Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (29)

9.

Когато отвори вратата на каютата си, Слави Фотев остана като втрещен. На стола до илюминатора седеше Васко и гледаше навън.

Обикновено в такива случаи се пише: в първия момент баща му не повярва на очите си, разтри ги с ръце, помисли, че сънува.

Истината обаче е, че Слави Фотев повярва на очите си още от първия момент, и затова бързо затвори вратата зад гърба си.

— Лелеее! — удари се с ръка по главата Слави Фотев и в това „Лелеее“ се съдържаше следното: значи такава била работата, тебе търсим като щури от толкова време; значи затова капитанът се размеква, като ме види, и ме потупва по рамото, като че ли съм му първи братовчед; значи затова Антон ме потърси и ми се извини за скандала около фалшивата спатия, дори цялата вина върху себе си пое; затова значи готвачът ми донесе чинийка мусака да съм видел как е на сол, а корабният дърводелец обеща великодушно, щом ми дадат новия апартамент, да ми свърши цялата дърводелска работа безплатно.

— Може да се сърдиш, но трябваше да го направя! — каза Васко.

— Лелеее! — удари се за втори път Слави Фотев по главата и този път „лелето“ освен объркване нищо друго не съдържаше.

— От четири часа те чакам — каза Васко. — За какво ви викаха на горната палуба?

— Знаеш ли в каква беля ме вкара! — каза бащата.

Слави Фотев се чудеше какво да прави, в по-безизходно положение никога не бе изпадал. Какво да прави наистина? Ослуша се — ами ако някой надзърне! Излезе от каютата, заключи я отвън и пусна ключа в джоба си. Искаше да премисли още един път всичко, преди да предприеме нещо.

Завари Антон при Киро — и Киро вече знаеше кое е изчезналото момче. Всичкият му хумор и желание за шеги се бяха изпарили. Подреждаше разхвърляните вещи и не смееше да погледне Слави Фотев в очите.

— Защо не отидеш да поспиш, вахтен си бил и… — каза Антон. — А довечера ще му хвърлим едни карти.

Киро извади кутията цигари и я поднесе към Слави, лицето му тъжно, ако не като на погребение, то поне като на панихида.

— Ей — сети се Слави, като видя цигарите, — аз забравих да си взема моите! — и хукна към каютата.

Отключи я и се вмъкна като крадец вътре. Васко се беше излегнал на леглото му. Първото, което Слави Фотев предприе, бе да свали календара от стената и да завие полуголата намигаща японка на руло. Мушна го в гардероба и тръгна да излиза, но се върна — пак щеше да забрави цигарите. Взе две кутии. Погледът му попадна върху закачената на стената семейна снимка.

— Ами майка ти! — стресна се Слави Фотев изведнъж. — Помисли ли за майка си?

— Казах й, че ме пращат на лагер-школа.

— И да лъжеш си се научил! — изсъска Слави Фотев.

Васко седна на леглото — не вървеше да се излежава така пред баща си — и наведе глава, знаеше, че е виновен.

— Сега обаче трябва да й съобщим — каза той.

Васко не подозираше, че претърсват кораба и че претърсването продължава. Той просто сметна, че майка му вече може да знае истината, трети ден бе на парахода, докато успеят да го върнат — още три-четири да минат, стига му толкова. Достатъчно, за да напълни устата на онова перекенде Фори. А и Тинчето с други очи ще го гледа. Ще разбере, че Васко не е празен фукльо като Фори и каже ли нещо — върши го! Жените обичат силните мъже, сети се пак за песничката. Ако го обикне Тинчето, нямаше да има по-щастлив човек от него. Щеше да я заведе при лозето на Фори, още следващото лято щеше да я заведе, да я хване под ръка и да мине три-четири пъти покрай оградата. Накрая щеше да спре при дядо му и да каже:

— Едно кило праскови, ама пратете момчето да набере пресни!

Слави Фотев, в чиято глава цареше пълна бъркотия, изведнъж осъзна, че Васко е прав — трябваше веднага да съобщят на жена му, че е тук. Щом претърсват кораба, значи на брега се знае, че не е ни на лагер, ни на школа.

