Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (14)

6.

Нея вечер Васко не можа да заспи. Въртеше се ту на едната, ту на другата страна. Стана и излезе тихо на балкона. Студено беше и се върна под топлото одеяло.

Затвори очи. Мисълта за предстоящата среща с класа обаче не му даваше мира. Докато изведнъж му се стори, че все пак спасение има. Забрави клетвите си повече да не лъже и съчини такава опашата лъжа, че нямаше начин някой да не я настъпи по опашката. Но за това сега не му се мислеше. Хвана се за лъжата като удавник за сламка. Стана и запали нощната лампа. Претършува си нещата и най-сетне намери химически молив. Подостри го, плю на върха му, запретна ръкава на пижамата и допря молива на ръката си. Върху кожата се появи мастиленосиня точка. Точка по точка изписа на ръката си котва.

Легна и спа добре, толкова добре, че дори се успа. Пристигна в училище точно след първия звънец.

Фори го зърна през прозореца, умря от удоволствие и веднага се разпореди какво да правят. Така че, когато Васко влезе в класната стая, всички се изправиха, все едно че учител влиза. Само Женя остана на мястото си с наведена глава — не желаеше да участва в подигравките.

Първото, което се наби в очите на Васко, бе надписът на черната дъска: „Добре дошъл, морски!“ Най-неприятно обаче му подействаха тишината и застаналите прави ученици със захилени лица.

Васко затвори вратата зад гърба си и застана до нея като закъснял ученик. Всички погледи бяха отправени към него. Класът го гледаше, той гледаше класа. Само Женя продължаваше да седи със забит в чина нос.

— Капитан Фукензен пристигна! — обади се някой.

— Пеш ли се върна? — попита друг.

— Що си без мустак бе, морски? — изхили се Фори.

Сдържаният досега с усилие смях избухна и удари Васко като плесница през лицето. Но той не помръдна от мястото си. Успя да запази хладнокръвие, поне външно. Само ръката му нервно ровеше в пълния с леблебия джоб. Изчака да преминат подигравките, после попита:

— Иска ли някой да каже още нещо?

Ударът беше чудесен. Спокойният му глас смути всички и класът утихна. Васко измъкна шепа леблебии и ги сипа в ръката на късогледото момче от първия чин. То свали очилата си и ококори очи.

— Цариградски са! — каза Васко и сипа леблебии в шепата на следващия.

Чак сега децата от околните чинове забелязаха изрисуваната на ръката му котва и се сбутаха — и с татуировка се връща, няма никакво съмнение, че е странствал по моретата.

— Цариградски са! — потвърди Женя, като гледаше котвата върху Васковата ръка и се чудеше що за приумица е това.

Васко мина бавно между редиците. По-лакомите протягаха ръце като просяци. Уважението, с което го гледаха заради цариградските леблебии и моряшката татуировка, му вдъхна увереност и той почувства, че е хванал бика за рогата. Оставаше само да го разклати насам-натам и да го повали в краката си.

— Наложи се да ме върнат от Истанбул — започна той. — Получи се радиограма от класната. Някой ме е предал.

Последните думи каза точно когато застана пред Фори. Гледаше го изпитателно.

— Някой ме е предал! — повтори Васко.

— Не съм! — отвърна Фори, без да откъсва очи от котвата, която трепкаше върху мускула като жива.

— Не обичам зарзаватчийски номера! — предупреди го Васко и пусна леблебии в шепата му.

Върна се на черната дъска и изтри от там „Добре дошъл, морски!“. Докато триеше, някакво момиче се обади:

— Фори го писа.

— Не обичам портаджиите, още по-малко портаджийките! — каза Васко, както беше с гръб. Обърна се и най-великодушно заяви: — Каквото било, било!

Счете, че с това въпросът е приключен, при това — невероятно щастливо за него.

Вратата обаче се отвори и влезе класната. Точно Васко се канеше да тръгне към мястото си успокоен и доволен. Като го видя на черната дъска, другарката Микренска реши, че Васко е разказал истината на класа. Стана й много приятно. Направи му знак да си седне и се обърна към класа:

— Искам да поздравя Васко. Всеки може да се увлече и да сгреши. Важното е да осъзнае грешката си навреме. Радвам се, че Васко намери сили да признае пред вас вината си. Както виждаш, Васко, никой не те изяде.

Класът зашумя и класната не можа да разбере коя е причината.

— Абе, морски — дръпна го Фори, — получи се нова радиограма.

— Леблебиите обаче са цариградски! — обади се друг и една леблебия отскочи от главата на Васко.

Едва ли би могло да има по-ужасен ден за Васко. Само Женя, единствен Женя, не изпробва остроумието си върху него. Напротив — правеше всичко, за да го защити.

Когато удари последният звънец и класът тръгна вкупом по улицата, подигравките заваляха една след друга, изпращани с бурен смях. Васко се правеше на безразличен, преструваше се, че не обръща никому внимание, но унижението бе изписано на лицето му. Сто пъти се прокле за глупостите, които направи. Но подигравките продължаваха да се сипят и той не издържа. Извърна се, започна да размахва с все сила чантата и да удря който му попадне. Така още повече настърви съучениците си. Фори го издебна и стовари една чанта по гърба му. Васко скочи отгоре му като котка, повали го и го притисна към земята. Други две момчета обаче се намесиха и извиха ръцете му. Напразно Васко се опитваше да се отскубне. Татуираната котва трепкаше на ръката му. Фори наплюнчи пръста си и започна да я трие. Химическият молив се размаза и се превърна в синьо петно. Крясъкът на ниско прелитащите гларуси се смеси със смеха на децата и го направи още по-непоносим и зловещ.

Васко хукна по улицата, забрави дори да вземе чантата си, която лежеше захвърлена край бордюра. Чувстваше се толкова унижен, че му се щеше да избяга от всички и от всичко, но смехът на децата раздираше ушите му, преследваше го и той тичаше все по-бързо и по-бързо, въпреки че от съучениците му нямаше вече и помен.

Влезе запъхтян вкъщи. Облегна се на вратата, сякаш някой се опитваше да я отвори насила. Сложи веригата, отиде в хола, захлупи се по очи върху леглото и започна да хълца.