Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (4)

4.

Лодката внесе изменения във ваканционното ежедневие и на Фори, съученика на Васко и Женя, който продаваше праскови на празника на военноморския флот.

Летните ваканции Фори винаги прекарваше на лозето на дядо си. Такова лозе едва ли имаше по цялото крайбрежие, въпреки че отвън не правеше впечатление. Нискостъблените дървета с огромни и сочни праскови закриваха останалата част, която се спущаше към морето и от шосето не се виждаше.

Дядото на Фори знаеше как да изтръгне най-много плод от земята. Земята дава само ако се трудиш, никакви хитрости не помагат, обичаше да казва той. След двата реда праскови следваха доматите. За да видеше човек върха на стъблата им, трябваше да вдигне глава към небето, без преувеличение. А по стъблата висяха домати, които понякога достигаха до килограм единият. Тези изключителни екземпляри дядото на Фори пазеше за заминаващите чужденци. Някои избираха искания домат още преди да узрее на стъблото. Затова тук-там висяха табелки с имената на бъдещите купувачи — малко измислено звучи, но е самата истина.

Фори не притежаваше кой знае колко от трудолюбието на дядо си. Вярно, понякога помагаше, но само ако дядо му обещаеше пари. Виж, парите се нравеха на Фори. Друго е, като имаш пари в джоба си! Можеш да отидеш на кино, когато поискаш, да купиш каквото поискаш, и да заведеш целия клас на сладкарница, ако поискаш. Последното Фори не бе правил нито един път. Веднъж само черпи с пасти и боза седем момчета, за да се изфука пред две момичета.

Да, работеше заради парите, но дядото, нали беше стар човек, изглежда, не разбираше това и не му даваше кой знае колко, та се налагаше понякога Фори да измъква кога кошница, кога чанта с плодове и да ги продава за своя сметка.

— Форииии, а ги виж к’во искат, бе! — чу Фори гласа на дядо си и остави брането на домати.

Двама англичани бяха, разбра ги по ломотенето. Фори вдигна въпросително вежди и разтвори ръце — това на всички езици означава „Какво?“. Единият англичанин каза нещо и посочи прасковите. Явно питаше колко струват, просто да се чуди човек на акъла на дядо му, дето толкова не можеше да се оправя с чужденци.

— One leva (един лев) — отвърна Фори и за по-ясно вдигна показалеца си.

— Two kilos (две кила) — каза англичанинът и показа два пръста.

Фори преведе на дядо си:

— Иска две кила.

Дядото отмери прасковите, англичаните му подадоха два лева и си тръгнаха, без да чакат за ресто.

— Ти к’во ги преметна бе, калпазанин с калпазанин! — сети се каква е работата дядото.

— Не зная как е на английски осемдесет — оправда се Фори. — На немски е achtzig. И какво пък толкова! Не е правилно, дето взимаш и на англичанина, и на чеха все по осемдесет стотинки. Англичаните са богати, защото знаеш ли колко години са смукали от колониите.

— Млъкни де! — кресна дядото. Никак не търпеше философиите на внука си.

Фори млъкна. Не че нямаше какво да му каже. Напротив! Но видя, че от автобуса слизат Васко и Женя. Взе две едри праскови и ги пресрещна. Щом идваха по това време, едва ли бе за нещо, за което можеше да се говори пред дядо му.

— К’во бе? — каза Фори вместо „добър ден“ или „здрасти“. Първата сричка на „какво“ изяждаше винаги под влияние на дядо си.

— С Женя си имаме лодка — каза Васко.

Това веднага предизвика неприятно чувство у Фори.

— К’ва лодка?

— Лодка — не бързаше да обясни Васко. — Лодка като лодка.

Фори се ядоса — той работи от сутрин до вечер на това проклето лозе, те си имат лодка! Ама че свят!

— Ами хубаво — каза с равен глас Фори, като гледаше да не се издаде.

— Страшни праскови — изплю Женя огромната червена костилка, изсмукана докрай.

— Ако искаш обща да е лодката, може! — каза Васко след добре премерена пауза.

Фори трепна. Много му се искаше, но се правеше на безразличен.

— Както кажете!

— Е, щом не държиш! — каза Васко.

— Казах „Както кажете“! — отвърна бързо Фори.

