Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (11)

3.

Това, което човек сам си направи, никой не може да му го направи!

Васко лежеше в леглото и горе-долу това си мислеше. Така се накисна с този бас, както никой друг не можеше да го накисне. Много ясно си спомни — Фори му каза: „Тъй става то, качваш се, тръгваш!“ А Васко му отвърна: „Ако река, още този рейс мога, да не мислиш?!“ „Мисля!“, рече Фори. И тогава той, Васко, глупакът му с глупак, каза: „Ха на бас!“ Така е, когато човек не мисли. То неслучайно народът е казал: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“.

До ушите му достигнаха трите свистока на „Елена“.

Обърна се, затвори очи, но сънят не идваше и не идваше. Отвори ги и се загледа в закачената над него карта на Световния океан, осветена от уличната лампа. Закачи забучено на карфица книжно флагче върху Истанбул. Утре баща му щеше да мине Босфора.

А той? Какво ще прави той? Отново всичко премина през главата му — стори му се по-ужасно от всякога. Има такива моменти в живота на всеки човек — неща, които отстрани изглеждат дреболии, а за него са въпрос на живот и смърт.

Стана и долепи ухо до спалнята на майка си. Чу равномерното й дишане и открехна леко вратата. Почака малко и се вмъкна при нея. Не го усети, спеше дълбоко. Взе будилника от нощното шкафче и го изнесе навън. Беше решил вече какво ще прави, и това го успокои. Винаги най-страшното е, като не знаеш какво да правиш — вземеш ли решение, пък макар и грешно, вече е по-друго. Легна си и заспа.

Събуди се преди будилника. Скочи, приготви закуската на Иво и измъкна брат си тихо от стаята. Иво се опита да му продава фасони — не искаше да пие млякото си, но когато Васко му показа опакото на ръката си, се подчини. Васко не се шегуваше, а и тази сутрин у него имаше нещо особено напрегнато. Тъкмо Иво сърбаше с неохота лъжичка по лъжичка млякото си, когато в кухнята влезе майка им.

— Как не съм ви усетила? — попита тя, сякаш се чувстваше виновна. — Защо си взел будилника?

— Аз ще заведа Иво — не отговори пряко на въпроса й Васко. — И бездруго ни викат по-рано на училище.

— Защо?

Васко си наплиска лицето на умивалника само за да не отговори, нямаше готов отговор. Взе да се бърше с кърпата и понеже усети, че майка му ще повтори въпроса, каза:

— Забравих да ти кажа, снощи си поговорихме с татко.

— За какво?

— За училище. И за всичко.

— Порасна вече! — целуна го майка му по челото. Това, че Васко щеше да заведе Иво в детската градина по собствена инициатива, й хареса. Ето, друго е, когато баща и син си поговорят!

Иво обърна чашата си с дъното нагоре — знак, че е изпил млякото. Майка му го похвали, а Иво погледна гузно към саксията. Беше излял млякото там.

Васко се измъкна през желязната порта на улицата и се огледа плахо. В едната ръка държеше чантата си, с другата мъкнеше Иво. Свиха в първия двор. Васко помогна на Иво да се качи на тухлената ограда, прехвърли се от другата страна и пое брат си. Минаваше оттук, за да не срещне някой съученик, въпреки че нямаше опасност — тръгваше половин час по-рано. Нали затова беше измъкнал будилника от стаята на майка си.

— С мама не минаваме оттук! — протестира Иво.

— Трай!

Прекосиха празното място зад новите блокове и излязоха точно срещу детската градина. По улиците имаше вече доста превозни средства.

— Да внимаваш, като пресичаш! — предупреди Васко брат си.

— А ти?

— Ще пресечеш сам! И ако някой те пита кой те е довел, няма да казваш, че съм аз.

— Кой някой?

— Де да знам кой — нервничеше Васко. — Фори да кажем…

Най-малка вероятност имаше да срещне Фори, в съвсем друга посока живееше, но нали Фори му беше в главата!

— Ами какво да му кажа?

— Че те е довела мама.

— Защо да лъжа?

— Голямо момче си, защо да не лъжеш?

— Добре! — съгласи се Иво.

— Хайде!

Иво хукна през улицата. Чу се изскърцване на спирачки. Ужасен, Васко затвори очи, но когато ги отвори, Иво вече се намираше на отсрещния тротоар жив, здрав и захилен до уши. Васко му се закани с пръст. Иво му показа езика си и влезе в детската градина.

