Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (30)

1.

Вестта, че Васко се намира на „Елена“, се разнесе като мълния из цялото училище. В седми „б“ тя дойде не от Женя, той щеше да съобщи официално тайната на Васко чак на следващия ден, а от една десетокласничка. Тя нахълта възбудено в класа точно преди да бие вторият звънец, и извика:

— Абе вашия Васко го открили на „Елена“.

След миг в стаята нахлуха и други ученици. Настана невъобразим шум. Всички от седми „б“ ликуваха — те самите се чувстваха герои. Само Фори гледаше глупаво и му се искаше всичко да е само шега.

— Разбра ли, бе, заминал! — бутна го Тинчето.

— Да, да, заминал — отвърна колебливо Фори, но гласът му се загуби в общото въодушевление, което цареше. Сякаш Васил Славов Фотев се намираше не на „Елена“, а в Космоса.

— Дали ще го дават пак по телевизията? — попита едно момче.

— Сто на сто! — отвърна ентусиазиран Женя. — Този път сигурно ще ме викнат и мене. Спомени около заминаването…

— Може и баща ти да извикат — заяде се Фори. — С диригентската палка.

Женя го изгледа, идваше му да го разкъса.

— Двайсет и пет лева, ако обичаш! — обърна се нахакано той към Фори.

— Двайсет и пет, ама колко е часът?!

Женя си погледна часовника. Дявол да го вземе, никак не му вървеше. Още на връщане от милицията баща му го бе хванал, че е без часовник. И така хипнотизиращо го бе изгледал, че Женя си призна всичко без бой и без допълнителни подканвания.

— Хайде тогава у Тинчето! — каза бащата на Женя, убеден, че Женя го лъже. — Докато не те направя за смях пред всички, няма да се отучиш от лъжите.

За голямо негово учудване Тинчето потвърди думите на Женя. По настояване на бащата тя показа часовника и той го прибра, като поръча да върне и парите на Фори.

— Какви са тези басове, какви са тези глупости!

Така каза тогава бащата на Женя. Да дойде сега да види как Фори отказва да му брои двайсет и петте лева, спечелени честно на бас.

— Тинче! — викна Женя. — Кажи сега, трябва ли да ми даде парите от баса?

Тинчето се поколеба.

— Как пък не съм ги дал, баща му нали го развали! — сърдито отвърна Фори.

— Никой баща няма право да разваля басовете на децата си — обади се едно момче. Сега всички бяха на страната на Васко, следователно и на Женя.

— Ако погледнеш честно — каза Тинчето на Фори, — трябва да му ги дадеш.

Фори се почувства притиснат до стената. Ако погледне честно! — мислеше си той. — И честно погледнато, и нечестно погледнато, това са цели двайсет и пет лева. През сезона е друго, двайсет и пет лева при дядо със завързани очи изкарва, но сега… От друга страна пък, Тинчето… Абе да върви по дяволите Тинчето. Двайсет и пет лева не струва никое момиче на света!

— Трийсет и четири лева и седем стотинки ми излезе, дето се качих на пробитата им лодка — рече гневно Фори, помнеше точната сума до стотинка. — Сега още двайсет и пет, загдето му щукнало на параход да се вози. Утре може да рече на Марс да върви, няма все аз да плащам я!

— Като се хващаш на бас, ще плащаш! — рече Женя.

— Не си останал гладен, като те гледам! — подхвърли язвително Фори.

Ръката на Женя се отплесна сама — такъв шамар сви на Фори, че изплющя като камшик по гол гръб. Фори се нахвърли, щеше да го смели това дебело кюфте, така поне си помисли. Но помежду им застанаха няколко души. Женя, горд от мъжката си постъпка, напираше да се бие и колкото по-здраво държаха Фори, толкова по-силно напираше.

Спорът бе решен от класната, която влезе още с първия удар на звънеца. Всички се разбягаха по местата си, учениците от другите класове изчезнаха на бърза ръка през вратата, а Микренска — ни дума! Друг път да беше, щеше да разпитва какво е станало. Сега мълчеше като риба.

— Имате ли някакви въпроси? — попита тя.

Това също бе необичайно започване на часа. Фори вдигна ръка.

