Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (23)

3.

През дупката на брезента, който покриваше спасителната лодка, проникна слънчев лъч и освети лицето на Васко. Свит на четири, с клюмнала върху гърдите глава, нелегалният член на екипажа спеше спокойно. Изтощен от нервното напрежение, не бе помръднал цялата нощ. Затова, когато обърна насън глава, остра болка прониза тила му — беше се вдървил. Болката го разбуди. В първия момент не разбра къде е, но гласовете, които се носеха откъм долната палуба, го върнаха към действителността. Опита да протегне крака си — седалката на лодката му пречеше. Поразмърда се, цялото тяло го заболя.

Повдигна внимателно края на платнището. Босфорът! Няма никакво съмнение, това е Босфорът, такъв, какъвто е на картичките от баща му, не, не — още по-хубав, защото е истински, с миризмата на море и с прелитащи чайки.

Удивени и радостни, очите на Васко поглъщаха разкриващата се прелест, всичко, за което бе мечтал през живота си, поглъщаха жадно този далечен и доскоро недостижим за него свят, който бе преброждал не един път по картата, закачена над леглото му.

Босфорът!

Ако Иво знаеше, че брат му е тук, сигурно щеше да забоде малко червено книжно знаменце върху картата… За какво да го боде, когато то си е забодено там, нали той сам го забоде, преди да тръгне, и сега то се вее гордо… Глупости, откъде-накъде ще се вее!

Този път болката в кръста бе охладила ентусиазма му. Васко се разкърши внимателно, като се стараеше да не помръдва платнището, за да не се издаде. Намести се по-удобно, без да откъсва поглед от пленяващата гледка. Гледаше и душата му се пълнеше с нещо леко и приятно. Дощя му се да има някой край него, да си поговорят.

Е, как си, Фори, главо зарзаватчийска. Натискай си задника на предпоследния чин, редицата край прозореца, дращи си нещо по тетрадката, все едно, това, което говори учителят, не е за гладкия ти мозък, гледай през прозореца и си мечтай за морето. Морето не е за всички. Морето обича силните мъже!

Съвсем кротък беше монологът обръщение на Васко към Фори, кротък и великодушен. Чувстваше се победител.

Нещо изтрополя долу.

— Внимавай, ще се утрепеш бе, заек!

Васко повдигна още малко платнището. Заекът се оказа братът на Женя, който с още един моряк пускаше щормтрапа. А? За какво го пускат насред морето? Чак сега Васко разбра, че става нещо нередно. Машината на „Елена“ работеше на малък ход и корабът се плъзгаше едва-едва по езерната повърхност на провлака.

Пърпоренето на мотор привлече вниманието му. Едно катерче се бе устремило право към „Елена“, сякаш се канеше да я торпилира. Неприятно предчувствие изпълни Васковото сърце. Ех, Женя, Женя, пак си ме предал, Женя! И сега идват да ме приберат, ясно, че за мене идват. А всичко мина така гладко, от гладко по-гладко, че дори и китарата, дето ми набута…

Китарата, сети се Васко, китарата ме е издала. Нали я беше оставил долу, зад трапа. И сетне го достраша да слезе да я вземе, защото все му се чуваха стъпки и гласове наоколо. И така, очаквайки всичко да утихне, бе заспал. Намерили са китарата — оттам насетне всичко е ясно: на кого е тази китара, кой я е качил, братът на Женя я е познал и… — една радиограма му е майката, останалото е свършил бащата на Женя.

Катерчето изчезна от полезрението на Васко. Братът на Женя се надвеси над фалшборда. След малко от там се показа фуражката на контраадмирал, така поне се стори на Васко, а след това и хърбавата фигура на възрастен мъж в униформа. Идват значи да ме приберат на най-високо равнище — помисли си Васко. Той и не подозираше, че „контраадмиралът“ не бе никакъв контраадмирал, а така нареченият пилот, под чието ръководство „Елена“ трябваше да премине Босфора.

Третият помощник-капитан Атанасов, младото момче — или командорето, както му викаха моряците, — посрещна пилота на палубата. До ушите на Васко достигнаха откъслечни думи на английски. Че е английски, английски е, Васко бе сигурен в това, защото ясно чу как старият мъж с фуражка на контраадмирал и мустаци на Панайот Хитов каза на командорето: „Тенк ю, сър“. „Тенк ю, сър“ се употребява само в английски и в нито един друг език. И каза „тенк ю“ на този младеж, та дори и „сър“ го нарече. Виж ти, как веднага си личат културата и образованието — фина работа!

Пилотът и командорето изчезнаха от погледа му и Васко пусна платнището. Нямаше какво друго да прави, освен да чака развоя на събитията. Усети, че устата му лепне от жажда. Какво ли не би дал за една глътка вода? Нищо, като го хванат сега, ще го напоят безплатно.

— Слави! — чу Васко някой да вика името на баща му.

Повдигна платнището — този път от другата страна. Долу видя готвача, по бялата готварска шапка го позна, също като готвач в ресторант.

— Няма ли да закусваш?

— Не ми се яде.

— Загъни му го за вкъщи, Майка — показа се отнякъде Киро Майтапа. — Три деца храни.

