Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (26)

6.

Женя свали сейкото от ръката си и го даде на Тинчето. Фори й брои двайсет и пет лева. След това двамата наплюнчиха палци и ги допряха. Басът беше сключен. Така Женя щеше да спечели двайсет и пет лева. При този бас той играеше ролята на хитреца, а Фори — на глупака.

Това стана през последното междучасие, когато Фори пак подхвърли нещо по адрес на Васко.

— Ха на бас, че Васко е с баща си на „Елена“ — каза Женя.

— На по шест големи шоколада и всяко междучасие…

— Без такива — прекъсна го Женя, — суха пара!

— Пет лева — предложи снизходително Фори, знаейки ограничените финансови средства на сина на диригента.

— Двайсет и пет! — предложи Женя.

Фори се съгласи веднага.

— Никому дума обаче, че Васко е заминал, ясно ли е?

— Защо?

— Защото се заклех да не казвам на никого.

— Защо тогава каза?

— За двайсет и пет лева си струва.

— Дай да ти видя парите!

— Ще ги имам, след като спечеля баса.

— За к’во ме смяташ, за глупак ли? — рече Фори и извади двайсет и пет лева. — Даваме ги на Тинчето — който спечели, от нея ще получи всичко.

Тогава на Женя му хрумна да заложи часовника си, хубав часовник, по-малко от сто и петдесет не струпаше. Свали го и го даде на Тинчето.

Дежурният извика: „Клас стани!“ Учениците, скупчени около Женя и Фори, се заблъскаха към местата си.

Класната Микренска ги поздрави, направи им знак да седнат, записа отсъстващите (двама отсъстваха) и попита:

— Къде е Васко?

За другия дума не отвори, за Васко се захвана.

Всички погледнаха към празното място до Женя, а Женя се правеше на разсеян и гледаше през прозореца. Гледаше, но нищо не виждаше, защото с цялата гази работа около баса бе забравил нещо много съществено — той трябваше да отиде преди часа при другарката Микренска и да предотврати всякакви въпроси за Васко.

— Никой ли не знае? — попита класната и, естествено, погледна към Женя. — Евгени!

Женя се изправи с неохота.

— Ами той — започна неуверено Женя. Едно е да разговаряш с някого на четири очи, друго е пред целия клас. Особено в този случай.

— Какво той?

— Баба му понеже, и той…

— Какво баба му? Казвай, да не искаш с ченгел да ти вадя думите от устата!

— Почина! — и Женя направи тъжна физиономия.

Ако й беше казал това насаме, както Васко му бе заръчал, можеше да хване, но пред цял клас, и то две минути след баса, прозвуча тъпо. Класът се раздвижи, чуха се шушукания, а Фори даже се изсмя.

— Тихо! — извика класната и почука по черната дъска. — Христофоре, какво толкова смешно има?! Баба му починала, ти се смееш… Евгени, кога се случи това?

— Ами онзи ден, така де, те вчера разбраха и понеже нали баща му го няма, а майка му си има бебе, той замина.

— Къде?

— За село Рупча — отвърна Женя, но съзнаваше, че всичко казано дотук не звучи убедително. Затова добави от себе си: — Той много обичаше баба си.

Фори се беше захлупил на чина и затискаше устата си с ръце, но като чу последните думи на Женя, не издържа.

— Напусни класа! Христофоре, на тебе говоря!

Христофор изтича до вратата и изскочи навън.

Микренска извади бележника си. Трябваше да преподава нов урок, но реши да изпитва. Вдигна двама ученици на дъската, изслуша ги разсеяно и им писа петици. Мисълта й все се въртеше около починалата баба на Васко. Предчувстваше, че нещо не е в ред, но, от друга страна пък, ако бе истина…

 

 

След училище Женя причака Тинчето и я помоли да му върне сейкото, само за вкъщи, на другия ден щял да й го даде пак, без Фори да разбере. Тинчето му отказа — ако му върнела часовника, трябвало да върне и двайсет и петте лева на Фори. Или е бас, или не е!

Женя я нагруби наум, но не си взе часовника. Не му се губеха двайсет и пет лева, сигурни при това. Прибра се вкъщи без настроение. Отгоре на всичко на асансьора висеше надпис, че не работи. Погледна нагоре по стълбите.

Много бяха. Влезе, натисна копчето — асансьорът наистина не работеше.

— Аман, бе! — ядоса се, като видя табелката, влезлият след него раздавач. — Панчеви на кой етаж са?

— Защо?

— Защото на който са, на него трябва да се кача.