— Вярно ли е, че са намерили Васко?

— Вярно е.

— При баща си, на „Елена“, бил, а? — рече Фори и остана със зяпнала от „а“-то уста.

— И още е там — отвърна класната. — Отворете сега тетрадките си и запишете заглавието на новия урок.

С това въпросът за Васко се изчерпа. Чак когато часът свърши, това беше последният за деня час, класната каза:

— Евгени Панчев.

Женя се изправи.

— Другарят директор те вика.

Женя вдигна учудено вежди.

— Не знаеш ли защо? — попита го Микренска.

— Понятие си нямам — отвърна искрено Женя.

— Бягай тогава и ще разбереш!

 

 

Както впрочем Женя очакваше, директорът го викаше във връзка със случая „Васко“. Точно така каза — случая „Васко“. „Как може възрастни хора да се впрягат така страшно?“, мислеше си Женя, докато директорът със скръстени отзад ръце кръстосваше стаята и ги приказваше едни, като че ли кой знае какво бе станало. Само веднъж спря пред Женя, изгледа го продължително и каза:

— Като се върне твоят Васко, ще го острижа като новобранец. Да му лъщи главата като фара на Галата.

Застана до прозореца, помълча малко, въздъхна, свъси вежди и взе да го разпитва кога, как, в колко часа, защо, къде, при какви обстоятелства. Женя си спомни за майора от милицията Щилиян Лазаров. И майорът го разпитваше, но бонбони от бюрото си извади. Културен човек! Сравнение не можеше да става с този директор, дето само се чумереше и кръстосваше стаята като хваната в капан мишка.

Женя беше несправедлив в оценката си за директора. Той и не подозираше какви неприятности бе предизвикала постъпката на Васко, защото не допускаше, че някой държи сметка на директорите за това, което ставаше в училище. И че в дадения случай искаха от директора писмени обяснения, как се е стигнало до тази нежелателна проява и какви мерки ще се вземат, за да не последват и други ученици Васковия пример, на Женя и през ум не му минаваше. Затова директорът „кръстосваше стаята като хваната в капан мишка“ и се чудеше как най-безболезнено да излезе от случая, безболезнено за училището и за виновните. Защото Васко го заплашваше изключване от училищата в цяла Варна, а Женя — преместване в друг клас. Намалено поведение във всички случаи не им мърдаше.

На вратата се почука и в директорската стая влезе майката на Васко. Приличаше на сянка — очите й хлътнали, с черни кръгове под тях. Мъчно е да се опише какво изпита Женя, като я видя.

— Аз съм майката на Васил Фотев — каза тя.

Не познаваше директора, а и отдавна не бе се мяркала в училище.

— Влезте, влезте!

Гледай му акъла, помисли си Женя — влезте, влезте! Че тя е влязла, трябва да я покани да седне. Остава само да я държи права, както държи него. И да говори глупости за сина й. Малко е преживяла, ами…

Женя се почувства страшно виновен. Изведнъж осъзна, че веднага след като видя другарката Микренска да влиза у Васкови, трябваше да отиде при майката на Васко, да й каже истината и да й спести толкова излишни тревоги.

— Седнете! — посочи й Женя креслото.

Директорът погледна сконфузено.

— Седнете, седнете! — каза той. — Ето го този хубостник, знаете го, нали? — посочи той Женя.

— Той не е виновен! — побърза да го защити майката.

— Не бързайте, не бързайте! — рече директорът и се обърна към Женя: — Сега се прибираш вкъщи и сядаш да пишеш!

— Какво да пиша?

— Ще ти подскажа, щом не знаеш: кога и как ви дойде на ум да бягате. Защо? Ти имаше ли намерение да го направиш или просто ей така, колкото да го подстрекаеш? И прочие. Ясно ли е сега?

— Ясно е, ама трябва да си запиша въпросите, защото…

— Марш! — каза директорът. — Марш навън!

„Този си е сбъркал професията, рече си Женя. Диригент е трябвало да стане, а не директор“.

На двора го чакаха десетина души от класа. И Фори сред тях — сигурно щеше да се опита да му върне шамара. Трябваше да е нащрек.

— Какво стана? — попита едно момче.

