Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (7)

7.

Женя се безпокоеше. Седнал на голямата плоска скала в „тяхното“ заливче, той хвърляше камъчета във водата, гледаше десетките кръгове, които се разпиляваха около всяко потънало камъче, и се безпокоеше. Васко и Фори отдавна трябваше да са тук, още преди час и половина. Фори, както и да е, но Васко? Женя искаше да дойдат заедно, Васко каза, че имал някаква работа, много по-рано щял да излиза, та да се срещнели направо при лодката.

Женя хвърли ново камъче и се опита да преброи образувалите се кръгове. Вълните така се преливаха една в друга, че нищо не можа да преброи, и отново се отдаде на размисъл. Не му се нравеше тази тайнствена работа, която все още задържаше Васко. И защо я крие, нали са приятели? Може пък да се отнася до някое момиче, момичетата харесват Васко.

Женя сложи пръст на гърлото си и преглътна. Усети как адамовата му ябълка мръдна. Време беше и него да започнат да харесват, ама…

Женя видя по стръмната пътечка Васко, Фори и двете софиянчета, които не познаваше.

— Хайде де! — викна им нетърпеливо Женя и щом групата пристигна при него, попита: — Откъде идвате така заедно?

Не удовлетвориха любопитството му. Любчо и Марчо отидоха право при лодката, Марчо дори искаше да се покатери в нея, но Фори не му позволи.

— Страшна е, нали, бате! — каза Марчо.

— Страшна я! — каза Фори. — Толкова евтино за разходка с нова лодка никой не взима.

И Фори се похвали на Женя:

— Предплатиха два курса.

— Ако обичаш да ми дадеш петте лева и петдесетте стотинки, пропуснал съм всички срокове.

Фори не му обърна внимание не защото не знаеше какво да му каже, а защото се загледа в лодката. Лодката, неузнаваема, блестеше на залязващото вече слънце, но по лицето на Фори вместо радост се изписаха изненада и раздразнение. Недоволството му бе предизвикано от името, което, изрисувано с красивите ръкописни букви на Женя, красеше носа на лодката — „Васко да Гама“.

Фори така се впрегна, че му идваше да плюе на всичко и да си тръгне. Но плюе ли се така лесно на вложените пари. Ако в началото знаеше, че общата сума по ремонта ще превиши толкова много очакваните разходи, едва ли щеше да се захване. Спестяванията му се стопиха за нула време и предприятието изглеждаше пред фалит още преди да бъде открито. Кой го спаси тогава — пак той, Фори, при това поемайки тежък грях върху себе си. За първи път открадна толкова много пари наведнъж.

Извърши кражбата миналия петък. Бяха приключили продажбата на плодове и зеленчуци, когато на лозето пристигна баща му, същият, който на празника го прекара с опънато ухо през Морската градина от казиното до главния вход. Като висш държавен чиновник той не проявяваше никакво благоразположение към търговските наклонности на Фори. Боеше се за репутацията си. Седнаха под навеса, където дядото спеше през топлите летни нощи. Дядото изпразни огромния джоб на синята зарзаватчийска престилка.

— Да ги сортираме и да ги преброим, а? — каза дядото.

Бащата обаче не си мръдна пръста. Гледаше сърдито.

— Не може ли поне да не го правиш така явно? — попита бащата.

— Кое?

— Търговията. Защо трябва всички да те гледат по цял ден пред лозето като амбулантен търговец.

— За да знаят, че колата не си я крал, нито бензина, дето й сипваш! — отвърна му обидено и заядливо дядото.

Двамата с Фори започнаха да сортират банкнотите, сетне да ги броят. Бащата гледаше навъсен отстрани — бурята още не беше избухнала.

— Подмятат ми, че си станал капиталист!

Дядото подскочи като ужилен. Тупна с ръка по скованата от летви маса и десетолевките, които броеше, се разхвърчаха.

— Те да си гледат работата! Ако искат и те да имат, да вземат да копаят, а не да си клатят краката.

Дядото изрече всичко това, ръкомахайки, а Фори събираше пръснатите под масата десетачки. Тъкмо две парчета сложи в пазвата си въпреки бунтуващата му се съвест.

