Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (39)

10.

На връщане от рождения ден на Тинчето Женя се презираше. Едното парче торта, дето изяде, нищо, но не издържа на изкушението и взе и второ. Отново се самонаказа: зарече се следния ден да не сложи хапка в устата си. Песента на протеста, посветена на Васко, седна да пише още същата вечер, но я заряза и легна да спи. С пълен стомах песен на протеста трудно се пише. Седна отново чак на другия ден, към пет часа следобед, когато остана сам. Коремът му свиреше от глад, не бе нито закусвал, нямаше и да вечеря и протестът се изля в гневни бели стихове, които, ако попаднеха в ръцете на някой учител, щяха да доведат до изключването му. Захвърли всичко, намаза си филия с масло и мед, изяде я и взе да разсъждава по-трезво. Двете единици намалено поведение му бяха обица на ухото, та затова новият вариант на песента започваше с „Уважаеми другарю директор…“. Звучеше повече като заявление молба за връщането на Васко в седми „“б" клас" и се получи, общо взето, една кротка песен на протеста. Но мелодията стана добра, мелодична за разлика от много други песни на протеста. Сигурно Тинчето ще я хареса, тя е музикална и също свири на пиано.

Женя прогони веднага мисълта за Тинчето, защото почувства, че отново някаква сладка мъка стяга сърцето му.

На другата сутрин с ужас забеляза две червени пъпки с бели връхчета на челото си. Само това му липсваше — да се изпъпчи като корнишонче. Разбира се, Фори ги забеляза още първия час.

— Да не ги стискаш — каза той. — Това, бялото е мозък. Много го имаш, та избива навън!

Каза го нарочно пред Тинчето. Дразнеше се, че тя вземаше все неговата страна.

Тинчето неочаквано охладня към артиста Васил Михайлов. Друг Васил го измести — Васил Мирчев от десети клас на морския техникум. Запознаха се съвсем случайно — той подложи рамото си, за да не защипе вратата на автобуса ръката й, постъпка, кавалерска и достойна за уважение. Слязоха на една и съща спирка. Тръгнаха заедно. Той й разказа за своето училище, после говориха за литература. Оказа се, че Васил Мирчев чете книги на руски и английски, а на Тинчето такива подробности правеха по-силно впечатление, отколкото вземането на сто метра за десет секунди или вкарването на топката във вратата с шут от четирийсет метра.

Тинчето видимо се промени вкъщи, стана по-разговорлива и весела от обикновено, а когато излизаше, гледаше се в огледалото дълго и оправяше кокетно косите си. Това накара скулптора Начо Василев да бъде нащрек. Когато дъщеря му я нямаше, а това се случваше все по-често и по-често, преглеждаше чантата и бюрото й. Докато откри картичка от Канарските острови. Като я прочете, физиономията му се удължи. Не можеше да повярва на очите си. Не чу дори кога жена му бе влязла в стаята.

— Защо пак ровиш? — укори го тя, въпреки че и тя ровеше тайно в нещата на дъщеря си. Но като видя разгневеното лице на мъжа си, се уплаши. — Какво е станало?

— Чети!

„Поздрави от Канарските острови, пишеше в картичката. Често си спомням за нашата лодка. Дотогава те мислех за малко глезено момиче. «Елена» се връща скоро и ще се видим, ако някои неща, които се случиха, не са те разсърдили. Ще се радвам, ако ме посрещнеш, твой Васил“.

— Поздрави от Канарските острови! — просъска бащата. — Ще го удуша като канарче, с ей тези два пръста!

— Не бързай де…

— Млък! Всеки ден ти заръчвам да си отваряш очите. Моряк! Знаеш ли какви са пущове! С деца тръгнал… Мислел, че е глезено момиче! И оценки на възпитанието ще ми слага, келешът му с келеш! Погледни му само почерка! Гарги!

Бащата на Тинчето, скулпторът Начо Василев, грабна картичката и десетина минути по-късно влетя в кабинета на генералния директор на Български морски флот. Познаваха се, без да са приятели, и затова генералният директор се учуди на внезапното посещение. Изслуша го все пак, направи справки по телефона и съобщи на разгневения баща, че не само „Елена“, но и нито един български кораб не е ходил до Канарските острови през последните три месеца и че колкото и странно да звучи, в екипажа на „Елена“ няма моряк на име Васил. На други кораби — по двама-трима, че и повече. На „Елена“ — ни един!

— Криете го! — не повярва бащата и напусна кабинета. Отби се в информацията и разбра, че „Елена“ се връща след шест дни. Добре! След шест дни ще стисне в мускулестите си ръце главата на този красавец и ще я премоделира в „глава на Квазимодо“.