— Писмени показания иска — отвърна Женя, като не изпускаше от очи Фори.

Тръгнаха вкупом по улицата.

— Хайде, разказвай де! — подкани го Тинчето.

— Да се махне Фори — и ще ви кажа.

— Защото на Фори не му минават… — рече Фори.

— Защото си басоотстъпник! — отвърна Женя.

— Какво, какво?

— Басоотстъпник.

— Това да го кажеш на баща си, шкембе такова! — каза Фори и тръгна към Женя, но Тинчето застана помежду им.

— Нямаш право да го обиждаш! — обърна се тя към Фори. — А той, щом не иска да разправя пред тебе, не иска!

— Аз пък не го и моля! — Фори си тръгна, но се обърна и размаха юмруци към Женя: — Но имай предвид, че ти дължа нещо друго. И ще ти го върна!

След като Фори се отдалечи, Женя си отдъхна. Сега вече можеше да разказва спокойно каквото си ще, и да се радва на вниманието, с което всички го зяпаха в устата. Описа всичко горе-долу, както си беше, докато стигна до качването на „Елена“. Оттам насетне историята придоби малко криминален характер. Забелязан от бреговата охрана, Женя побягва покрай пристанището, но бива заловен на втората пряка и хвърлен в мазето на митницата. Добре, че никой не се сети да попита за каква брегова охрана става дума, що щат преки улици по пристанището, защо е бил хвърлен в мазето на митницата.

— Плъхове имаше ли? — попита Тинчето.

— Откъде-накъде?

— Е, да — каза Тинчето. Беше се сетила пак за любимия си артист Васил Михайлов — нали капитан Петко Войвода го държаха затворен във Варна в килия с плъхове.

— Утре ще ви разкажа останалото — спря Женя пред един блок. Беше усетил, че се е поувлякъл, и затова каза, че в блока живее една негова леля, която трябва да посети. Стоя на площадката между първия и втория етаж цели пет минути. Тогава реши, че на всяка цена трябва да види майката на Васко и да й се извини по някакъв начин. Ами ако на майка му се беше случило същото! Щеше направо да полудее. Не заслужаваше неговата майка такова отношение. Нито която и да е майка. Виж, бащите са по-друга работа.

Върна се пред училището и чака цели десет минути. Помисли, че я е изтървал. Чудеше се дали да отиде да я търси у тях. Стори му се, че е неудобно. Остана да чака още и не сгреши. От училищната врата излезе Васковата майка. Видът й се стори на Женя от лош по-лош — посърнала, без настроение. Но вървеше изправена, горда и като видя Женя, се усмихна.

— Какво правиш тук?

— Вас чакам.

— Така ли?

— Да.

— Е, хайде! — каза тя и му направи знак с ръка да вървят. — Трябва да кърмя бебето. Какво има?

Женя тръгна до майката на Васко и се чудеше какво точно да й каже. Нещо, което хем да извини него и Васко, хем да я стопли.

— Е? — подкани го майката.

Това „Е?“ още повече го обърка. Той извади от чантата си две писма и й ги подаде.

— От Васко са.

Майката трепна, помисли, че Васко ги е писал на парахода, но веднага схвана абсурдността на предположението.

— Не ги пуснах, защото видях, че работата се размириса.

— Размириса се, и още как. Да видим сега какво ще го правят твоя приятел.

— Защо?

— Бягство! — каза майката, явно цитирайки директора: — Бягство, и то не от училище, а от родината.

— Глупости! — озъби се Женя не на майката, а на директора. — Параходът е български!

Данка Фотева, майката на Васко, въздъхна дълбоко и тежко.

— Човек трябва да мисли не само какво прави, но и какво говори — каза тя.

— Така е — съгласи се Женя. — Той, другарят директор…

— Аз говоря за Васко! И за тебе. Трябваше да помислите добре, преди да правите глупости.

— Помислихме — каза Женя. — Мене обаче ме хвана страх. Сега вече съжалявам.

Каза го много искрено и това предизвика чувство на симпатия у майката на Васко. „Това дете, помисли си тя, е добро дете и заслужава да е приятел на сина ми. Веднъж да се върне Васко, ще направя голяма шоколадова торта и ще го поканя вкъщи. Като го гледам такъв пълничък, никога няма да откаже“.