— Само капиталистите могат да имат, така ли? — подравни дядото пачката и продължи да мърмори: — Браво! Кажи на твоите хора там, дето подмятат туй-онуй, браво! Кажи им: „Дядо ви Христофор каза да ви кажа едно браво, а едно друго нещо не каза да ви кажа, защото пред внука си той неприлични думи не обича да употребява“.

По време на тази тирада Фори присвои още една петолевка. Страшно го гризеше съвестта, чувстваше се престъпник, презираше се, дори реши, че щом спечели пари, ще ги върне двойно на дядо си. Но за да спечели, трябваше да завършат лодката, до боята бяха стигнали и онези въшкари на него разчитаха. И той с всичкия си им даде парите. Защо? За да изпишат с купената боя „Васко да Гама“. И последният глупак ще разбере, че става дума за Васко Славов Фотев.

— Откъде-накъде! — протестира Фори. — Без да ме питате при това. В края на краищата парите дадох аз!

— Какво искаш да кажеш? — наежи се Васко.

Васко знаеше много добре за какво ставаше дума, но искаше да види докъде можеше да стигне нахалството на Фори. Той бил дал парите! А трудът? Само аралъците погълнаха кълчища, достатъчни за лодките на цялото Българско Черноморие. Да не говорим за подмяната на счупената дъска! Какво участие имаше Фори в цялата тази работа? Пари даде, вярно е, но това още не значи, че трябва да се държи като собственик на лодката. И да разпределя длъжностите. Васко и Женя щели да събират клиенти по плажа, а той да им къса квитанциите. Капитан, един вид. А Васко, дето баща му е боцман на „Елена“ — обикновен моряк. Тогава нищо не му каза, защото лодката беше наникъде и трябваха пари, но сега можеше да му мацне една.

— „Васко да Гама“, как пък не! — каза гневно Фори.

— Васко да Гама е мореплавател! — кресна му в лицето Васко.

— Не на мене тия! — отвърна Фори. — Мореплавател! А Христофор Колумб да не е кифладжия!?

— Аха, Христофор Колумб значи!

— Не за друго, но от търговска гледна точка! По̀ привлича. Звучно е.

Васко го гледаше с убийствена ирония.

— К’во, не ти ли харесва? — извади Фори цигара за авторитет.

— Колумб е хубаво, но Христофор! Звучи като термофор.

Спорът се водеше съвсем на детско равнище, това съзнаваха и двамата. Той въобще не би избухнал, ако върху и бездруго недобрите им отношения не тегнеше неприятната среща по пътя към вилата на Тинчето.

— За глупости се карате! — намеси се Женя.

Не му възразиха — беше прав. Фори дори прибра цигарата, без да я бе запалил.

Марчо вече губеше търпение. Уж на разходка ще ходят и пари дадоха, а нищо не ставаше. Отгоре на всичко му се пишкаше, а много не издържаше. Скри се зад лодката, но главата му се подаваше и си личеше какво се кани да прави.

— Ей — скара му се Васко, — рано е още за кръщавка.

Смутен, Марчо се върна при тях, седна на един камък и стисна крака.

— Това да не е човек, да се кръщава — каза виновно той.

— Всеки плавателен съд преди спускането му във вода… — започна да обяснява Фори.

— Аман, бе, пак ли брат ти! — предизвика го Васко.

— Брат ми! — тросна му се Фори и дообясни на Марчо: — … се кръщава.

— Кой ще я кръсти? — попита Женя. Страхуваше се, че между двамата отново ще избухне свада.

— Ти кого предлагаш? — попита Васко с тон, подсказващ отговора. — Който я е намерил, той ще я кръсти.

— Не кого, а коя? — каза Фори.

— Какво коя?

— Баща ти уж боцман, а не знаеш, че плавателните съдове се кръщават винаги от жени. Стара традиция.

— Кой ти каза, че не знам!

Не знаеше, но не искаше да се издаде. По морските въпроси нямаше право да се излага.

— Е, коя ще е кръстницата? — попита Женя.