Сега за Васко оставаше само едно — да изчезне час по-скоро.

Мина отново през вътрешни дворове и излезе на улица срещу автобусна спирка. Стаи се в един вход и загледа чакащите — нямаше познати. Автобусът спря в него, доколкото успя да види, също нямаше познати. Изскочи от входа и се метна на стъпалото точно когато автобусът тръгваше. Вратата заклещи чантата му.

— Ей! — закани му се с пръст шофьорът.

— Много учен ще станеш бе, даскале, какво си се разбързал?! — закачи го добродушно един мъж в смачкани дочени работни дрехи и стара шлосерска чанта.

 

 

Слезе на Галата и тръгна към морето. Вървя, докато наоколо не се виждаше вече жив човек. Толкова пусто стана, че чак страшно. Стръмната пътечка го отведе на тяхното заливче. Морето, въпреки че наближаваше краят на септември, беше гладко като тепсия, водата — прозрачна, в плитчините дори се виждаха цели ята стрелкащи се насам-натам рибки.

Васко се съблече и навлезе във водата. Кожата му настръхна — в края на септември, колкото и хубава да е годината, водата е студена. Мислеше да провери дали лодката е все още на същото място, но се отказа — по дяволите тази проклета лодка!

Облече се и се прикри зад скалата — колкото и закътано да бе заливчето, все някой можеше да го види. Седна, сви крака и облегна брада на коленете. Реши да не мисли за нищо, да остави времето да си тече. Стоя така цяла вечност, но по часовника бяха изминали само петнайсет минути. Премери си пулса — шейсет и две, като на космонавт. Интересно какъв пулс имат моряците? Какво пък сега се сети за моряците — нека си плават, и толкова. Те това и правят, плават по широкия свят, а той се е скрил като някой престъпник и не смее да мръдне.

Реши да укроти мислите си, да ги насочи в друга посока. Защо да не помисли върху живота? Никакви мисли за живота обаче не идваха в главата му. Единственото, което му мина през ум, бе, че е абсолютен глупак, дето се е сврял тук. Отвори чантата и взе да търси в нея нещо за развлечение. Какво развлекателно може да има в една ученическа чанта? Нищо! Дори и география нямаха днес, иначе с удоволствие щеше да изчете няколко урока напред. Виж, географията е интересна и заслужава да се учи. Отвори литературата и зачете разказа „По жицата“. Стана му още по-тежко. Погледна пак часовника си — дяволски бавно вървеше това време.

Прибра всичко в чантата, натъпка вътре и ризата, взе в ръце обувките си, нави крачолите на панталона и нагази в морето. Тръгна покрай брега. Стъпваше внимателно, за да не се пореже на някоя мида или на по-остър камък. Заобиколи високата скала. Пред него се откри ново заливче, по-голямо, но неприветливо и мръсно. На няколко места имаше почернели мидени черупки и остатъци от набързо направени огнища, пръснати динени кори и ръждясали консервни кутии.

Прекоси каменистата ивица и отново по вода заобиколи следващата скала. Зад нея заливчето беше още по-голямо, а брегът — песъчлив. Под рибарската хижичка, кацнала на високото, стар рибар изкърпваше рибарска мрежа, опъната между два побити в пясъка колеца.

Старият рибар вдигна глава и го видя. Що ще по никое време край брега това голо до кръста момче с чанта в едната ръка, с обувки в другата и с навити крачоли?

— Здравей! — каза му старият рибар.

Васко изведнъж се почувства като хванат в капан.

— Не си ли на училище?

— Ами боядисват го! — изтърси Васко първата лъжа, която му падна на езика.

— Тъй ли? — учуди се рибарят.

— И отвътре, и отвън! — рече за по-убедително Васко.

— Луди хора! — поклати глава рибарят и зацъка с език. — Защо поне не дойде, когато вадихме рибата? Има още от чорбата, искаш ли?

— Закусих, не съм гладен.

— Е, щом не си гладен, ела да помагаш, че да огладнееш.

Васко остави с готовност чантата си, дори се ядоса, че сам не се сети да предложи услугите си. Свалиха закачената на конците част от мрежата и закачиха нова. Старият рибар се залови да я изкърпва.

— А ти разпростри тази по пясъка, да съхне! — нареди му старецът.