— Е, хайде, че бързам! — подаде ръка майката. Женя протегна своята.

Продължителното мълчание го беше угнетило, очакваше да чуе от устата на Васковата майка упреци, а тя така любезно се отнесе, че чак го трогна.

— Как е малкият, има ли апетит? — попита Женя загрижено, сякаш много го интересуваше.

— Апетит има — засмя се майката на Васко. — Дано и мозъкът му е на място.

Женя си тръгна. По пътя продължи да мисли за Васковата майка. Каква мила жена! И се сети, че беше забравил да й се извини. Половин час вися да я чака, а забрави да й се извини, дявол да го вземе! Вместо да й каже „Така и така, другарко Фотева, аз се чувствам много виновен и ви моля най-сърдечно да ме извините“, той взел за апетита на пеленачето й да разпитва. И защо? Защото така го бяха възпитали, да е вежлив, да е внимателен. Да, ама ето на, че такова възпитание понякога пречи! После мислите му хвръкнаха към срещата му с директора, на когото въобще му липсваше възпитание, и към показанията, които трябваше да пише. Много важно е какво ще напише! В никакъв случай не трябва да дава козове в ръцете на директора, защото непременно щеше да прецака Васко. Точно обратното, трябва да защити Васко с всички възможни средства.

Почти бе стигнал до къщи, когато се сети нещо и тръгна към Параходството. На пропуска го спряха — къде отивал? И той не знаеше къде. Каза, че има да прави реферат за училище и трябва да поговори с някого. Изпратиха го в отдел „Пропаганда“ при Стоянка Савова. Остана много доволен от разговора си с нея и най-вече, че случайно зърна на бюрото й „Устав за службата по корабите от морския флот на Народна република България“. Стоянка Савова отказа да му го даде, но той го прегледа и преписа член десети и член дванайсети. Точно те му трябваха, за да натрие носа на директора!

Когато влезе в блока, в който живееше, видя Фори. Изтръпна — Фори беше дошъл да го набие. Сега вече нямаше да му се размине. Женя обаче се лъжеше. За друго идваше Фори, за баса. На връщане от училище Тинчето го беше засегнала дълбоко, беше го нарекла фукльо.

— За Васко разправяше, ама къде е Васко? Каза — тръгна! А ти? Един мъж трябва да знае не само как да печели, а и как да губи. Гледал си поне „Капитан Петко Войвода“. Ей това е мъж!

Фори се прибра потиснат в къщи. Напоследък все повече и повече мислеше за Тинчето. Изпитваше непреодолимо желание да е около нея, причакваше я пред дома й, уж случайно я срещаше и докато вървяха заедно към училище, й разправяше предварително научени истории. През междучасията гледаше да не я изпуска от очи и побесняваше, когато тя говореше с някое друго момче, особено от по-горен клас. А вечер в леглото мечтаеше как двамата отиват на кино — това ако можеше да стане, щеше да е върхът на всичко! Но Тинчето не му обръщаше внимание, не че го пренебрегваше, но каквото бяха другите за нея, това беше и той. А ето че заминаването на онова фукне сложи прът в колесницата на неговата любов. Хубав израз, оригинален, помисли си Фори, но с хубави изрази нищо не се постига. Извади скритите си пари и отброи двайсет и пет лева. Двайсет и пет — двайсет и пет! Друго момиче може да не заслужава двайсет и пет лева, но Тинчето — да! Сложи ги в джоба си и право при нея.

— Дай му ги! — подаде й той парите. — Въпреки че басът е развален.

— Защо аз да му ги давам? — дръпна се Тинчето.

А басът си е бас. Наплюнчиш ли си палеца, никой не може да ти го отплюнчи.

— Заедно да отидем тогава!

— Къде?

— У Женя. Да видиш, че ще му ги дам. Въпреки че, ако той беше загубил, нямаше да даде сейкото.

— Всеки за себе си.

— Ще дойдеш ли?

Ех, ако се съгласи! Тинчето живееше на ул. „Антим Първи“. Щяха да минат заедно по „Димитър Благоев“, „Георги Димитров“ и булевард „Ленин“ — все централни и шумни улици, не можеше да не ги види някой от тяхното училище, дори от техния клас. Това си струваше не двайсет и пет, а цели трийсет лева.

