Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (22)

2.

Трите свистока на „Елена“ завариха Женя по пижама, облегнат на отворения прозорец в тъмната стая и загледан в светлините на пристанището. Като че ли три стрели се забиха в сърцето му. Той стисна устни и избърса сълзите си. Не искаше да плаче, сам си бе виновен, но точно затова сълзите напираха неудържимо и премрежваха очите му, загледани към морето, по което сега пътуваше неговият приятел.

А можеха да бъдат двамата! Трябваше да бъдат! Сега Женя се укоряваше, не искаше да си прости, наричаше се какво ли не. Защо бе така нерешителен, защо един път, поне един път не успя да вземе някакво решение и да го изпълни докрай, да се почувства човек, не, не човек, нещо повече — да се почувства мъж. Както когато нарече Тинчето пикла. Да, тогава наистина той постъпи като същински мъж и постигна своето — Тинчето се съгласи да кръсти онази крастава лодка с вино. И с оцет да беше й казал, и с оцет щеше да я кръсти. Защото я постави на място!

Същото трябваше да стори и с баща си, ето къде се криеше решението на всичките му проблеми. Както постъпи брат му. Устоя на всякакъв натиск. Защото беше мъж!

Женя изтри сълзите си с длани. „Москва на сълзи не вярва“, сети се той заглавието на един филм. Трябва да се действа, трябва сам да извоюва правата си, трябва да направи нещо.

Грабна будилника — нямаше нищо по-близо до него и замахна с все сила към земята. Щеше да го разпръсне на всичките му бурмички и зъбчати колелета, но се спря в последния миг. Чупи ли се току-така будилник!

Легна си. Мисълта, че Васко сега е в открито море, а той — в леглото си, не му даваше мира. Неудържим гняв напираше в гърдите му и той разбра, че този гняв ще се излее в песен на протеста.

Волните духове се скитат по моретата…

Женя усети, че стиховете започват да текат, и скочи от леглото. Седна на бюрото, запали лампата и започна да пише:

Волните духове се скитат

по моретата.

Волните духове никой

с нищо

не може да спре!

Волните духове —

затова волни са те,

защото обикалят планетата.

На това място спря, прочете написаното, смачка листа, хвърли го, после го взе, накъса го на стотици дребни парченца, та нищо да не остане от цялата тази глупост, и ги пусна през прозореца. „Волните духове“ литнаха бавно от осмия етаж към платното на широкия булевард. Женя ги проследи, докато кацнаха на асфалта, но това никак не го успокои. Напротив, към неуспешното отплаване се прибави и един нереализиран творчески порив.

Женя прекоси хола и влезе в кухнята. Без да пали лампа, отвори хладилника и затършува в него. Извади голяма консервна кутия немски кренвирши. Вратата на хладилника щракна и кухнята отново потъна в мрак. Женя напипа отварачката в чекмеджето на масата. След миг вече дъвчеше. Много вкусни кренвирши са немските, с тънка обвивка от истинско черво и с лека, възбуждаща апетита миризма на пушек. От три дни настояваше да ги изядат — не им било времето, готвено имало и не знам си какво. Ето че им дойде времето!

Бръкна с пръст и измъкна още два. Кренвиршите успокоиха гнева му — защо хвърля вината върху баща си, сам си е виновен! Нима баща му е причина да не се качи на кораба? Попречи му страхът, защото си е страхливец! Отново му стана тъжно, толкова тъжно, че сълзите пак рукнаха. Така и не усети кога е влязъл баща му. Ключът изщрака и лампата светна.

— Ти какво правиш тука, бе?

Въпросът завари Женя с кренвирш в уста. Миризмата на пушек се примеси с миризмата на бой. „Такъв бой яде, че пушек се вдигна“, помисли си Женя и потръпна, но до бой не се стигна. Бащата диригент се взря в очите на сина си и обезпокоен попита:

— Защо плачеш?

Как да обясни, без да предаде приятеля си, че и себе си покрай него?

— Казвай де!

И изведнъж, събрал кой знае откъде кураж, Женя избухна:

— Защото, защото, защото вие сте виновни за всичко! „Женя да се прибереш в седем“, „Женя научи ли си“, „Женя, стига с тези игри“! „Женя, Женя“! А другите деца, знаеш ли другите деца как живеят?!

— Как?

Този път тонът на баща му не беше така мек, но Женя не забеляза това. Бунтът бе узрял в гърдите му и бе набрал такава енергия, че нищо не можеше да го спре.

— Свободно! — извика Женя, като размаха неизядения кренвирш в ръката си. — И се развиват като хармонични личности!

— Аз като ти перна една, ще видиш едни хармонични личности! — скръцна със зъби бащата, готов да изпълни заканата си. — Какво си станал да ядеш посред нощ. Я си погледни хармонично развитото шкембе!

— Ами като ме държите вързан вкъщи, как няма да съм… — обидата бе така силна, че думите се застигаха в устата на Женя, блъскаха се една в друга и излизаха коя когато свари.

Бащата се уплаши — зачервеното лице на сина му, треперенето на тялото му, безсмислиците, които излизаха от устата му, говореха за нервна криза.

Женя млъкна изведнъж, разбрал, че не казва нищо. Но бурята в душата му не беше стихнала, протестът набра нова сила и избухна повторно:

— Утре на училище аз няма да ида, ще бягам, ясно ни ти е, решил съм го!

Шамарът изплющя по бузата му с такава сила, че изби кренвирша от ръката му.

 

 

На другата сутрин Женя отиде на училище. Бунтът беше потушен, изпарила се беше решителността му да бяга. Влезе в училищния двор така, както влизаше всеки учебен ден — с чанта в ръка.

— Къде ти е Ваското, бе? — попита го подигравателно Фори.

— Глупак! — процеди през зъби Женя.

Фори се приближи настръхнал, самоуверен, готов да се бие.

— Я повтори, шамандурчо!

Женя не разбра точно как стана, насъбралата се злоба и обидата замъглиха за миг съзнанието му. Шутът му намери хълбока на Фори и Фори се сви от болка, а на Женя му олекна. Изведнъж почувства, че не е същият Женя, че нещо се е променило у него, нещо съществено. Откъде намери кураж да се изрепчи на Фори? И сили да не заплаче, когато юмрукът на Фори разплеска носа му. И не само да не заплаче, а и да му отвърне и да продължи боя, докато ги разтърваха.

Когато малко по-късно миеше разкървавения си нос на мивката в училищния клозет, Женя видя, че са му поникнали мустаци. Другите можеха да ги забележат и след шест месеца, но той мустаци имаше! Доволна усмивка озари лицето му. Станал бе вече мъж!

— Виж! — показа си той мустаците на момчето, което току-що бе застанало на съседната мивка.

Момчето се взря, видя засъхналата кръв в ноздрите му и синината под едното око и каза:

— Здравата са те били!