В този момент единствено Тинчето не знаеше, че ще изберат нея. Още със започване на ремонта Васко си мислеше колко хубаво би било, ако я привлекат, но не знаеше как. Идеята за кръстница беше чудесен повод. Името на Тинчето щракна в главата на Фори още щом Женя попита кой ще кръсти лодката, но не го предложи, защото се страхуваше, че Васко ще подхвърли нещо за похожденията му със стълбата.

Що се отнася до Женя, той не се съмняваше, че и Васко, и Фори ще искат за кръстница Тинчето. Това му беше неприятно. Тинчето се отнасяше към него с пренебрежение, като към хлапак и затова я ненавиждаше.

— Ти имаш ли предвид някого? — обърна се Васко към Фори с неочаквано мек тон.

— За кръстницата ли питаш? — отвърна Фори, изпълнен с подозрения от неочакваната промяна в отношението на Васко.

— Да!

— Имам — отвърна Фори след кратко колебание.

— Кажи!

Фори се облегна на лодката. Все още се колебаеше.

— И да кажа, няма да се съгласиш. Все напук ми правиш.

— Кажи, пък ще видим.

— Тинчето например.

— Добре! — съгласи се веднага Васко.

— Мани я Тинчето! — реагира остро Женя.

— Защото ти вика шамандура, така ли!? — нахвърли се Фори.

— Защото, защото е фукла.

Марчо стана от камъка.

— Бате, аз повече не мога — и преди да успее да се разкопчае, се изпусна през панталона.

Това разведри веднага натегнатата атмосфера. Васко, Фори и Женя се разсмяха.

— Софиянчета ли са? — попита Женя.

— Ъхъ!

— Все за много се имат, пък виж ги.

Любчо хвана брат си за ръка и го повлече след себе си.

— Чакай де — викна Фори, — нали, ако си идеш така, и на тебе ще нажулят задника с коприва.

Накара Марчо да се събуе и просна гащите и панталоните на камъка. Гол от кръста на долу, малкият се чувстваше страшно неудобно и това предизвика нов смях.

— Добре де, нека е Тинчето — съгласи се и Женя. — Шамандура обаче не обичам да ми се вика.

— Тя да се съгласи, пък да ти вика, както ще — каза Фори.

— Да, да! — протестира Женя.

— А ако не се съгласи? — попита Васко.

— Може да се сърдиш — каза ненадейно Фори, — но една лодка е хубаво да носи женско име. От търговска гледна точка. Помисли си само кой ще рече „Хайде да се качим на «Васко да Гама»“. Или „Да се разходим с «Васко да Гама»“. Смешно звучи.

— Какво общо има това с Тинчето? — разсърди се Васко.

— Има. Ако я кръстим на нейно име, ще се съгласи да е кръстница.

— Съгласен съм — каза веднага Васко и го хвана яд, че не се е сетил за този вариант.

— Ай стига, бе — заливаше се от смях Женя. — Лодка „Тинчето“.

— Тя е Августина! — сряза го Фори.

— Августина е страшно гот име! — подкрепи го Васко. — Не знам защо, но ми прилича на Клавдий.

Женя извади боята от лодката и започна да заличава старото име. А Васко прибра ризата в панталона си и тръгна.

— Къде? — попита изпълнен с подозрения Фори.

— При Тинчето, да я поканя.

— Защо ти? И аз мога, на път ми е! — възрази Фори.

Двамата застанаха един срещу друг непримирими. Никой нямаше намерение да отстъпи.

— На път ти е значи? — каза предизвикателно Васко.

— На път. И бездруго отивам при дядо си на лозето.

— Стълбата да му носиш, нали?

— Тебе какво те засяга — изрепчи се Фори.

— Може и да ме засяга.

— Може, ама не може.

Този разговор не водеше доникъде. Женя разбра това и си предложи услугите. Васко и Фори приеха предложението. Предупредиха Женя да бъде внимателен с Тинчето, знаеха отношението му към нея. Той обеща, но докато отиваше към вилата, предчувстваше, че ще претърпи неуспех.