— Не! — каза Тинчето.

Фори си тръгна разочарован. Никакъв смисъл нямаше тогава да хвърля на вятъра двайсет и пет лева. От друга страна пък, ако Тинчето попита Женя? Мисълта за Тинчето го накара да отиде и да позвъни на вратата на семейство Панчеви. Отвори му самият диригент. За Фори тази среща не беше от най-приятните. Знаеше, че бащата на Женя пада малко побойник.

— Влез! — каза бащата, без да пита кого търси.

— Защо? — направи крачка назад Фори.

— Защото търсиш Женя, затова!

— Ако може, нека се покаже.

— Не може, защото го няма. Влез го почакай!

— А, не — отвърна Фори и изчезна надолу по стълбите. Спря чак при пощенските кутии и се облегна на тях. Извади цигара и я запали. Напоследък палеше и когато беше сам. Не можеше да свикне с този отвратителен дим, ставаше му лошо и цялото мъжко впечатление, което трябваше да остави у момичетата, се проваляше. Затова бе решил да тренира насаме. Смукна предпазливо, пое бързо дима с отворена уста и го изкара през носа, без да се закашля. Ето че настойчивостта даваше вече своите положителни резултати.

Раздавачът влезе във входа. Взе да пуска тук-там писма по кутиите, та Фори трябваше да се премести до вратата. На излизане раздавачът го хвана за ухото и започна да го извива, докато цигарата падна от устата на Фори. Размачка я с тока си и без да каже дума, излезе.

Фори се почувства страшно нещастен. Като че ли целият свят беше против него. Ей го на, и този раздавач, и Тинчето, и… Впрочем за друг не можа да се сети — мисълта за Тинчето не му даде възможност да мисли за друг. Защо така категорично застана тя на страната на Женя?! Защо иска от него да подари на Женя двайсет и пет лева, ей така, за нищо, когато с тези пари двамата с Тинчето…

Не можа да намисли какво точно ще направят той и Тинчето с тези двайсет и пет лева, защото във входа влезе Женя. Женя изтръпна, като го видя, дори се опита да се върне, но Фори му препречи пътя, хвана го здраво за реверите и го разтърси:

— Слушай! — каза той. — Ако баща ти не беше развалил баса, щях да ти дам парите, дал ги бях дори на Тинчето и ти знаеш това. Какво съм виновен, че баща ти се намеси!

Женя мълчеше и си мислеше, че Фори няма да може много да го бие, защото все някой ще влезе във входа. Или пък ще излезе.

— Съгласен ли си на пет лева? Пет лева и… край!

— Съгласен съм — каза Женя.

Фори му подаде петте лева. Докато Женя ги слагаше в джоба си, му зашлеви и един шамар.

— И това имах да ти давам! — каза Фори и си тръгна доволен, с чувството, че е направил добра сделка. Пет лева — нищо не са пет лева! А и такъв шамар му отлющи, че ще има да го помни.

И Женя не можеше да се оплаче. Петте лева му дойдоха като паднали от небето. Не беше очаквал от Фори и стотинка дори, защото съзнаваше, че след намесата на баща му бас нямаше. Пет лева, помисли си Женя, ама че глупак! Дали пък, ако беше настоял, Фори нямаше да се съгласи и на седем? Карай, макар че два лева никак не са малко. Но за сметка на това пък шамарът, дето получи, шамар ли беше?!

От асансьора излязоха баща му и майка му. Отиваха на работа.

— Търси те едно момче — каза бащата.

— Намери ме той — отвърна Женя.

След като получи инструкция от майка си, какво точно да прави (да си научи най-напред, пък после телевизора!) и какво да яде (сармите са в хладилника, не бързай да ги излапваш, стопли ги най-напред!), Женя се прибра в апартамента. Щеше да бъде сам до късно, родителите му имаха концерт, а той обичаше такива часове на самота. Изяде три сарми от хладилника, останалата част щеше да си я стопли за вечеря. Сетне седна да пише показанията, които му искаше директорът. „Васко пътува сега някъде из широкия свят, «Елена» реже като с нож огромните вълни на океана, а аз пиша показания!“ Прогони всички мисли, които му пречеха да се съсредоточи, извади стара чернова тетрадка, взе химикалката и я задъвка между зъбите си. Трябваше да напише убедителни показания, които не само да оневинят Васко, но и да го издигнат в очите на директора, дори да накарат директора да му поправи поведението, което намали заради онези три дни, дето Васко не ходи на училище.

