модерен квартал «Чайка», град Варна“ настоя да се повтори серията за капитан Петко Войвода. Запечата писмото, погледна снимката на Васил Михайлов, заключи я в бюрото и си легна. Не загаси лампата, докато не прочете докрай книгата „Мъжът и жената интимно“ — четеше я тайно. След като затвори и последната страница, се почувства по-зряла от когато и да било.

Женя не се чувстваше измамен, а само потиснат. На него му миришеше на бой от самото начало и сега, когато лодката вече я нямаше, той предугаждаше, че най-лошото все още не е дошло. Съжаляваше, че, увлечен от общия ентусиазъм, даде тези пет лева и петдесет стотинки. Още повече намрази Фори, загдето отказа да му ги върне. Завиждаше на двете софиянчета — те си заминаха със следобедния самолет доволни и предоволни. Та кое друго софийско дете е преживяло това, което преживяха те! Имаше да разправят! А им струваше само два лева.

Така че през първия учебен ден никой от претърпелите лодкокрушение варненци не отвори дума за него. Всеки посвоему се чувстваше гузен. След обикновените тържества по откриване на учебната година учениците се прибраха по стаите. Още с първите приветствени думи на класната започна ученическото ежедневие. Васко измъкна изпод чина пружинена самобръсначка, подарък от баща му. Показа я на Фори, опитваше да поддържа с него нормални отношения.

— На баща ми е „Филипс“! — прошепна зад гърба му Фори.

Васко обичаше да се фука, но не обичаше другите да се фукат. На баща му била „Филипс“!

— И на баща ми е „Филипс“! — отвърна раздразнен. — Тази обаче е без ток. И насред час можеш да се избръснеш! — и той започна да навива пружината. При всяко завъртване на ключа кашляше, за да прикрие шума.

Класната почука с молив по катедрата.

Тинчето скри веднага дочетената предишната вечер книга под чина — тъкмо я показваше на приятелката си.

Женя си дръпна ръката от брадата на Васко — Васко го бе накарал да провери колко гладко е обръснат.

— Този, който добре организира времето си, той ще смогне и да си научи уроците, и да поиграе, и на кино да отиде — говореше класната. — Използвайте разумно всяка минута, прекарана тук, слушайте внимателно всяка дума, казана от учителите, защото чутият в клас урок е наполовина научен урок.

Неочаквано тя млъкна. Децата се стаиха и в тишината се чу монотонното пърпорене на самобръсначката. Васко я бе тикнал под чина и се опитваше да я изключи, но не намираше копчето. Класната, жена на около трийсет години, отиде да му помогне. Бръкна под чина, там, където обикновено стоят чантите, извади самобръсначката и спря пружината.

— От баща ти ли е? — попита тя кротко.

— Ъхъ! — отвърна Васко.

— Не се казва „Ъхъ“, а „Да“ — каза тя и му подаде самобръсначката. — Мисля, че малко е подранил с подаръка! — добави тя, за да го уязви.

Класът зашумя. Фори протегна ръка към Васко и каза високо:

— Ама пипнете, другарко Микренска, колко гладко е избръснат.

Това предизвика спонтанен и искрен смях, който се сля с училищния звънец и оповести разгарянето на тлеещата вражда между Васко и Фори, вражда, която лежи в основата на всичко случило се оттук нататък. Смехът на класа, над който ярко се открояваше мелодичният глас на Тинчето, сложи край на привидното приятелство между Васко и Фори.

Веднага щом класната излезе от стаята, Фори грабна самобръсначката и тя тръгна от ръка на ръка, съпровождана с коментари и подигравки. Васко удари няколко момчета, докато успя да си я прибере. С това само ги настрои против себе си.

След училище тръгнаха вкупом по улицата.

— Дай я да се поизбръсна, а? Че и мене да ме харесват мадамите! — подхвърли Фори така, че Тинчето да чуе.

— Яйце бръсне ли се! — не му остана длъжен Васко.

— Яйце, нали!? — впрегна се Фори. — А това тука какво е — и си показа с пръст мустаците.

— Това там е боядисано с грима на майка ти!

— Ама ти с грим ли се мажеш? — изхили се едно момиче.

Това вече страшно засегна Фори, той се ядоса така, че целият се изчерви.

— И червено по бузките слага! — дораздразни го Васко.

Човек като се ядоса, по-добре е да си замълчи, но Фори не се сдържа:

— Да си ми върнеш парите, фукльо такъв! — каза той ни в клин, ни в ръкав и така започна една разправия, която направи всеобщо достояние скривания старателно досега провал с лодката.

— Кои по-точно? — продължи да го дразни Васко.

— Кои, нали?! — наежи се Фори. — Привозило му се на лодка! — Фори бутна с ръка главата на Васко. — Баща боцман, син глупак.

— Кой щеше да продава „Фруктен аус Булгариен“, аз ли? — кипна Васко. — И чужденците, такааа — показа той с ръце как щели да се блъскат чужденците за плодове. — Фори аус Булгариен става милионер!

— А Васко да Гама от село Рупча тръгва с потъналите си гемии на околосветско пътуване.

— Аз мога да пътувам, когато си искам! — отвърна му Васко.

— С какво?

— С татко.

— На кой кораб по-точно, „Васко да Гама“ или „Августина“.

— Може и на „Христофор Колумб“.

— Тъй става то, качваш се, тръгваш! — продължи да го дразни Фори.

— Ако река, още този рейс мога, да не мислиш! — хлътваше все повече и повече Васко.

— Мисля!

— Ха на бас!

— Ха на бас! — протегна с готовност палец Фори.

— Ха на бас де! — изрепчи се Васко като козел, но палец не протегна, съзнавайки, че се е поувлякъл. — На какво?

— На по пет шоколада! — каза веднага Фори, не искаше да го плаши с пари.

Държеше палеца си протегнат и Васко страшно се притесняваше.

— Малко е — опита се Васко да откаже Фори.

— И всяко междучасие ще пишеш на дъската „Васко е фукльо“.

— Фори е фукльо!

— А на бас! — продължи да тика Фори палеца си пред носа му.

Васко се огледа — съучениците им и което бе по-важно — съученичките, бяха сключили кръг около двамата и чакаха изхода от двубоя. Но най-важното бе, че в кръга се намираше Тинчето, усмихната и по-хубава от всякога, така поне се стори на Васко. Ако Фори не го дразнеше допълнително с идиотската си усмивка, може би щеше да намери сили да се откаже от баса, но Фори се хилеше насреща му като пача.

Васко наплюнчи палец.

— От големите шоколади! — блъфира за последен път той, но безуспешно.

Допряха палци.

По-късно Васко се прокле хиляди пъти, че стори това.

— Шоколадите може да ги донесеш още утре, преди да е заминал баща ти. Тъкмо ще ги купи с валута — каза Фори с тона на победител.

Чак сега Васко не му отвърна нищо. Много, много късно се сети да мълчи.

— Първо на първо, Василе — ръкомахаше Фори и издаваше радостното си въодушевление от постигнатата пред Тинчето победа над Васко, — всеки български гражданин, който желае да замине за чужбина, подава молба и…

— Стига с твоя тъп брат, бе! — изсъска злобно Васко. До смърт ненавиждаше Фори, но и себе си. Сам се навря в цялата тази каша. Свърна сърдито встрани, заряза съучениците си и тръгна сам.

— Пък на кораба си пусни мустаци, морскиии! — долетя до ушите му насмешливият глас на Фори.

Васко не се обърна. След малко чу стъпки зад гърба си. Беше Женя. Изравниха се. Нищо не си казаха. Но Васко почувства, че до него върви добър и сигурен приятел.