Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (2)

2.

Майката на Васко, жена в напреднала бременност, гледаше през прозореца силещите се стотици звезди и гъстия бял дим, който ракетите оставяха след себе си.

— Сега ще се върне — каза тя на мъжа си. — Мерак му беше да види празника.

— Вчера разговарях с него — отвърна той и по лицето му се изписа доволство.

— За какво?

— Общо, за живота.

— Е?

— Умен е, ще стане човек. Сигурно чете много.

— Не съм го виждала.

— Чете, чете, то личи.

— Чете, ама ти пак му заръчай.

— Какво?

— Да чете.

— Добре, ще му заръчам — обеща бащата, отиде до прозореца и погледна навън. — Този рейс ще е юбилеен.

— Колко станаха?

— Хиляда и двеста — отвърна бащата и майката махна с ръка. Мъжът й пак говореше за спестените долари. — Аз викам „Лада“ да е!

— Ти гледай квартирата да оправим, че…

Нямаше нужда от обяснения, то и тъй се виждаше колко са натясно. Холът служеше и за детска стая. На едното легло вече спеше четиригодишният Иво. На другото, Васковото, имаше подреден, но все още разтворен куфар. Старинният бюфет и разкривеният трикрилен гардероб, преживели и двете световни войни, заемаха толкова място, че нямаше къде да се обърнеш.

— Квартирата е вързана! — отсече убедено бащата. — Обещаха ми. С три деца ще сме, къде ще ходят, че няма да дадат! — и Слави Фотев, така се казваше бащата, привлече жена си, целуна я и зарови пръсти в косата й.

Запъхтян и разгърден, със зачервено чак до ушите лице в стаята влезе Васко. Явно бе тичал от Морската градина до „Архимандрит Филарет“ 10, без да спре.

— Страхотно тържество, жалко, че не дойдохте, и духова музика свиреше, а пък на Женя брат му е в нея — изрече всичко на един дъх той. Правеше така винаги и по този начин предотвратяваше неудобни въпроси от рода на „Къде се скиташ досега?“.

— Още малко и… — погледна баща му часовника си.

— А, няма, аз нали знам.

Телефонът звънна и Васко вдигна слушалката:

— Момент — каза той, след като изслуша отсрещния глас, — да преместя телефона, че братчето спи.

И отмъкна телефона в другата стая.

— И е досетлив — каза доволен бащата. — А може пък и някое момиче да го търси.

— По това време — възрази майката. — Пък е и още малък.

— Малък, зер. Те, момчетата на морето, рано узряват от слънцето — рече бащата с явна гордост.

Васко се върна.

— Кой беше?

— На един приятел бащата — каза Васко. — Да ме пита за сина си. Проверява го.

— Да видиш какви родители има — отвърна самодоволно Слави Фотев. — Доверие нямат. Но то и от децата зависи де!

Майката затвори готовия за път куфар. Слави Фотев се наведе и целуна спящия Иво. После го вдигна и го понесе към спалнята.

— Късно е да изпращаш баща си! — каза майката, когато видя, че Васко се готви да излиза.

— Винаги го изпращам! — възрази Васко.

— Да дойде! — показа се бащата от спалнята. — Голямо момче е.

Тримата излязоха в антрето. Мълчаха като в църква. Винаги беше така, когато бащата тръгваше на път. Стояха, на всеки му се искаше да каже нещо, но не знаеше точно какво. Слави Фотев сложи едрите си загрубели ръце върху раменете на жена си. Разбираше какво й е. И тя разбираше какво му е. В такива моменти на Слави Фотев му идваше да зареже и море, и долари, и всичко и да си остане вкъщи. Но нямаше как и затова решаваше, щом се върне, да подаде оставка. После го поглъщаше морското ежедневие, дните се изнизваха някак си и идваше радостта от връщането у дома. Само морякът преживява толкова пъти в живота си тази радост.

— Ще се изтърколят като нищо! — каза Слави Фотев и целуна жена си.

Винаги казваше така.

 

 

Стъпките на Васко и баща му отекваха по тясната варненска уличка. Градът като че ли вече спеше. Празненството бе свършило и пристанището, спокойно и тихо, очакваше новия ден. Корабите, макар и осветени, стояха смълчани. Някъде отдалеч се носеше тъжна италианска песен в съпровод на китара.

Търговският кораб „Елена“ беше на кея, съвсем близо до морската гара. Като че ли само около него имаше някакъв живот. На палубата шеташе екипажът, по парадния трап се качваха последните моряци, а горе се разхождаше боцманът.

Васко и баща му спряха край трапа.

— Какво да ти донеса този път? — попита бащата, като видя фенера в ръката на Васко.

— Каквото решиш. Фенерът ми върши чудесна работа.

— А ти не се шматкай само насам-натам. Отвори и някоя книга.

— Отварям аз от време на време — успокои го Васко.

— И на майка си помагай, че голям си вече, сам виждаш, сестриче има на път.

— Помагам аз, не мисли, че не помагам.

Откъм кораба се чу глас. Някой питаше дали всички са вече на борда.