 

 

Тинчето, или Августина — единствена дъщеря на скулптора Начо Василев, беше красиво, но в известна степен разглезено момиче. Съзнаваше, че момчетата се заглеждат в нея, и това й доставяше удоволствие. С възрастта все повече и повече започваше да държи на облеклото си, опитваше тайно гримовете на майка си, а вечер, преди да си легне, поглеждаше в огледалото доколко са се оформили гърдите й. Гърдите за момичетата са това, което за момчетата са мустаците и адамовата ябълка. Колкото повече Тинчето се превръщаше от дете в девойка, толкова повече интересът й към мъжката половина на човечеството нарастваше. Докато един ден се влюби в артиста Тодор Колев. Просто се чудеше на акъла на останалите момичета, които въздишаха по Стефан Данаилов, Иван Иванов или Любен Чаталов. Може да са по-красиви, но им липсва чарът на Тодор Колев. Какво значение има красотата, важното е мъжът да е интересен, да може да те забавлява и да те обича. А Тодор Колев имаше влюбени очи.

Тази любов трая, докато по телевизията започна да се излъчва серията за живота на капитан Петко Войвода. Васил Михайлов измести веднага от съзнанието на Тинчето Тодор Колев. На третата серия тя вече чакаше с нетърпение деня и часа на следващата, по време на седма серия се влюби окончателно и завинаги, а в края на дванайсетата серия плака неудържимо и поради трагичния край на любимия, и поради свършването на сериала. Добре, че намери две снимки на Васил Михайлов, едната скри в бюрото си, другата изпрати до Българска телевизия с молба да й я върнат с автограф. Чакаше вече четири месеца, без да загуби надежда.

Така че на Тинчето никак не й беше до разни кръщавки, лодки и други детинщини и предчувствията на Женя за провал на мисията му имаха основания. Тинчето го посрещна с усмивка, но с такава, с каквато се посрещат малки деца. Зърна го още докато слизаше по пътеката към вилата, остави книгата, която четеше, отиде до оградата и го викна:

— Женя, къде си тръгнал?

— При тебе идвам.

— Е, щом идваш, влез.

Женя й разказа за лодката — без подробности, разбира се.

— Честито! — каза Тинчето и Женя веднага усети подигравателни нотки в гласа й. — Ще ви издържи ли?

Намекваше за килограмите му, но Женя го преглътна. Покани я да стане кръстница. Обясни й как трябва да разбие шишето с вино (пари за шампанско при толкова домашно вино Фори отказа да даде) в носа на лодката. Тинчето започна да се смее. Не каза нито че са хлапаци, нито че са глупаци, но смехът й подсказваше, че точно за такива ги мисли. Ако не беше обещал на приятелите си, Женя би й обърнал гръб и би си отишъл, без да я погледне до края на живота си, но нямаше как. Чакаше Тинчето да престане да се смее и да каже, че не е съгласна, за да си отиде с чиста съвест. Тя престана да се смее, но не каза нищо.

— Помисли си, на твое име ще е! — настоя Женя.

— Стига глупости! — сряза го високомерно Тинчето.

— Глупости ли! Ще повикаме друго момиче тогава, да знаеш! — отсече Женя и тръгна.

Това засегна Тинчето — откъде-накъде ще викат друго момиче!

— Чакай!

Женя не се спря, но забави крачка.

— Много е смешно с вино — настигна го тя, — затова се смях, не за друго. Всички сме виждали как се кръщават кораби. Трябва шампанско.

Аха, шампанско! Две трети от човечеството няма какво да яде, тя ще разбива пет лева в една нищо и никаква, макар и много добре ремонтирана лодка.

— Пикла! — викна й той в лицето, като вложи в тази дума цялото си презрение и мъст за всички обиди и подигравки, които беше изтърпял през годините, прекарани в един и същи „б“ клас. Знаеше, че това слага край на всякаква възможност за по-нататъшни преговори с нея, че ще трябва да боядисва отново лодката и да изписва ново име, но се чувстваше отмъстен, нещо повече — чувстваше се МЪЖ, който е поставил една глезена зубрачка и отличничка на мястото й.

— Добре де — каза Тинчето. — Щом сте решили с вино, с вино.

Женя не вярваше на ушите си. Нямаше никакво понятие от женска психология.