— На осмия — отвърна Женя и го обхвана безпокойство.

Раздавачът махна с ръка, цели осем етажа трябваше да трамбова стълбите. На четвъртия етаж спря да си поеме дъх. И Женя спря.

— Само че няма никой у Панчеви — предупреди Женя.

Лъжеше, знаеше много добре, че и майка му, и баща му са си вкъщи, но му се искаше да разбере що за вест носи тоя.

— Ти откъде знаеш, че няма никой?

— Аз съм синът им.

— Браво, бе! — рече раздавачът. Идваше му да шляпне Женя. — Че те, твоите родители, много умен син имат. Можеше чак на покрива да ми кажеш кой си. Я се разпиши тук! — и раздавачът му поднесе разписка и химикалка.

— Защо? — предпазливо попита Женя.

— Много питаш! Радиограма нося.

Женя се разписа, изчака раздавачът да слезе надолу и разтвори радиограмата. Беше от брат му. „Женя да ми телеграфира веднага!“ Добре, че не попадна в ръцете на родителите му. Какви лъжи трябваше да измисля! Впрочем какви лъжи? Че той наистина не знаеше защо брат му изпраща тази радиограма. Дали пък нещо не се е случило на кораба. Да са заловили Васко например? Е, защо ще изпраща за него радиограма? Както и да е — добре, че не попадна в ръцете на баща му. Със своите диригентски похвати щеше да го принуди да каже всичко.

Женя хукна надолу по стълбите, профуча като фурия край раздавача, метна се на рейса и слезе при Централна поща.

— Искам да подам радиограма — каза той на чиновничката зад гишето.

Без да вдига очи от романа, който четеше, тя му подаде бланка. Женя седна на масата и захапа химикалката. Какво да пише? Край него минаваха хора, по високоговорителите викаха имена за междуградски разговори, но той нито виждаше, нито чуваше. Обмисляше радиограмата. Накрая съчини следния текст:

Съобщи веднага какво да ти телеграфирам и защо? Ако се е случило нещо, трябва да зная. Той ще ти обясни. Иначе тук всичко е наред. Тревожа се. Твой любящ те брат.

Женя

Женя прочете радиограмата. Съдържаше всичко, което искаше, при това доста зашифровано. Помисли дали да пише, че пази обещанието си за трите дни, но се отказа. А и се сети за баса. За успокоение на собствената си съвест реши, че ще раздели печалбата с Васко — по дванайсет лева и петдесет стотинки щяха да им се паднат. Забеляза, че е пропуснал една запетайка, постави я и отнесе радиограмата на гишето. Служителката я пое с неохота — прекъснали й бяха четенето — и преброи думите.

— Държиш ли на препинателните знаци? — попита служителката.

— Да, защо? — обади се Женя.

— Защото се плащат.

— Колко?

— Колкото една дума.

— Всичките ли, или поотделно?

— Абе ти акъл имаш ли? Един знак — една дума!

— Задраскайте ги!

Служителката преброи думите отново.

— Шест лева и двайсет стотинки — каза тя.

Женя стискаше в ръцете си един лев и седемдесет стотинки — толкова имаше.

— С препинателните знаци ли? — попита с последна надежда в гласа си.

— Без, дюс!

— Че аз нямам толкова пари — каза Женя, сякаш служителката му беше виновна.

Тя го изгледа с убийствен поглед, смачка бавно радиограмата в шепата си, хвърли я гневно в кошчето и се залови с романа. Женя постоя загледан в нея, но разбра, че това с нищо няма да промени положението, и си тръгна. Спря при телефонните автомати, беше се сетил нещо. Набра телефона вкъщи. Обади се майка му.

— Ще закъснея — каза той.

— Защо?

— Имам комсомолско събрание.

— Нали още не са ви приели?

— Това е предварително — отвърна Женя.

Не му се прибираше вкъщи, смущаваха го и радиограмата на брат му, и липсващият от ръката му часовник сейко. А и беше решил, че е време да се научи да лъже. Това за комсомолското събрание никак не беше лошо! Изобщо, реши Женя, в лъжата винаги трябва да има нещо невероятно, за да хване. Помисли малко и се отказа от тази теоретична постановка — напротив, една лъжа, за да хване, трябва да бъде… Не можа да реши какво точно трябва да бъде.