Нищо убедително не му хрумваше и той реши, че една работа, за да е убедителна, трябва да е изпъстрена с цитати. Без цитати не можеш да намериш нито една статия, да не говорим за речите. Защо да не си направи показанията като статия? Извади от библиотеката първия попаднал му том от избраните съчинения на Маркс и Енгелс и се зарови в него. Цитати можеха да се намерят за най-различни работи, ама за случай като Васковия нищо нямаше. А и да имаше, как да ги открие, като не му стигаше времето? На сутринта трябваше да почука на вратата на директорския кабинет и да връчи показанията си.

Сети се за книгата „Мисли и афоризми“ и потърси кой какво е казал за бягство от родината, та да натрие носа на директора. Точно по този въпрос никой не беше се изказвал, но една мисъл на Байрон му хареса и си я преписа: „Този, който не обича отечеството си, не може да обича нищо“. А Васко обичаше и майка си, и баща си, и братчетата, и морето, и Тинчето, значи и отечеството си. За какво предателство ще ми говорите, другарю директор!

 

 

Родителите му се върнаха от концерта към десет и половина.

— Ела! — рече баща му.

По тона и физиономията му разбра, че ще водят важен разговор. Затвориха се в стаята.

— Приказвах с директора!

— Къде го намери?

— Той ме намери. След концерта. Слушай, ти да не искаш да проваляш бъдещето си?! С нищо не си виновен ти! Онзи, твоят глупак, той сам си е виновен. Качва ли се така човек на параход!

Баща му продължи да нравоучителства, но Женя го слушаше само с едно ухо, тъй като се чудеше дали директорът е казал, че иска писмени показания. Ако баща му знаеше — лошо! Щеше да настои да ги чете, а дори и сам да ги пише.

— Стой настрана! — продължаваше да го съветва бащата. — Няма какво да се набъркваш и ти! Решил, избягал. Да си носи последствията. Ясно ли е?

Нищо не спомена за писмени показания, значи не знаеше.

— Ясно! — отвърна Женя.

Изчака родителите му да се приберат в стаята си и къщата да утихне. Извади нова тетрадка, усетил бе изблик на творческа енергия, какво ще си губи времето с чернови! На корицата й написа „Показания от Евгени Панчев, ученик от VII «б» клас“. Отгърна първата страница и се замисли: Как може баща му да го учи да бъде подлец, да прехвърля цялата вина върху първия си приятел! Хвана го яд, после го обзе мъка. Баща му не можеше да се похвали, че е преуспяващ диригент. Искаше му се да е Руслан Райчев, ама къде ти! Но това, че един човек не е успял, не означава той да става пречка за други. Протестът отново напря в гърдите му и щеше да избухне в нова песен, но Женя реши, че времето не е ни за песни, ни за рими. И гневът му се изля в „Показания протест“. Нея вечер не си легна до три часа. След прочувствен увод цитира изцяло член десети и дванайсети от „Устав за службата по корабите от морския флот“, издаден от Държавно издателство „Техника“, София, 1978 г. стр. 7. Успя да включи и Маркс в показанията си като Васков свидетел. От Байрон обаче се отказа, защото не искаше да намесва и Тинчето в тази история.

Прочете написаното. Остана много доволен. Поемаше цялата вина върху себе си и това го изпълни не само с гордост, но и с чувство за изпълнен приятелски дълг. А и вината си към Васковата майка изкупваше донякъде.

Прибра показанията в чантата, отиде тихо в кухнята и отвори хладилника. Сармите, с които трябваше да вечеря, си стояха там. Значи човек може да свърши добра работа и без да се е нахранил! Студени сарми не му се ядяха. Изпече си македонска наденица върху плочата на електрическата печка.

Легна си и заспа веднага.