Заключи вратата отвън и право при капитана.

Капитанът така се изненада, като го видя да влиза в кабината му, че се изправи, като че ли бе влязло някое висше началство.

— Васко, синът ми, той е избягал — каза тихо Слави Фотев, готов да понесе ругатните на капитана.

Никакви ругатни не последваха, напротив, капитанът се отнесе съвсем любезно, отиде при него и сложи ръка на рамото му — трета приятелска проява за този ден.

— Ами, ами! — поклати глава капитанът. — Ти не слушай какво приказват хората, моряшка му работа, гледат само някой да им падне на мушката.

Извади от барчето бутилка уиски и две чаши, наля и подаде едната на Слави.

— То не е много редно, но да ни се отпуснат малко нервите.

Чукнаха се.

— Защо не седнеш? — покани го капитанът.

— Моят е, честна дума! — настоя бащата.

В очите на Слави Фотев капитанът прочете, че бащата знае всичко. Две мнения нямаше — някой му беше изтропал истината. Повече на криеница не можеше да си играят.

— Седни, седни! — настоя капитанът. — Седни да си кажем две приказки. Няма какво толкова да се безпокоиш. Можех да ти съобщя и по-рано, но не исках да те тревожа. А този, който си е развързал езика, ще го накажа, така ще го накажа, че ще му изгърмят и ушите, и премиалните. Пий де, защо не пиеш!

Слави Фотев отпи от чашата.

— Хлапашка история е, до довечера ще съобщят, че са го намерили. Я у някой приятел се е скрил, я…

— В каютата ми е.

— Я пък, в каюта… — повтори механично капитанът, но изведнъж до съзнанието му стигна това, което Слави Фотев бе казал. — Каквооо! — извика.

— В каютата ми е — изправи се Слави, разбрал, че любовният период между него и капитана е свършил. — Влизам да си взема цигарите и кого, мислите, виждам?

Капитанът скочи.

— Фотев — закани се той, — ако, ако…

В гнева си не можа да измисли какво „ако“. Искаше да каже най-напред „ако лъжеш“, но разбра, че е глупаво, друго „ако“ не му мина през главата и той заповяда:

— Доведи го веднага, защото…

Не можа да намисли и какво „защото“, но и бездруго Слави Фотев изчезна, преди той да довърши мисълта си. Капитанът прибра бутилката уиски. В бара имаше цигари, измъкна една и я запали. Пое дълбоко. Усети как димът изпълни гърдите му. Смукна втори път — главата му се замая, завъртя му се свят и чак сега си спомни, че след два дни щяха да се навършат три месеца откак бе отказал тютюна. Ядоса се, че беше запалил цигара, и се заогледа къде да я хвърли. Не разрешаваше да се пуши в капитанската каюта, а пепелниците държеше заключени в бюрото. Отключи го. Както се бе навел, и срещна погледа на внука си Сашко от снимката.

— Видя ли каква я свършихме, Сашко, като кучето на нивата. Три месеца да не пуша и… И ти кой знае какво ще ми сервираш някой ден, ама… — капитанът привлече снимката и я постави пред себе си: — Ама ще ти скъсам ушите, да знаеш! Ще си налягаш парцалите и ще учиш, защото…

Така го завари Слави Фотев — седнал пред портрета на внука си.

— Защо си сам? — попита капитанът, смутен от мисълта, че Слави Фотев може да го е чул как разговаря с един портрет. Само това остана, да тръгне дума, че е изкукуригал и вече разговаря със снимки.

Слави Фотев, разбира се, нищо не бе забелязал. Самият той се чувстваше така потиснат, че дори и да беше заварил капитана с краката нагоре, пак нямаше да му направи впечатление. За това си състояние имаше напълно основателна причина. Когато влезе в каютата, за да вземе Васко, той първо изля върху него целия си гняв, предизвикан не толкова от постъпката му, колкото от ужасно неудобното положение, в което бе изпаднал пред капитана. А Васко просто не можеше да разбере какво толкова неудобно има.

— Нали си боцман? — попита той и Слави Фотев усети как краката му отмаляват. — И капитанът ти е приятел!

