Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (36)

7.

Едва ли някога някъде едно изключване от училище е предизвиквало такава радост у изключения. Цял живот Васко щеше да си спомня как влезе със свито сърце в капитанската каюта — за добро ли го викаха, или за лошо? Завари баща си без настроение, даже може да се каже — в лошо настроение, но помполитът му смигна съучастнически.

Капитанът му съобщи, че е изключен и поради това, ако желае, може да остане на кораба. Едно мощно „ура“ напря в гърдите на Васко, такова „ура“, което би накарало да писнат ушите дори на статуята на Христофор Колумб. Но се овладя и каза:

— Желая, другарю капитан!

Идеята Васко да остане на парахода беше на капитана — след десетина дни „Елена“ щеше да се прибере във Варна, тогава защо да изпраща Васко със самолет?

Капитанът освободи всички да се върнат на палубата и да продължат веселието. Задържа при себе си само Слави Фотев.

Веселие на палубата този път наистина се получи. Прощалната вечер се превърна във вечер за добре дошъл. Всички се радваха, че Васко ще бъде на „Елена“ през целия рейс — не може да се каже кой повече, дали Киро Майтапа, дали Майката, дали Владо Панчев, или някой от останалите.

— Е, юнга, юнга! — клатеше щастливо глава Майката. — Утре ще те вдигна в пет да обелим картофите, че и аз трябва да се поразходя из Барселона, нъл тъй?

— Момчето, Майка, не е родено за готвачка, я го виж какъв мускул вади! — отвърна му Киро Майтапа. — Ще го взема в машинното, той, Васко, моряк иска да става, а не кашавар.

Владо Панчев прекъсна спора, взе китарата и пръстите му заситниха по струните. Киро скочи и поведе хорото. Играха, докато на палубата се появи капитанът със Слави Фотев. Имаха вид на хора, водили сериозен разговор. На Васко дори му се стори, че баща му е загрижен. Имаше защо! Сина му изключили, няма да вземе хоро да играе я!

Васко отиде при баща си. Искаше да го успокои:

— Ще се явя като частен ученик. Сам ще се подготвя и ще им натрия носа на всичките, не бой се!

— Е, защо млъкна китарата? — попита капитанът. — Или пред капитан не й се свири.

Владо Панчев не чака нова покана. Запя „И на света е България само една, нашата мила родна страна“. Моряците се разчувстваха и подеха „Хей, Балкан ти роден наш“, а накрая, прегракнали, захванаха „Тих бял Дунав се вълнува“. След тази песен капитанът си тръгна. Слави Фотев, като че ли това бе чакал, стана и той.

— Къде така, боцман, сънчо ли дойде? — викна Киро.

Слави Фотев не му отвърна и Васко последва баща си с неохота.

Откъм морето подухваше ветрец — топъл и влажен.

В каютата Васко и баща му най-напред изпразниха куфарите. Подредиха всичко на място, а подаръците, които трябваше да бъдат отнесени във Варна, стовариха в единия ъгъл. През цялото време Слави Фотев мълчеше и поглеждаше към Васко, но извръщаше глава, щом срещнеше погледа му.

— Ти май не се радваш? — каза Васко плахо.

— За кое?

— Дето оставам.

Баща му не отговори веднага. Хвърли си ризата, навлече пижама и се опъна на долното легло. После седна и посочи на Васко стола. Доста странно беше поведението му и Васко напрегнато зачака.

— Трябва да ти кажа нещо — започна бащата, извади кутията с цигари, бави се, докато измъкна една, запали я и вдъхна дълбоко дима. Изпусна го продължително през носа, докато накрая се реши да проговори:

— Аз не съм боцман!

Трябваше да мине време, докато Васко осъзнае думите му — така безсмислено му прозвучаха. После го обхвана ужас:

— Наказаха ли те?

— Не, не! Аз никога не съм бил боцман. Просто ей така, как да ти обясня. Беше малък… Ти искаше да съм капитан. Всяко дете иска баща му да не е кой да е и аз ти казах, че съм боцман.

Васко слушаше и все повече се объркваше:

— Но нали ти, нали на тебе… нали капитанът каза: „Боцман Слави Фотев при мене“.

— Аз го помолих. Заради тебе. Не исках да те разочаровам, макар че рано или късно щеше да разбереш.

— Всички ти викат боцман — настоя Васко почти умолително.

— Една лъжа винаги води до друга. Мислех си, няколко дни ще минат, ще си заминеш… А сега вече не може.

Слави Фотев стана и започна да облича работните си дрехи. Беше му тъжно и поглеждаше виновно към Васко.

— Кой тогава е боцманът?

— Чичо ти Антон.

— Чичо Антон?

— Да — каза Слави Фотев. — Сега знаеш истината и ми олекна.

Наистина му беше олекнало. Колкото по-голям ставаше Васко, толкова повече и повече му тежеше тази невинна в началото лъжа. Страхуваше се, когато бе с Васко и срещнеше колеги, някой да не го издаде, затова ги избягваше. Не ставаше дума за Антон, той беше приятел на семейството и знаеше колко Васко се гордее с боцманството на баща си.

— На вахта съм — каза Слави и облече куртката си. Погали Васко по главата, помъчи се да му се усмихне, дори му смигна и излезе.

Васко остана загледан към затворената врата.