Докато разпростираше мрежата, Васко поглеждаше с едно око към стария рибар. На лицето му забеляза усмивка. Умна усмивка, помисли си Васко и се запита може ли усмивката да бъде умна. Реши, че може, щом има глупава усмивка, трябва да има и умна.

— Тебе как те викат? — попита старецът.

— Васко.

— Браво! — похвали го без нужда рибарят. — А аз съм Янаки. Бай Янаки, тъй ми викат всички и ти тъй можеш да ми викаш. Или пък дядо Янаки, ако щеш, няма да се сърдя.

— А, дядо, не сте дядо.

Бай Янаки се разсмя на свенливо изречения комплимент.

— Ех, да можех да се върна на твоите години — поклати глава той.

— Нищо не може да се прави на моите години, дядо, ъ… бай Янаки — отвърна Васко, смутен от объркването.

— Да, да, нищо! — започна да се смее отново бай Янаки. — Когато станеш на моите години, тогава ще видиш какво е нищо!

Бай Янаки тръгна край разстланата от Васко на пясъка мрежа. Откри дупка и двамата я окачиха на побитите колци. Старецът започна ловко да изкърпва пробитото място, а Васко да навива на рула изкъртената вече мрежа.

— Има ли много риба? — попита той.

— Абе — отвърна неопределено бай Янаки, затегна възела и се загледа в залива, където плаваха две рибарски лодки. — Или морето разсърдихме нещо, или рибата захитря, но го няма онзи улов, дето го имаше едно време. Я ела да изтеглим лодката.

Отидоха на брега. Васко зарови пети в пясъка и напрегна мишци. Но къде бяха неговите мишци, къде Бай-Янакиевите, с очертани като в учебника по биология мускули и сини изопнати жили.

— Опъвай, опъвай! — закачи го бай Янаки.

Изтеглиха лодката и се върнаха при мрежите. Васко така и не разбра кога са се изтърколили цели два часа. Колко различно минава времето — веднъж бързо, веднъж бавно, а понякога изобщо не помръдва.

Искаше да си тръгва, но старият рибар отказа да го пусне, докато не опита от чорбата му. Васко се съгласи — опасно е да се връща точно когато свършва училище и съучениците му са по улицата. А и за какво да бърза — майка му е на работа, Иво — в детската градина.

Бай Янаки сложи пред Васко пръстена паница с възбуждаща апетита топла рибя чорба. Сипа и на себе си и седна на дъсчената маса. Васко забрави, че не е сам, и засърба лакомо. По-вкусна рибя чорба не бе ял през живота си.

В малката хижичка с опъната рибарска мрежа на отворения прозорец имаше миндер, застлан с черги, старо тенекиено кюмбе, което показваше, че хижата се използва и през зимата, и подпрени зад вратата два-три чифта гребла като ония, дето двете софиянчета задигнаха от плажа.

— Обичаш май риба? — напомни за присъствието си бай Янаки. Апетитът на Васко му доставяше удоволствие.

— Обичам.

— Морско чадо! — заключи той. — Кореняк ли си.

Васко забави за миг отговора, докато реши, че трябва да каже истината:

— В село Рупча съм раждан, ама случайно. Татко е от там и мама…

— И двамата значи.

— Не, не — побърза да оправи недоразумението Васко, — мама си е от Варна, тука са се женили. Съвсем случайно била там по работа и… Не е трябвало баш тогава да отиде, но…

— Случва се, какво толкова се притесняваш? — недоумяваше бай Янаки.

Наистина, какво толкова, ама на, Васко не само се притесняваше, ами се и срамуваше, че не е роден във Варна. Срамуваше се още от първи клас, когато учителката ги разпитваше кой къде е раждан, родителите му какви са и прочие. Той каза, че е роден в село Рупча, но случайно, и целият клас започна да се превива от смях. Васко потъна в земята, въпреки че не виждаше какво толкова смешно има. Така и не разбра, че се смееха не на село Рупча, а на случайното му раждане. И оттогава все му беше криво, че не е от Варна.

— Какво работи баща ти? — попита бай Янаки, докато отново пълнеше паницата му с рибя чорба.

— Боцман е!

— Тъй ли? — зарадва се рибарят. — На кой кораб?

— „Елена“.

— Моят син е на „Малчика“. Корабен механик е.

Изведнъж бай Янаки се стори на Васко близък и той се почувства тук като у дома си — може би поради касетофона, същия имаха и те.

— От него е — проследи погледа му старият рибар. — Подарък.

