Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (8)

8.

Все пак кръщаването стана с шампанско. Фори знаеше от Женя целия разговор с Тинчето — Женя с гордост разказа на всички как й бе натрил носа. И по-късно, в присъствието на Тинчето, с цел да се изфука Фори извади важно пари, даде ги на Женя и каза:

— Купи едно шампанско, че ти е на път. Няма да се излагаме с вино я!

А петте лева и петдесетте стотинки, които така спешно трябваха на Женя, не върна.

Както и да е, денят на кръщавката дойде. Седнала на плоската скала, Тинчето въртеше бутилката шампанско в ръцете си и гледаше към морето. В средата на заливчето плуваше Васко. Фори се бавеше и той реши да се изкъпе — по-скоро да се покаже пред Тинчето. Фори може и да има пари, но той далеч не знае да плува като него.

Васко пое дъх и се гмурна. Остана под водата две-три минути — така поне му се стори. Дали Тинчето ще се уплаши, ще почне да кърши ръце и да вика за помощ? О, ако се уплаши, то значи… На всеки е ясно какво значи.

Тинчето не се уплаши. Дори не й се стори, че Васко се е бавил кой знае колко дълго под водата. Нито пък й направи някакво впечатление, когато Васко се появи и размаха в ръка голям рапан.

— Много сте смешни момчетата — каза Тинчето.

Каза го на Женя, който закрепваше на кърмата на лодката книжно байраче, от тези, дето ги продават по манифестациите.

— Защо? — наежи се Женя. Той продължаваше да се държи с нея остро.

— Все гледате да се изфукате.

— Можем, фукаме се!

— Защото още сте хлапаци — въздъхна Тинчето. Мислеше си за Васил Михайлов.

— Не бъди толкова сигурна! И гола жена съм виждал, ако искаш да знаеш! Твоя възраст.

— Голяма работа!

— Не съм казал, че е голяма.

Васко отново се появи на повърхността с рапан в ръка. Метна го, но не достигна скалата и рапанът цопна във водата.

— Не мисли, че го прави заради тебе! — прочете Женя мислите й.

— А заради кого?

На Женя му се прищя да й каже нещо много остро и обидно, да я засегне на зубрачество и на взимане на частни уроци, но се страхуваше да не я разплаче (тези момичета плачат по всяко време). Васко щеше да му се разсърди. Женя си даваше сметка, че Васко е хлътнал — защо иначе ще ги вади тези рапани? Затова не отвърна на Тинчето. Още повече че по пътеката се показаха Фори и двете софиянчета. Като ги видя, Васко излезе да ги посрещне.

— Къде се бавите, бе! — укори ги той и зяпна, като видя в ръцете на Фори голяма кошница, пълна с плодове в книжни фунии — праскови, грозде, сини сливи. — Какво е това?

— Фруктен аус Булгариен! — отвърна гордо Фори. — Как иначе мислиш, че ще си избия вложените пари — и той подаде тържествено ръка на Тинчето.

— Ей — обади се Женя, — а моите пет и петдесет?

— Ще почакаш още час, докато им взема парите! — посочи Фори към плодовете.

Слава Богу, крайно време беше!

— К’во е това — видя Фори книжното байраче, — Женя?

Женя отговаряше за флага на лодката. Смяташе да помоли майка си да ушие едно, но не посмя — ако баща му разбереше за лодката, щеше да го постави под домашен арест.

— Ами мама обеща — излъга Женя, — пък после, не била Райна Княгиня.

— Само се излагаме! — каза Фори.

Женя знаеше, че Фори си придава важност заради Тинчето, но се чувстваше виновен за флага и замълча. И Васко знаеше, че Фори „набира точки“, и го дебнеше.

— Трябва да внимаваме — продължи да се държи като ръководител на експедиция Фори. — Ако ни усетят? Нали знаете, нерегистриран плавателен съд, заловен в териториални води, се конфискува…

— Не го ли взе този изпит брат ти, бе! — издебна го Васко и използва благоприятния момент, за да поеме командването в свои ръце: — Тинче, шампанското се разбива в носа…

— Ще хвръкне някое парче и ще ме пореже — каза глезено тя.

— Няма! Ще вържем бутилката за гре…

Васко онемя. Искаше да каже „греблото“, но се сети, че гребла нямат. Никой не беше помислил за това и сега, обиколили лодката, децата разбраха, че дълго подготвяното пускане във водата ще трябва да се отложи.