— Е, хайде! — протегна по мъжки ръка бащата, не искаше да се разкисва.

Васко обаче го прегърна през врата, целуна го по бузата и нещо стегна гърлото на Слави Фотев.

— Ще се изтърколят като нищо! — повтори той дежурното успокоение и тръгна по трапа. Горе спря, обърна се и махна на сина си. После потъна в кораба.

Васко пое бавно към къщи. Като се изкачи до крайморския булевард, погледна към тревата. Дявол да го вземе, на петстотин метра от тук се намираше бронзовата статуя на плувкинята. А там срещу нея, под смокиновото дърво, на тъмно стоеше пейката, която бяха поставили с Женя. Утре рано-рано градинарите ще дойдат, ще спрат водата и ще я преместят на мястото й под електрическата лампа с млечнобял глобус.

Васко сви надясно и ускори крачка. Малко страшничко бе в градината в този късен час, но любопитството надделя над страха.

Пейката не беше празна. Васко разтвори храстите и насочи фенера. Светна. Двамата влюбени, вкопчени един в друг, затворили очи и залепили устни, не усетиха поне цяла минута, че са осветени. Сетне погледнаха смутени, отлепиха се един от друг и Васко загаси фенера. Видя каквото видя, трябваше да се измъква. Но не бе направил и крачка, когато два железни като на робот пръста го хванаха за врата. Чак сега забеляза, че точно зад гърба му имаше друга пейка и на нея седеше само момиче. Нямаше никакво съмнение — чакаше този, чиито пръсти сега се впиваха във вратните му жили. Васко вдигна уплашено очи. Грубиянинът се оказа моряк. Взе Васковия фенер и освети лицето му.

— Дай аз да ти видя свинската физиономия, копеле такова! — изсъска морякът и викна към приятеля си: — Адаш, хванах го!

Адашът любовник, жаден за отмъщение, направи два лъвски скока, усети мокро под краката си и изквича, преди да тупне в локвата. Студената вода, вместо да му успокои нервите, изглежда, съвсем го вбеси, защото скочи и като докопа Васко, го накисна в локвата до плувкинята. Сетне намери в тъмното ухото му и го изтегли нагоре, ама истински, не просто за назидание и обида. А другият удари няколко пъти с фенера голата плувкиня, като че ли тя му беше виновна.

Някакъв женски глас се обади в тъмното:

— Жорооо!

— Хайде, стига го би, че ще напълни гащите, докато е в ръцете ти! — рече Жоро на мокрия си адаш.

Ей тази приказка ядоса Васко и щом адашът побойник пусна ухото му, той блъсна Жоро. Жоро загуби равновесие, размаха ръце, цопна на задника си и вдигна цял фонтан вода.

Васко побягна. Жоро хукна след него, като викна на приятеля си, че ей сега ще се върне. Ще се върне ей сега, ама друг път. Васко бягаше като хала. И другият не падаше по-долу. Налчетата на моряшките му обувки чаткаха по асфалта като конски копита, но халата винаги е била по-бърза и от най-бързия кон.

Васко свърна в първата пряка, сетне веднага в следващата. Добре, че познаваше квартала си на пръсти. Влезе в един двор, от там през стената се прехвърли в друг и така се озова на „Архимандрит Филарет“ 10. Никак не беше от страхливите, но ръката му трепереше и едва намери дупката на ключалката. Важното е, че я намери. Вмъкна се на пръсти в антрето. Дишаше тежко.

— Васко! — чу се приглушеният глас на майка му, очевидно Иво спеше и не искаше да го буди.

— Аз съм, аз съм! — прошепна той, влезе в кухнята и без да пали лампата, се погледна в огледалото.

На светлината, идваща от улицата, видя една кална плесница, отпечатана на бузата му. Дрехите, омърляни и мокри, лепнеха неприятно по тялото му.

Докато се бършеше, хвърли поглед към отсрещния тротоар и трепна. Точно срещу къщата, под лампата, се въртеше Жоро. Изглеждаше жалък — прасе в моряшка униформа. Оглеждаше се насам-натам.

— Ей, сухоземно влечуго! — викна Жоро, без да се съобразява със заспалите къщи.

Васко се дръпна от прозореца. Измъкна се от кухнята и влезе в хола. Просна си дрехите на стол — не смееше да се покаже на балкона. Навлече си пижамата. Погледна през прозореца — онзи още стоеше отсреща под лампата. Открехна вратата на спалнята.

— Да дойда при тебе, може ли? — попита.

Майка му се разтопи от удоволствие. Напоследък Васко не даваше дори да го прегърнат, особено откакто гласът му започна да надебелява. Направи му място и го погали по косата. Искаше й се да го целуне, но се страхуваше да не го прогони.

— Ще ти строша главата като на дракон, животно такова!

Майката вдигна глава, ослушвайки се.

— Пълно е с хулигани — каза Васко и се сгуши до нея. — Не бой се, аз съм тук! — и заспа след миг.

Майката остана още дълго време будна, докато през отворения прозорец откъм морето се чуха на кратки интервали три продължителни свистока. „Елена“ минаваше край фара, за да се отправи в открито море.