— Кой ти каза?

— Ти.

Ново двайсе, рече си бащата. Съвсем бе забравил и за боцманството, и за приятелството с капитана. Денят започна така хубаво, а ето че ударите се сипеха един след друг.

Бащата изхвръкна от каютата си и влезе при капитана, без дори да почука. И когато капитанът го попита защо е сам, Слави Фотев си глътна езика.

— Е? — очакваше отговор капитанът. — Къде е синът ти?

— Аз, другарю капитан — взе да пелтечи Слави Фотев, — той знае, че съм боцман.

— Кой?

— Синът ми. Още от малък. Във втори клас беше, учеше заедно със сина на директора на месокомбината и моят много искаше и аз да съм нещо. Все ме питаше капитан ли съм и аз. Какво ми текна, та му рекох, че съм боцман, не знам!

— Слушай, Фотев, тази месарска история никак не ме интересува. Казах ти, доведи го тук този твой син, защото… — капитанът отново засече и се ядоса на себе си: — Какво чакаш още?!

— Ако сега разбере, че не съм… Ще го понесе тежко, другарю капитан, той много се гордее, че съм боцман.

— Никакъв боцман не си!

— Знам, но той не знае.

— Ти, Фотев, какво искаш от мене? Да си мислил, когато си лъгал. Бягай го доведи!

Слави Фотев не помръдна от мястото си.

— Какво чакаш?!

— Казал съм му също, че сме приятели.

— Приятели? С кого?

— С вас, другарю капитан.

Капитанът започна да мисли, че сънува, още повече че му се припуши, а откакто се бе отказал, на сън пушеше често.

— И какво друго си му казвал?

На вратата се почука. Влезе помполитът.

— И във втори хамбар не открихме момчето — докладва той. — Започваме претърсването на трети хамбар, другарю капитан.

— Започвайте! — нареди капитанът, но изведнъж се сети, че няма вече какво да търсят. — Преустановете претърсването! — викна той и помполитът го погледна учудено. — А ти — обърна се капитанът към Слави Фотев, — бягай доведи твоя хубостник!

Слави Фотев излезе, а капитанът започна да кръстосва нервно каютата.

— Само тази бъркотия ми липсваше! Сега, разбира се, ще кажат, навърши шейсет години и…

— Какво общо има това, другарю капитан? — рече помполитът, но все още не му беше напълно ясно за какво ставаше дума.

— То не е необходимо да има нещо общо, за да те пенсионират, Йонич. Като им хрумне понякога да пенсионират, и пенсионират наред. Професор Русков, очният, здрав като бик, без нито една пломба, без нито един шип ни в ставите, ни в гръбнака, без каквото и да е кръвно налягане, само с два диоптъра далекогледство, пенсионираха ли го? Пенсионираха го! И на втория месец получи удар.

 

 

Още преди старпомът да нареди да бъде преустановено търсенето, целият кораб знаеше, че момчето е намерено. След като Слави Фотев се бе забавил в каютата си, Киро Майтапа се разтревожи. Какво стана с този човек, отиде за цигари и вдън земя потъна?! Тръгна да го търси, като си мислеше колко смешно звучи „вдън земя потъна“ насред океана. Отвори каютата на Слави и ахна. Като че ли не дете, а някакъв призрак видя.

— Ти тук ли си, бе?

— Тук съм! — рече Васко виновно.

И Киро хукна да търси Владо Панчев. Изчезналото момче се оказа наистина синът на Слави Фотев, тоест син на моряк, следователно Киро печелеше петдесет долара. Трябваше да намери Панчо Владигеров и да му съобщи радостната вест.

Благодарение на Киро вестта за откриването на Васко се разпростря като пожар на танкер. Всички тръгнаха към каютата на Слави Фотев и когато той изведе сина си, трябваше да си пробива път по и бездруго тесните коридори. Събитието беше толкова необичайно, че всеки искаше да види с очите си чудото, което няколко часа държа в напрежение целия екипаж. Чуваха се най-различни коментари, едни прилични, други — по-малко, а една ръка се протегна и цапна леко Васко по главата:

— На идиоти ни направи!