— Само че ще трябва да я изтеглим от водата, сами с Женя не успяхме.

Слабаци, помисли си Фори, ето значи защо ме търсят. Ще я изтеглят, защо да не я изтеглят, струва си труда.

— Ами ако някой си я познае по номера? — попита той.

— Няма номер, никакъв! — отвърна Женя. — Намерихме я захвърлена във водата.

— Чудесно! — махна въодушевено с ръка Фори. — Щом няма номер, наша е! — натърти на думичката „наша“, за да се знае. — Всеки собственик на плавателен съд обаче трябва да го регистрира. При регистрацията се издава регистрационен номер.

— Сигурен ли си? — попита Женя.

— Абе брат ми чете на глас, не може да помни иначе. Два пъти се явява на този изпит.

Значи, помисли си Васко, и брат му е глупак. Между него и Фори съществуваше скрита антипатия, която тепърва щеше да се превърне в явна вражда.

— Ще трябват пари обаче — каза колкото се може по-предпазливо Васко.

Щом чу думата „пари“, Фори стана подозрителен.

— За данъка ли?

— За поправката — поясни Васко. — Освен номер няма и една дъска.

Такава била значи работата. Фори си помисли дали да не се откаже веднага, ясно бе, че заради парите му идваха. Но реши, че може пък и да изскочи заек от цялата работа.

— Първо да я видя — каза и погледна към оградата. Някакъв клиент се приближаваше, трябваше да изфирясат веднага.

Клиентът заговори на непознатия си език и дядото се озърна за Фори. Нямаше го. Повика го. Никакъв отговор, като че ли в земята беше потънал. Какво да го прави сега този, французин ли е, кой го знае какъв е, ама на французки май говореше. Добре, че сред непознатите думи чу и думата „кило“.

— Ъ — посочи с пръст дядото прасковите и вдигна показалец, което означаваше едно кило. Сетне свали показалеца и го вдигна отново: — Ъ — този път ъ-то означаваше левче. Погледна гузно да не би Фори да го е видял отнякъде, и прибра левчето на французина или дявол го знае какъв там капиталист беше.

— Фори, ей, Фори! — провикна се отново дядото, но никой не му отвърна.

Две деца по бански гащета се боричкаха край оградата и вдигаха прах.

— Я да се махате от тук — скара им се дядото. — Вместо да се ровите като кокошки в прахта, по-добре вървете чужди езици да учите, че без език — лошо!

— Was? — попита едното хлапе.

Германчета значи. Дядото се почеса зад ухото.

— От Гедере ли сте, бе? — попита той.

— Дедеер — отвърна му едното.

— Не сте от нашите значи — каза дядото, пък взе две праскови. — Е, нищо де, деца сте, на.

Двете германчета впиха зъби в зрелите праскови и от устните им се стече меден сок.

— Ха така — усмихна се дядото. — Да видите у Неребето какви праскови имаме.

— Was? — попита другото германче.

— А, стига ви толкова. По четвърт кило идва едната.

Тримата — Васко, Женя и Фори, — превити на две, за да не стърчат главите им над малиновите храсти, които опасваха едната страна на лозето, свиха по пътечката между лозята.

— На Галата е чак — каза Васко. — Трябваше да хванем рейса.

— От другата спирка — отвърна Фори. — Дядо ми иначе нямаше да ме пусне, за нищо не го бива без мен. Колко местна е лодката?

— Ще видиш!

Най-напред слязоха до пясъчната ивица край брега, сетне поеха по диагонал нагоре. Женя избърса с длан потта от челото си. Той мразеше не само физическите насилия, но и физическите усилия. Наближаваха вилата на Тинчето, тяхна съученичка, по която тайно въздишаха всички момчета от класа, и не само от класа, освен Женя, който имаше достатъчно основания да я ненавижда.

Фори спря и извади от джоба си кутия „Кент“. Васко и Женя ококориха очи — не знаеха, че Фори е започнал да учи занаята.

— Ще запалиш ли? — поднесе Фори кутията към Женя.

— Не пуша.

— А ти?

Васко посегна и взе. Не искаше да му се дава. Откъде-накъде Фори ще пуши, а Васко, дето мустакът му е по-черен и по-голям — не!