Васко преглътна. Червата му куркаха, за храна викаха. Сети се за джобното фенерче, отвори куфарчето и затършува в него. С помощта на фенерчето успя да разгледа за първи път лодката. Не предполагаше, че е толкова голяма. Ако се беше сетил предната вечер да я разгледа, къде-къде по-добре щеше да прекара нощта. Нямаше да се събуди с изкривен гръбнак. Здраве да е, като го пипнат сега, ще му го изправят.

Видя, че седалката е подвижна, и вдигна дъската. Очите му светнаха — под нея откри контейнер, пълен с вода. Натопи устни и пи, докато му стигна дъхът. Жаждата утоли, но друго се обади. След изпитата вода и след толкова часа дори малката работа не изглеждаше така малка.

Корабната сирена нададе продължителен тревожен сигнал. Васко отново погледна изпод платнището. Мъжът с контраадмиралската шапка стоеше на командния мостик до капитана. Машината на „Елена“ увеличи оборотите.

Може цялата дандания да не е за мене, помисли си Васко. За мене е, за мене е, сега ще ме закарат в пристанището, ще ме свалят и ще ме върнат обратно.

Изведнъж подскочи. Съвсем ясно и силно чу как китарата на Женя издрънча долу на палубата.

— Абе що ще това чудо тука?

Васко позна гласа на чичо си Антон.

— На новия трябва да е, той нещо е музикант — отвърна Слави Фотев…

— Гледай го, заплес!

И като по поръчка на палубата се появи братът на Женя.

— Я ела тук! — викна Антон и му подаде китарата.

Владо я пое и взе да я разглежда. Ако не знаеше, че китарата на Женя е на брега, щеше да каже, че това е китарата на Женя. Дали поради спомена за Женя или поради това, че отново държеше в ръцете си китара, му се досвири. Пръстите му заиграха виртуозно по струните, но нещо го тревожеше.

— Браво! — похвали го Антон. — Панчо Владигеров!

Владо подпря китарата на трапа под спасителната лодка и си тръгна.

— Махай я де! — викна му Антон.

— Защо аз? — попита Владо Панчев и вече знаеше какво го тревожеше. Започваха номерата!

— Защото си единственият от музфамилия. Да не искаш на Киро Майтапа да я дам. Хайде, прибирай си я в каютата, пък някоя вечер ще ни посвириш. Ти пееш ли?

— Ъхъ — отвърна смутен Владо.

— Художествената самодейност я осигурихме значи!

Владо тръгна. Носеше китарата, но сърцето му се свиваше. Готвеха му нещо, две мнения нямаше, и му го готвеха за „някоя вечер“. Ако беше казал „довечера ще ни посвириш“, друго щеше да е, нямаше поне да го изненадат, но това „някоя вечер“ звучеше твърде злокобно.

Васко чу целия разговор, макар че не виждаше разговарящите. Те бяха точно под спасителната лодка. Първата мисъл, която мина през главата му, бе, че никой не го е предавал, че никой не подозира за присъствието му, и това го зарадва. Радостта обаче отстъпи отново място на тревогата — тази китара можеше да го издаде. Още повече че — това той вече видя — братът на Женя отнесе китарата с твърде озадачена физиономия.

Васко пусна платнището и се прехвърли от другата страна на лодката, откъдето се виждаше брегът. Поне да се нагледа, че нищо не се знае. Гледката го погълна — като в приказка беше. Каква зелена растителност! Колкото да ги мешаш водните бои, точно такова зелено никога не можеш да докараш. Ако не си го виждал, разбира се. И какви дървета! С прави голи стъбла, а на върха разклонени, като опънати плажни чадъри. Ония сега учат ботаника и понятие си нямат, че има такива дървета. Само името им да научи — и вече ще знае повече от всичките си съученици.

След време вниманието му бе приковано от крепостна стена, съвсем запазена, като на картинка от учебник по история. Румели Хисар! Ха, откъде знае как се казва?

— Никога не мога да го запомня това име! — чу той глас от борда. — Двайсет пъти има да съм минавал оттук — и все питам.

Значи е чул някой долу да споменава името на крепостта. Така ще е, как иначе.

— Хисар значи крепост. А румели — римска. Римска крепост.

„Румели Хисар“, повтори си Васко наум, дано го запомни, че после, като разправя откъде е минал и какво е видял… Гледката го погълна отново — да се нагледа, че нищо не се знае. Времето като че ли спря да тече, съзнанието му изключи и само очите му попиваха жадно цялото това великолепие. Ето го висящия мост, разтворил огромните си крака от бряг до бряг. По крайморския булевард шетаха автомобили, хората дори се виждаха ясно и на Васко му се стори, че долавя шума на големия град. След време зърна встрани още един мост, може би два бяха — минаваха край Златния рог. После видя стърчащите към небето минарета — преброи шест, а малко встрани — още четири. Като ракети на космодрум се извисяваха, готови да излетят към звездите.

Какви ли не чудесии има по този свят, истински чудесии, не като на книга! И какви ли още има да види? Ако, разбира се, не го спипат.

Васко стисна палци. Никак не вярваше на подобни суеверия, но ги стисна здраво. Ами ако помага? Защо да не опита!

Усети как „Елена“ изключи машината. Чу пърпоренето на катерче, видя го да се приближава, но не се обезпокои. Сети се, че идва за онзи, хърбавия с големите мустаци и адмиралската шапка. Онзи се появи след малко край трапа, само че адмиралската шапка я нямаше на плешивата му глава. Сигурно я е забравил някъде на кораба. Заплес!