Тръгна по „Девети септември“, спусна се надолу по „Вапцаров“ и сам не разбра кога се озова на Васковата улица. Просто краката го доведоха. Дали пък да не се обади на Васковата майка, просто ей така, да я пита получила ли е вече писмо. Знаеше, че не е получила, той пусна писмото сутринта, но… Докато се колебаеше, видя класната. Добре, че тя не го видя. Вървеше по улицата право към Васкови.

Женя се мушна бързо в сладкарницата и седна на един стол до витрината.

— Какво ще обичате? — чу гласа на сервитьорката.

— Една паста и чаша кола. Две пасти! — поправи се веднага, не беше обядвал и стомахът му се бунтуваше.

— От кои?

— От по-големите — отвърна гой, без да изтървава от очи класната.

Сега я втасахме, помисли си Женя, когато класната спря пред Васковата къща. Задържа се там и Женя стисна палци — дано не влезе, дано не влезе! Въпреки че ги стискаше с все сила, тя влезе.

 

 

Класната Микренска реши да отиде и да поднесе съболезнованията си на семейство Фотеви, въпреки че дълбоко се съмняваше в смъртта на Васковата баба. Все й се струваше, че Васко пак я беше объркал, но пъдеше тази мисъл от главата си. Не е хубаво да упрекваш хората, преди да си абсолютно сигурен във вината им.

Спря край Васковата къща — на нея имаше два некролога. Не, не бяха за бабата на Васко. Влезе и позвъни. Отвори й Данка Фотева, зарадва се, като видя класната на сина си. На Микренска й се стори, че нищо траурно не вижда у нея, ни в дрехите, ни по лицето, но, от друга страна пък — свекърва, а и бебето… Нали животът е по-силен от всичко!

Седнаха в хола. Микренска искаше да изкаже веднага съболезнованията си, но не й идваха думи на устата. Не е лесно да се поднасят съболезнования. А и ако баба му на Васко не е умряла и тя изведнъж каже „моите съболезнования“…

— Прощавайте, малко е разхвърляно, но…

— Моля ви се! — успокои я класната и добави: — А и Васко го няма — започна тя, защото реши, че така най-безболезнено ще се добере до истината.

— Да — отвърна майката, — не можах да го изпратя даже до гарата. С тези деца…

Значи е вярно, починала е баба му. А тя се съмняваше.

Майката подаде чинийка със сладко на Микренска, Микренска я пое, вдигна лъжичката и като я задържа пред устата си, каза:

— Е, такъв е животът!

Каза го така, че прозвуча като „Лека й пръст“. Преглътна сладкото, отпи от студената вода и рече тъжно:

— Да ти се роди дете, докато си на път, иди-дойди. Но да умре майка ти, без да можеш да я изпратиш…

— Така е! — съгласи се Данка Фотева, въпреки че темата на разговора я озадачи. — Слави се ядосваше навремето, че не бил тук, когато Васко се раждаше. Тогава му казах — има и по-лошо!

— Сигурно го е понесъл тежко.

— Не чак толкова. А за Красимир си пристигна на следния — какво на следния, на същия ден си дойде.

— Не, аз говоря за смъртта на майка му.

— Не зная как я е понесъл — отвърна Васковата майка, — тогава още не се познавахме.

— Така ли? — възкликна Микренска и добави припряно: — А къде замина Васко?

— Как къде? На лагер-школа! Нали вие го изпратихте?!

— Аз ли? — учуди се класната, но видя, че Данка Фотева пребледня, и започна да я успокоява: — Ама, моля ви се, не се тревожете, няма къде да изчезне. Сигурно пак е намислил някоя щуротия като миналия път. Възрастта му е такава. Те, момчетата на тази възраст, са едни и същи, все ще ти сервират някоя глупост, само дето глупостите им са различни. Ще го намерим, не се притеснявайте.

Въпреки успокоенията обаче Данка Фотева се разплака.

 

 

Междувременно Женя се намираше в небрано лозе. Пред него се мъдреха две празни чинийки и две бутилки кока-кола, а до масата нервничеше сервитьорката:

— Плащай, че ми свърши смяната!

Женя хвърли отново око към сметката. Грешка нямаше — два лева и дванайсет стотинки. Ама че заскъпна този живот!

Въздъхна тежко. Какво ще прави сега със своите стотинки? Имаше двайсет и пет лева, ама у Тинчето.

— Още една паста! — каза той, за да спечели време. Чудеше се какво да направи, че да се измъкне. Какво можеше да направи? Или да бяга, или да се предава!

— Абе ти по български колко имаш? — кипна сервитьорката.

— Шест! — отвърна Женя с достойнство.