Васко стисна цигарата между двата пръста и въпреки че не беше запалена, се почувства по-голям. Стана му приятно. Въобразяваше си, че годините, за които бе мечтал през цялото си детство, са дошли, че най-сетне се превръща в мъж. Мустаците бяха първата лястовичка, която кацна под носа му, за да оповести идващата зрялост. Забеляза ги около година преди да поникнат, и страшно се дразнеше, че другите не ги забелязват. Раздразнителността е един от характерните белези на тази възраст, която големите са кръстили с толкова грозната и така обидно звучаща дума пубертет. Почне ли едно дете да не разбира защо, след като има мустаци, няма право да се прибира вкъщи, когато си ще, да си пусне коса до раменете, ако му се доще, или да ходи на училище с две кръпки на задника във формата на човешки ходила, значи, че пубертетът го е нагазил.

Глупостите на пубертета преминават с времето, но някои оставят трайни последици. Най-често в тази възраст под мустака цъфва цигара, която според пубертетните представи придава такава фатална мъжественост, че привлича като магнит вниманието на момичетата и отваря безвъзвратно вратите към мечтания свят на възрастните. Но превръщащият се от дете в мъж юноша и не подозира, че заедно с цигарата запалва под бъдещата си мъжественост огъня, който ще я изгори твърде рано.

Така е и с алкохола.

Фори щракна запалката — охо, каква запалка, помисли си Васко. Ако баща му се съгласи да му донесе някоя по-хубава…

— Няма да паля още — каза Васко. — Гледам сутрин да не пуша много, защото, когато чета, все едно, не мога да не запаля.

— И аз ще ги отказвам, затова избягвам четенето — отвърна Фори и прибра запалката.

И двамата лъжеха. Васко се страхуваше Фори да не разбере, че пали за първи път. Фори нямаше никакво намерение да ги отказва. Съвсем друго имаше наум. Отиде при ореха, който се намираше в празното пространство срещу вилата на Тинчето. Покачи се, седна на стърчащия встрани клон и впи поглед във вилата. Лицето му се изопна в трепетно напрежение, а в очите му заиграха радостни пламъчета, които му придаваха леко глуповат вид. Нека не забравяме, че Фори също имаше черно под носа си, тоест пубертетът го тресеше и него, и то здравата.

— Какво, бе? — отвори за първи път уста Женя, откак бяха тръгнали.

Фори не отговори. Щракна запалката и без да откъсва поглед от вилата, запали. Смукна дълбоко дима — майстор един вид!

Васко се изкачи пъргаво на ореха, седна на клона до Фори, проследи погледа му и затаи дъх.

— Казвайте какво има де? — попита нетърпеливо Женя, но отново не получи отговор.

Женя, нужно е да се знае това, още нямаше мустаци. Усещаше ги, че напират от вътре, но не се появяваха и това е! Може би защото пълнотата му им пречеше. Или пък родителският надзор спъваше развитието му. Едно е да си Васко, баща ти да е моряк, който три дни си е вкъщи, трийсет го няма, друго е да си Женя и да растеш под непрестанните грижи на своя баща диригент. Диригентите държат с една палка цял оркестър, та няма да се справят с едно тринайсетгодишно момче! Добре, че Васко го измъкваше понякога, и тогава прекарваше най-хубавите мигове в живота си.

— Какво, бе? — попита Женя още веднъж и като не получи отговор, реши да се покатери и той.

Доста се озори, докато стигна до приятелите си. Побутна ги да му направят място, намъкна се на клона и погледна към вилата. Очите му станаха на понички. През отворения прозорец на банята отсреща се виждаше как душът се стича по голото тяло на Тинчето. Женя преглътна, за първи път почувства, че адамовата му ябълка мръдна и му се припуши.

— Тинчето — прошепна захласнато Женя.

— Всеки ден се къпе, по няколко пъти — каза Фори, щракна запалката и я поднесе на Васко.

Васко дръпна. Почувства как някаква парлива и много гадна тапа запуши гърлото му. Закашля се, затресе се и оцъкли очи.

— Като си заек в дисциплината…

Фори не довърши язвителната си забележка, защото клонът изпращя, най-напред леко, предупредително, после силно и окончателно. Тримата усетиха как опората под тях изчезва, и тупнаха на земята.