Слави Фотев и Васко завариха капитана навъсен като девненска мъгла. Барабанеше нервно е пръсти по бюрото.

— Ти какво си въобразяваш? — започна капитанът. — На маймуни ни направи! Или си мислиш, баща ми е приятел с капитана, а щом е приятел, всичко може! — и капитанът хвърли едно око към Слави Фотев. Бащата беше примрял, готов и на най-лошите издевателства.

— Аз го познавам — каза Васко с глас, изпълнен с надежда.

— Кого?

— Сашко — посочи Васко портрета на бюрото. — Пети „г“ клас.

— Тъй ли?

— В едно училище сме. Той донесе котката.

— Коя котка?

— Дето й вързаха тенекиена кутия и я пуснаха в коридора посред час.

Капитанът стана от мястото си и отиде при Васко.

— Заслужаваш да ти врътна два шамара! — каза той, но не му ги врътна. Нищо не може да се оправи с два шамара.

— Щом стигнем Барселона, на самолета и… — капитанът махна с ръка, което означаваше, че Васко ще бъде върнат обратно от Барселона. — А пътните — отсече капитанът — са за твоя сметка, Слави Фотев. Тая държава не може да плаща непрекъснато глупостите на синовете на боцманите, боцман Слави Фотев.

— Тъй вярно! — съгласи се Слави Фотев, но нещо го сряза. Кой знае колко долара ще струва един билет от Барселона чак до Варна. Дано има намаление за ученици, иначе…

— Колко време ще пътуваме до Барселона? — попита Васко.

— Важно ли е?

— Важно е! — отвърна Васко.

В каютата влезе радистът. Носеше радиограма.

— И приятелят му твърдял, че е… — видя Васко и млъкна.

— И приятелят му значи — каза капитанът, готов да излее гнева си върху радиста. — И кой друг?

— Всички, другарю капитан, всички знаят, но аз не съм казвал нищо. Свободен ли съм?

— Не си! Пиши: детето намерено живо, здраво. Ще го изпратим от Барселона през Мадрид. Датата допълнително.

— Разбрано, другарю капитан!

— Ако може, и поздрави до класа от мен — обади се Васко.

— Поздравите са от мен! — рече капитанът. — От мен до теб и обратно.

Седна на бюрото си, погледна снимката на Сашко, намръщи се и каза:

— Ей такива като тебе подучват малките и после — ето ти, че станали гамени.

— Негова беше идеята — обиди се Васко.

— За котката?

— И за тенекиената кутия.

— Сигурен бях, че е негова — поклати глава капитанът и лека усмивка премина по устните му. — Не знам какъв ще стане, писател ли, изобретател ли, но все едни такива му идват на акъла. Четиригодишен беше, когато напълни захарницата със сол и като… — капитанът избухна в смях при този спомен: — … баба му, тя с четири лъжички пие чая!

Васко се разсмя, разсмя се и Слави Фотев. Веселото настроение никак не отговаряше на случая и капитанът почувства това. Преодоля смеха си и погледна строго.

— Нищо смешно няма в това да сложиш сол в захарницата! — каза той. — Или да избягаш от дома! И баш на моя кораб да се намъкнеш. Какво да те правя сега?

— Ако е възможно, наредете да ме нахранят, другарю капитан.

Капитанът усети, че отново го напушва смях. В този Васко имаше нещо симпатично и щуро, както би казал Сашко. Вдигна телефона и се разпореди. След миг в каютата влезе готвачът. Васко го позна веднага, нали го бе виждал вече от лодката. А и как може да го сбъркаш, от самолет ще го познаеш по високата бяла шапка, че е готвач. Устата на Васко се напълни със слюнка. Условният рефлекс на Павлов, помисли си той и се сети за училище. В кой ли час бяха сега? И какво ли имаха? Погледна си часовника. Беше спрял. А и кой ден е, не можа да си спомни.

— Нахрани детето, изгладняло е! — каза капитанът на готвача и прекъсна Васковите мисли.

— Тъй вярно, ще го нахраня! — отвърна готвачът и поведе Васко.

— Опънаха ли ти ушите? — спря ги помполитът.

— Не!