Протегна ръка и натисна копчето. Мелодична гръцка песен изпълни хижичката. Бай Янаки се заслуша замечтано, със затворени очи и щастлива усмивка.

— Гледал ли си „Зорба гърка“? — попита той, след като свърши песента.

— Не.

— Страшен филм! Ако чуеш, че го дават някъде, непременно върви.

— Ще отида! — обеща Васко.

Бай Янаки понечи да му сипе още чорба, но Васко постави длан върху паницата си. Беше се нахранил. Погледна часовника си.

— Бързаш ли?

— Ами той, последният звъ… — млъкна объркан, издаде се май. Опита се веднага да го замаже: — Тъй де, казвам го в смисъл, че не бързам.

— Ха така! — зарадва се рибарят. — Тъкмо ще свършим с тебе още една работа.

— Добре.

Бай Янаки извади хартия, мастилница и перодръжка с перо:

— Едно писмо да напишем. Ти как си в училище?

— В какъв смисъл?

— Обичаш ли да учиш?

— Е, как! — отвърна Васко, но предпочете да гледа писеца вместо очите на стареца. Пък и никога не беше писал с такова чудо. Отвори чантата и извади химикалка. Приготви се. Бай Янаки се замисли, сетне започна да диктува.

— Мили синко, счупих си очилата, та помолих едно момче да пише вместо мене. Васко се казва, ученик, много добро момче, обича и да учи, и да работи. Цяла сутрин ми помага, защото взели, моля ти се, да им боядисват училището.

Васко вдигна глава от листа:

— Това нужно ли е?

— Пиши, пиши, нарочно му споменавам за училище, нека не забравя какъв калпазанин беше. Хванах го веднъж, че бяга. Ти кой клас си?

— Седми!

— Е, точно седми клас беше и той. Такъв бой го бих, че два дни не се прибра. В училището спал.

Васко зарея поглед през прозореца с опънатата рибарска мрежа. „Дали пък не се е усъмнил в мене? — помисли си той. — Подхвърля ми разни, за да ме разбере, и после току-виж…“

Васко отхвърли веднага тази мисъл. Абсурдно е такъв добър и благ човек, най-добрият майстор на рибя чорба в света, да е портаджия.

— Докъде стигнахме? — попита той.

— За училището, дето там го боядисват.

Млад рибар вдигна мрежата на прозореца и пъхна глава в стаята.

— Бай Янаки, аз отивам на таляна… — видя Васко и учудено попита: — Чие е това момче?

— Наше момче е, Васко се казва.

— Васко да Гама, а? — каза закачливо младият рибар.

Васко направи гримаса, това име събуждаше неприятни спомени.

— Тази сутрин се запознахме — рече бай Янаки. — Абе цяла ваканция не им дошъл акълът, сега взели да боядисват училището.

— Всичката им работа е такава! — обобщи младият рибар. — Аз поемам.

— Върви, върви!

Довършиха писмото. Старият рибар даде на Васко вързан на връв едър калкан.

— И благодаря за помощта — каза той. — Пък утре пак ела, ама по-раншко.

— По-рано не мога.

— Е, когато можеш. Бай ти Янаки няма къде да избяга.

 

 

Когато Васко слезе от автобуса, наближаваше три часа. Много хора по улиците нямаше, но все пак като всеки гузен човек той се оглеждаше. Посещението при стария рибар го разсея и прогони мрачните мисли, които го тормозеха от толкова дни. А и утре нямаше да се чуди какво да прави — бай Янаки щеше да го чака.

Някой сложи ръка на рамото му и Васко обърна стреснат глава.

— Откъде купи калкана? — попита го непозната жена.

— От рибарницата — отговори Васко не за да се подиграе, а защото искаше да се измъкне по-бърже.

— От бай Кольо? — викна учудена жената и хукна, но спря и вдигна глава към отворения прозорец на третия етаж. — Сийкеее, калкан са пуснали.

— Запази ми ред, идвам! — извика Сийка, без да покаже глава.

Не бе направил и десет крачки, и от един балкон отново го стреснаха. Пак се интересуваха за калкана. По дяволите този калкан. Скри се в един двор и го натъпка в чантата. Влезе лесно, нали е плосък, но единият му край остана да стърчи. Прикри го под мишницата.

Край къщи Васко стана особено предпазлив. Имаше защо — видя Женя и Фори и веднага се прикри. Фори натискаше дръжката на желязната врата на двора им, а Женя — звънеца. Отгоре на всичко започна да го вика. Ама че глупак!