— Какъв по-точно казваш, че е баща ти? — попита ехидно Фори.

— Ама ние сме предплатили два лева — протестира Любчо. — Кога ще ги извозим, вече ще заминаваме.

— Гребла ще има — каза Васко, изгледа един по един присъстващите и каза на двете софиянчета: — Елате!

 

 

Снабдяването с гребла стана по-лесно, отколкото предполагаше самият Васко. С рейса отидоха до най-близкия плаж. Моторницата „Делфин“, която разхождаше летовници по море (конкуренция на „Августина“), набираше желаещи да се повозят. Единият лодкар обикаляше из плажа и водеше индивидуална пропаганда, другият отправяше колективна покана до целия плаж през рупор. Бяха така погълнати от работата си, че задачата на двете софиянчета се оказа повече от лека. Взеха греблата и си тръгнаха необезпокоявани от никого. А Васко стоеше отстрани и наблюдаваше. Ако акцията се провалеше, щеше да отиде, да им зашие по два шамара, да каже, че са му братя, и след като се извини за грозната им постъпка, да ги отведе. При това шамарите щяха да бъдат убедителни — Васко не обичаше софиянците, всички имаха такова самочувствие, въпреки че живееха на петстотин километра от морето.

До шамари не се стигна, защото никой не ги забеляза. Чак когато лодката беше пълна и единият лодкар посегна към греблата, за да избяга от плитчината, преди да запали мотора, се разбра, че гребла няма.

— Ей — извика той уплашен, — къде са, бе?

Колегата му гледаше с тъпо удивление, но греблата ги нямаше. След по-малко от час по стръмната пътека над тихото заливче, засмян до уши, се показа Васко, следван от двете софиянчета. Всяко влачеше по едно гребло.

— Никак не били загубени! — похвали ги Васко и се обърна към Фори: — Веднага след като продадеш плодовете, им върни двата лева. За моя сметка, ще ги удържиш от печалбата.

— И моите пет и петдесет! — не забрави да подсети Женя.

Сега вече нямаше никакви пречки за спускането на морския плавателен съд „Августина“, както би се изразил Фори, на вода. Двете софиянчета започнаха да се събличат, но Васко им се скара:

— Вие на баня ли ще ходите, или на разходка!

Фори си облече също дрехите — докато го нямаше Васко, той също поплува малко и извади пет-шест рапана за Тинчето.

Вързаха бутилката шампанско за греблото и забутаха лодката. Когато кърмата й се потопи във водата, Тинчето пусна бутилката, тя се залюля напред и се върна обратно, но на втория път се разби в борда на лодката и разпененото шампанско заблестя на слънцето. Двете софиянчета схванаха, че моментът е тържествен, Марчо започна да вика „ура“, Любчо се присъедини, но Васко охлади ентусиазма им:

— Бутай, не викай!

Бавно и тържествено „Августина“ се плъзна по водата. Вълничките я поеха и тя се разлюля. Първа се качи Тинчето. След нея — останалите. Всеки държеше в ръце сандалите си. Последен остана Васко. Той забута навътре лодката, докато водата стигна коленете му и започна да мокри панталона.

— Давай! — изкомандва той и скочи в лодката.

Фори разпери греблата и напрегна мишци. Тинчето отметна косите си назад и затвори очи срещу слънцето, въпреки че слънцето се бе скрило вече зад облак, който предвещаваше лошо време.

Не бяха влезли и пет метра навътре, когато Марчо погледна с ужас към дъното на лодката. Там се бе събрала вода и мокреше краката му.

— Ние не знаем да плуваме — каза той, сочейки себе си и брат си.

— Нормален теч! — успокои ги Васко.

Но изведнъж отвсякъде зашуртя вода. Тинчето скочи уплашена и вдигна нагоре роклята си да не се намокри. Фори остави греблата и грабна кошницата с плодовете, която стискаше между колената си. Кракът му хлътна в отворилата се дупка — сменената дъска се оказа зле закована. Останалото не трая и секунда. Лодката изчезна под водата заедно с всички мечти, които бе породила. Добре, че дъното се оказа на не повече от метър и децата останаха да стърчат насред заливчето като побити пилони. Около тях плуваха праскови, грозде, сини сливи и празни хартиени фунии.

Беше четиринайсети септември.