Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (5)

5.

При лодката, по известни вече причини, тримата стигнаха чак на следния ден. Измъкнаха я с триста зора и я оставиха килната върху камънаците. Така тя изглеждаше още по-излющена и жалка.

Не в по-добро състояние бе и ръката на Фори — цялата издрана и покрита с прясна червено-кафява кора. Васко имаше лепенка на челото си, точно на веждата, като боксьор. Само Женя изглеждаше невредим от злополучното падане.

— Съборетина! — прецени Фори.

— А ти какво очакваше да видиш, яхтата на някой милионер! — възрази му веднага Васко. Страхуваше се от отказа на Фори, пари му трябваха. — Ще я поправим, колко му е!

— Маса пари ще трябват! — каза Фори.

„Ще трябват я, помисли си Васко. Ама че глупендер! За какво смята, че сме го повикали?!“

Но не каза какво мисли, а се опита да го успокои.

— Кой колкото има, ще даде. Аз имам седем лева.

— Кой колкото има, ама ти имаш само седем! — засмя се недружелюбно Фори.

Васко разбра, че работите отиват на зле. Още повече че Женя побърза да обяви своя принос към общото дело:

— Аз ще ви услужа с пет и петдесет, обаче за не повече от една седмица.

Фори отново се засмя.

— Тоя пък — пет и петдесет! При това назаем. А лихва не щеш ли?

— От нас лодката — настоя Васко. — Знаеш ли колко пари струва една такава лодка. Карай да върви обаче. Щом сме приятели, кой колко дал, няма да гледаме.

— Няма-няма, ама двайсе-трийсе лева ще трябва да се бръкна. За тези пари петдесет пъти на кино мога да отида.

— На кино — махна пренебрежително с ръка Васко. — Като я стегнем, и до Одеса можем да отидем! — разбра, че пак се е изсилил, затова добави без ентусиазъм: — Ако речем де! То ни стига тук край брега, дето ще се разхождаме. За нищо време по петдесет стотинки вземат лодкарите.

Очите на Фори светнаха. В търговския му мозък се зароди една идея, която нямаше нищо общо с намеренията на Васко.

— Какво мислиш? — прекъсна мислите му Васко.

— Има то к’во да се мисли.

— Ортак на здрава лодка никой няма да те направи.

Замълчаха. Фори огледа още веднъж лодката, сякаш щеше да я купува.

— А ако я направим за разходка? — каза той.

— Да де — отвърна обнадежден Васко. — И риба може да ловим.

— Не ние да се разхождаме — поясни Фори плана си, — други да возим, курортисти и прочие. Срещу… — Фори потърка палеца в показалеца си — знайте ли к’ва пара може да падне.

— Кой ще ни разреши? — обади се Женя. Предчувстваше, че пак ще се забърка в някаква каша.

— Има постановление! — отсече Фори. Идеята за частна лодка вече го беше завладяла напълно. — Частният сектор се поощрява. На тези чужденци трябва да им се прибират парите — кой как може! Не само ще разрешат, ами и ще те оставят да свириш на китара и да пееш отзад, на кърмата, прав, както в италиански филм.

— Имаше го и в един български — каза Женя, — ама те са други лодки, венециански, и плават само в сладки води.

— Ако щете, бе! — сопна се Фори. — Аз иначе пари не давам.

— Кой ти е казал, че не щем! — побърза да се намеси Васко. — Ще возим когото кажеш, нали, Женя?

Женя се почеса зад ухото. С тази лодка все повече и повече не му се занимаваше.

— Обаче моите пет и петдесет трябва да ги имам обратно до една седмица, защото не са мои.

— По петдесет-шейсет на ден ще вадим, това на мен оставете — каза Фори, погълнат от търговските си планове.

Като чу „петдесет-шейсет“, Васко се сети, че майка му му заръча в пет, най-късно в шест, да прибере Иво от детската градина. Погледна си часовника и хукна.

— Чакай! — последва го Фори.

Само Женя тръгна бавно. С едната ръка подпираше хълбока си. Болеше го натъртеното. Едва изкачи стръмната пътека и се спря да почине. Дявол да го вземе, мислеше си, най-кратко гледах от клона Тинчето, а най-много пострадах. Но го успокои мисълта, че най-леко се е отървал с парите за лодката — само пет и петдесет. При това назаем, за една седмица.

Женя се лъжеше. Той никак нямаше да се отърве само с тези пари.