— Забравили са! — каза той, хвана ухото на Васко за меката част и го стисна доста символично, макар и не съвсем. — Вместо да си гледат работата хората… А и без почивка колко останаха. Къде си го повел? — обърна се Маринов към готвача.

— Да го нахраня.

— Правилно, нахрани го, сигурно е огладняло момчето.

— Кой беше този? — попита Васко, след като влязоха в кухнята и седна на дългата готварска маса.

— Маринов ли? Първи помощник-капитан е, по политическата част, много справедлив човек.

— Справедлив, ама ми издърпа ухото.

— Трябваше и да го извърти! Заради тебе още не съм нарязал зелето за довечера. Ама и капитанът: „Нахрани детето!“ Дете с мустаци! Заслужаваш да те мацна, та… — постави му чиния с ухаещи на подправки лозови сарми.

Васко се нахвърли веднага на яденето, за две минути нагълта сармите и обра чинията с хляб, така я обра, че лъсна, сякаш от машина за миене излизаше.

— Много ти бяха вкусни сармите, чичо! — каза той искрено и с надеждата да получи още малко.

— Нали? — стана му приятно на готвача. Забрави яда си, настроението му се смени на сто и осемдесет градуса. Такъв си беше той, артист в готвенето и като всеки артист обичаше хората, които умееха да ценят изкуството му. Заряза зелето, извади от хладилника пържола, посипана с лук, разплеска я с плоското на сатъра, както си беше с лука, заля я с вино, изтръска я и я метна на скарата, като през цялото време не престана да приказва: — Харесаха ти сармите, защото разбираш. И защото му зная чалъма на готвенето. Мене ме каниха в София за готвач, на правителствено ниво, аз обаче съм моряк, обичам, като готвя, нещо да ме полюшва.

Откъм скарата се разнесе апетитна миризма и Васко хвана вилицата и ножа.

— Атака, бойна готовност! — засмя се готвачът и обърна пържолата. — Защо не се обади по-рано, щях да те храня.

— По-рано, че да ме върнат още от Истанбул или Атина.

— Аз нямаше да те издам — каза готвачът, сложи готовата пържола пред Васко и застана срещу него, за да следи изражението на лицето му.

Васко отряза голямо парче, лапна го, пое въздух с отворена уста, защото пържолата го опари, после задъвка с апетит.

— Как е? — нямаше търпение готвачът.

— Никога не съм ял по-вкусна пържола!

— Ами защото не знаят да ги правят! — рече гордо готвачът, извади две яйца и започна да ги разбива с телта. — Аз ако не държа една пържола насолена със сол и черен пипер двайсет и четири часа, въобще не я смятам за пържола. Башка, дето трябва поне два часа да стои с лук. И най-важното…

Готвачът заряза яйцата и извади от долапа голяма хартиена кесия. Разтвори я пред Васко.

— Дървени въглища! — рече Васко.

— Точно така — отвърна победоносно готвачът, — дървени въглища! На кораба е забранено, но аз винаги си нося и слагам по въгленче-две, колкото за миризма. Момчетата ядат и се чудят как може електриката на истинска скара да мирише.

— Това е значи тайната — доогризваше Васко кокала.

Готвачът преметна във въздуха палачинката и раздруса тигана върху печката.

— Друга е тайната. И сирене с яйца да ти направя, пак ще кажеш, че по-хубави яйца със сирене не си ял. Защото, каквото и да правя, с мерак го правя. Не вложиш ли мерак в една работа, то не е работа, от мене да го знаеш.

Готвачът намаза палачинката с мед, посипа я с орехи, загъна я, нагласи я в чинията и я постави пред Васко.

— Такова нещо и майка ми не може да направи — каза Васко, след като налапа наведнъж половин палачинка.

— Нали! — потупа го готвачът по рамото. — Юнак! Дай сега да ми помогнеш, че трийсет и пет години ни един път не съм закъснявал с манджата, да не вземем баш днес да се изложим.

Междувременно свободните от вахта моряци се бяха събрали около басейна на горната палуба. Слънцето грееше, но в края на ноември вече губеше от силата си. Въпреки това Киро Майтапа се бе накиснал до гуша в басейна и с най-сериозно изражение на лицето дразнеше бащата на Васко.