След като се увериха, че няма никой, двамата си тръгнаха. Минаха край входа, в който се беше стаил, почти под носа му.

— Аз нали ти казах — разправяше Женя. — Той като реши нещо, го прави! — и добави: — Има шоколади от два и двайсет.

Отминаха. Васко постоя още малко, сетне претича през улицата, отключи припряно желязната порта и си отдъхна чак когато сложи веригата на вратата в антрето. Друг път не я слагаше. Захвърли чантата на масата и се излегна на леглото. Едва сега усети умора. Очите му се смалиха, смалиха и той заспа.

Събуди се от тропането на вратата и от виковете на майка си и на Иво. Сети се, че е поставил веригата, скочи и хукна да отвори. Така дълбоко беше спал, че трябваше да мине време, докато се окопити.

— Учих и съм задрямал — оправда се той.

— Веднъж да сложиш и ти синджира, браво! — похвали го майка му. — Нахрани ли се?

— Изпържих си яйца, не ми се ядеше манджа — съобрази веднага Васко.

Майката надникна в кухнята.

— Браво! — похвали го тя още един път. — Ей така те искам, като ядеш, да разтребваш. Изпитваха ли те?

— Рано е още за изпитвания! — отвърна, съвзел се вече напълно от неочакваното пробуждане.

Но изведнъж изтръпна. Върху масата бе захвърлена ученическата чанта и майка му гледаше точно в нея. Отвътре се стичаше лигава течност, която оставяше петно върху покривката.

— Какво е това? — измъкна майка му калкана.

Какво можеше да отговори Васко — от чантата му вадеха калкан.

— Калкан! — отвърна той.

— Аз виждам, че е калкан, но какво търси в чантата ти?

— В училище раздаваха — отвърна неопределено, но не почувства здрава почва под краката си.

— Калкани?

— Какво калкани? — печелеше време Васко.

— Раздаваха ви калкани, в училище? — продължаваше да недоумява майка му.

Ако към калкана беше прибавила синджира на вратата, спането по никое време и разтребената кухня, щеше веднага да й стане ясно, че има нещо, което мирише, и то не на прясна риба. Но този калкан, при това насред учебниците, я накара да забрави всичко останало.

— Ами шефство над таляна поехме, тоест талянът пое шефство над нас! — пообърка се Васко.

— На таляна ли ви водиха?

Васко се почувства притиснат до стената. Ако майка му продължаваше с тези въпроси, щеше да се обърка и всичко да излезе наяве.

— Не, не, от таляна идваха. Дядо Янаки, той е бригадир…

— Дядо бригадир! — прекъсна го майка му.

— Ама те му викат „бай“, бай Янаки.

Майка му сви устни. Васко я лъжеше, две мнения по въпроса нямаше. Но като истинска моряшка жена тя бе търпелива. Ще почака до първата родителско-учителска среща. Взе калкана и го отнесе в кухнята.

— Много лъжеш! — каза ненадейно Иво и също така ненадейно получи шамар по врата.

— Стига, бе! — скара му се Васко, който в този момент също си мислеше за първата родителско-учителска среща. Съмняваше се дали истината нямаше да изскочи наяве преди нея.

— Ще излизаш ли? — върна се майка му с нов въпрос.

— Няма!

По-неочакван за нея отговор, здраве му кажи.

— Няма ли? — възкликна тя.

— Имаме да учим много за утре!

— Ще останеш вкъщи да учиш? — не вярваше на ушите си майка му.

— Да!

И изведнъж, най-неочаквано, всичко се обърна във Васкова полза. Майка му се наведе и го целуна — така се тревожеше от нехайното му отношение към уроците, че сега, когато синът й се канеше да седне да учи, всичките й съмнения се разсеяха. Погали го по косата.

— Идва ти акълът! — рече и хвана Иво за ръка: — Хайде да оставим батко ти да учи.

Преди да излезе, Иво намигна нескопосно на брат си — сега се учеше да намига. Добре поне, че не изтърси нещо.

Васко извади тетрадките от чантата — целите бяха намацани от този лигав калкан. Залови се да ги чисти. А докато ги чистеше, мислеше колко несправедлив е животът. Днес майка му го похвали на два пъти — веднъж, че е измил чиниите, които не беше мил, и втори път, че ще учи, каквото намерение нямаше. А друг път човек може да се скъса от старание и никой да не го забележи.