— Плащай тогава, че тръгвам! — каза тя и се обърна към колегата си: — Дай му паста.

Женя продължи да стои, без да мърда, сервитьорката — и тя. Той разбра, че е загазил, но късно. Двете пасти му се бяха усладили, а и тази проклета сервитьорка, колкото пъти минеше, все го питаше дали иска още нещо. Усети, че няма да му стигнат парите, чак след като беше изгълтал всичко.

— Пари ли нямаш?

Женя изпита чувство на благодарност към тази млада и красива сервитьорка. Виж как с един въпрос само му облекчи положението. Измъкна шепата стотинки от джоба си и ги сложи на масата.

— Това ли е всичко?

— Ъхъ!

— Жорооо!

Жоро, колегата й, вече носеше пастата и си мислеше, че днес сефтето му е лошо. От този хлапак едва ли ще изкара и две стотинки бакшиш.

— Пари нямал! — оплака му се сервитьорката.

Жоро, сервитьор с опит, два пъти носител на значката „Най-добър в професията“, хвана Женя за ухото и го помъкна навън.

— Адреса, ако обичаш, за да не се занимаваме с милиции!

Женя предпочиташе да го заведат в милицията, там поне не бият, но си мълчеше и стъпваше като балерина на палците си, защото Жоро опъваше здраво ухото му.

Точно така го видя класната Микренска — изправен на палци, с опънато ухо. Тъкмо го извеждаха на улицата.

— Другото аз ли да опъна? — попита тя.

Жоро веднага пусна ухото на Женя, страхуваше се да не стане скандал, дето изтезава горкото дете.

— А, вие ли сте майка му? — попита той сервилно.

— Не съвсем, но…

— Пари няма, седнал пасти да яде!

— Ще платя — каза класната и се обърна към Женя: — Влизай.

Влязоха, а сервитьорът Жоро продължаваше с обясненията:

— Колежката тъкмо свърши смяната, искаше да се отчете, иначе как ще си тръгне…

— Добре, добре! — прекъсна го Микренска. — Колко е сметката?

— Жанааа! — извика Жоро.

Все с „ж“ им започват имената на тези жаби, помисли си Женя. Ухото му още пареше от опъването, но се сети, че и неговото име започва с „ж“.

Микренска плати на Жана, Женя изсипа плахо стотинките на масата и ги побутна свенливо към класната.

— Няма нужда! — върна му ги тя и се обърна към Жоро, който стоеше настрани. — Едно кафе и… Женя, за тебе какво?

— Нищо — каза Женя и погледна към пастата, която Жоро бе донесъл, преди да разбере, че няма пари.

— Това е негово — каза Жоро. — Поръча го. Искам да кажа, че не влиза в предишната сметка.

— Добре, добре! — ядоса се Микренска. — Ще го платя. А ако случайно не ми стигнат парите, ще ми опънете ухото.

Жоро се усмихна гузно и побърза да се отдалечи. Сега, когато класната и Женя останаха сами, идваше най-трудното.

— Бях у Васкови — каза тя.

Женя наведе глава.

— Баба му от село Рупча наистина е починала.

Невероятно, просто невероятно, зарадва се Женя. Какво съвпадение — да почине точно когато трябва!

— Преди трийсет и пет години обаче.

— Така ли? — учуди се Женя, друго не можа да измисли, а и да мълчи, не вървеше.

— Къде е Васко? — попита строго класната.

— Той ми каза, че е починала баба му… — започна неуверено Женя и млъкна.

— Няма нищо по-лесно от това човек да казва истината — опита се да му помогне класната. — И знаеш ли защо? Защото за разлика от лъжата истината не се измисля. Тя е такава, каквато е!

Значи, помисли си Женя, и най-големият глупак може да казва истината. А за лъжата ум се иска.

Сервитьорът постави вдигащото пара кафе пред Микренска.

— Пастичка нещо, кока-кола, пресни соленки има.

— Не, благодаря!

Класната сръбна от кафето, но се опари и го остани да поизстине.

— Чакам да ми отговориш.

— Аз нищо не знам! — Женя избягваше да погледне класната си в очите.

— Но знаеш поне, че не ти вярвам, нали?

— Знам — отвърна глухо, но откровено Женя.

— Къде е Васко?

Отговор не последва. Микренска повика сервитьора, плати и си излезе сърдита. Женя се загледа след нея тъжен и замислен. Дъвчеше едва-едва. Сервитьорът бутна пред него едва наченатото кафе и каза:

— Изпий го, ще ти гледам! Мисля, че много работи ще ти позная.