— Боцман, как пък не съм ти викал боцман!

— Нали ви обясних — започна кротко бащата, но Киро го прекъсна:

— Ти си го вкарал на кораба, бас слагам! — и намигна незабелязано на останалите.

— Луд ли си! — протестира Слави Фотев. — За какво ми е да го вкарвам?

— За да изкарам от Панчо Владигеров петдесет долара. И ти от мене три десерта, ха-ха-ха.

— Не ти ги искам. Довечера даже бира ще ви черпя.

— Аха — рече Киро, — боцманът се разпусна.

— Дразни те — обади се Владо Панчев, който подрънкваше встрани с китарата си.

— Ти не се обаждай, Панчо Владигеров, че ще ти строша китарата в китарата! — заплаши го Киро. — И си ми дай парите, защото бащата на момчето се оказа моряк, та и боцман отгоре на това.

— Боцман Слави Фотев — изхили се един.

— Хайде стига! — скастри ги Антон. — Пред детето той ще е боцман. А на карти — обърна се той към Слави Фотев — си ръб и половина. Четири вътре, с цялата панта в ръката!

— Какво ще заповяда господин боцманът! — застана мирно пред Слави Фотев един моряк по бански гащета и с настръхнала кожа — току-що бе излязъл от басейна.

— Строй се! — викна друг.

Строиха се. Слави Фотев изглеждаше смазан от жестоките подигравки и всичко, което се бе струпало на главата му. Само Антон и братът на Женя, който дрънкаше на китарата и пееше любимата песен, останаха настрана.

Така ги завари Васко, пет-шест души строени, пред тях — баща му. Стояха изопнати като струни. Какъв респект и какво уважение!

— Не им се сърди, боцман — викна Киро Майтапа от басейна, когато видя Васко, — те няма да правят вече така. Освободи ги.

Слави Фотев погледна към сина си и с половин уста каза:

— Свободни сте.

— Урааа! — развикаха се моряците и хукнаха кой накъде свари.

Васко хвана баща си за ръка, гордееше се с него.

— За бой си! — каза Слави Фотев и въздъхна тежко.

Зад кораба се понесе ято гларуси и взе да атакува издълбаната от винта водна диря. Вероятно готвачът бе изхвърлил хранителни отпадъци.

— Аз как да ти викам, боцман или татко? — попита Васко.

— Татко.

— Добре, татко.

Васко обгърна с поглед хоризонта — отвсякъде море, където и да ти спрат очите — все море. Като че ли на този свят съществуваше само море, „Елена“ насред морето и гларусите, които се носеха плавно след кораба и с наведени към морето глави търсеха жертвата си, спускаха се остро надолу, забиваха човки във водната бразда и отново се издигаха, издавайки дрезгави и тъжни гърлени звуци.

В ушите на Васко гларусовите грачения звучаха като песен. Едва сега — нахранен и сит — осъзна, че бе постигнал целта си, че вече никой в клас няма да му подмята това-онова. А който иска, нека пише на черната дъска и по стените на къщата му „Васко да Гама“. Лошо ли е да си Васко да Гама, пък ако ще и в село Рупча да си раждан? Да, щом се върне, ще помоли майка си да отидат до село Рупча. Никога не беше ходил в родното си село, родно село и на баща му, и на баба му, която беше умряла, преди той да се роди, и на дядо му, когото не помнеше. Непременно трябваше да отиде в Рупча.

Васко стисна здраво ръката на баща си. Изведнъж му се дощя да се случи нещо, нещо страшно и героично, та да видят всички кой е Васко да Гама от село Рупча. Тогава, когато влезеше в клас, всички щяха да стават прави и да се изопват мирно, както се бяха изопнали моряците пред баща му.

Е, чак пък толкова, помисли си Васко. Усети, че пак бе изхвърчал по-нависоко, отколкото трябва, но желанието му да направи нещо героично не намаля.

— Смяташ ли, че ще има буря? — попита той.

Слави Фотев вдигна глава към небето — кьораво облаче нямаше.