 

 

Същия ден във Варна по въздушна поща пристигнаха точно дванайсет картички от Васко. Само до майка си, до Женя и до директора на училището Васко изпрати картички с изгледи от Генуа. Всички останали той взе от колекцията на чичо си Антон — подбра изгледи от най-екзотичните пристанища, които възбуждаха въображението и желанието за далечни пътешествия. И всички те бяха до съучениците от седми „б“, на които Васко знаеше домашния адрес.

Картичките развълнуваха класа така, че на никого и през ум не му мина, че не с кораб, а дори и със самолет Васко не би могъл да обиколи за толкова кратко време толкова много страни. Имена като Палма де Майорка, Гваделупа и Сан Марино направо вземаха акъла. Единствен Женя разбираше, че Васко се е увлякъл, и се страхуваше да не разкрият лъжата му. Затова, когато Тинчето заяде Фори, че не е вярвал за Васковото заминаване, Женя изтръпна. Нямаше начин Фори да не се е сетил, чакаше само удобен момент, за да забие отново нож в гърба на Васко.

Нищо подобно не се случи обаче. Когато Тинчето го заяде, Фори бръкна в джоба си и извади не нож, а картичка.

— И на мене ми писа, лично! На, чети!

— „Поздрави от Ливърпул, Васко“ — прочете Тинчето и се засмя. — Той те подиграва.

— Ако искаш да знаеш — изрепчи се Фори, — Васко винаги съм го уважавал. И той мене! Но невинаги си е личало!

В този момент Фори ненавиждаше Тинчето и изпитваше най-приятелски чувства към Васко. След всичко, което се случи между тях, Васко не му пишеше ни една обидна дума. „Поздрави от Ливърпул“ и толкова!

Вторият звънец прекъсна дискусиите, за да продължат през следващото междучасие на двора.

— Сигурно ще донесе подаръци — обади се някой.

— Няма начин да не донесе — каза Фори. — Той миналия път, когато никъде не бе ходил, носеше, та сега ли!

Така завистта отстъпи място на симпатии към Васко.

Някой се обади, че нещо трябва да се направи за връщането му в класа.

Тогава Женя им показа песента протест, която от три дни носеше в джоба си. Накараха го да я изпее. Най-много се хареса припевът, много лесен беше и всички подхванаха „би-ба, би-ба…“.

— Евгенииии! — чу се гласът на директора. Беше застанал на прозореца на учителската стая. — Тази нова ли е?

— Да!

— Я ела при мене.

— Аз?

— Ти!

— Сам или с делегация? — попита Женя, като реши, че може би това е големият случай, който им се удаваше да върнат Васко в класа.

— По ти отърва без делегация.

Женя тръгна. Биеше първият звънец, когато влезе в директорската стая. Директорът седеше зад бюрото си и го гледаше с добродушна усмивка. Не го покани нито да се приближи, нито да седне.

— Е, хайде! — каза той.

— Какво?

— Да я чуем тази твоя нова песен!

Женя запя плахо, а директорът захлупи очи в дланите си — дали за да слуша по-съсредоточено, или за да не види Женя, че се смее, ще остане тайна. Стоя така доста дълго, след като песента свърши. Раменете му потрепваха като при плач. Има си хас да се е разревал! Не беше, защото, като вдигна глава, очите му бяха усмихнати, макар и влажни.

— Браво! — каза той. — И сега според тебе какво трябва да направя?

— Да отмените изключването и да върнете Васко в класа.

— Ордени и медали значи не се предвиждат — рече директорът и със съвсем сериозен тон добави: — Слушай, Евгени, нито искаме „да спираме към морето стремежите“, нито искаме „на чайките крилете да режеме“!

Директорът сравнително точно цитираше част от думите на песента.

— Що се отнася до любезната молба „по реда правов“ да върна в седми „б“ Васил Фотев Славов… Заради римата си обърнал името му, нали?

— Да.

— Нямаше нужда. И с рима, и без рима, все тая, нищо не може да се промени. Не мисли, че ми доставя удоволствие да изключвам. Или да намалявам поведения. Но се налага. Всяко ненаказано провинение отваря вратите за десет нови. Ще трябва да го разбереш, голям си вече, я се виж, и мустаци имаш!

Забеляза ги значи, пръв той, другарят директор, ги забеляза. Нито майка му, нито баща му, нито някой съученик, никой освен директора не беше му казал досега „Голям си, имаш мустаци!“. Евгени Панчев почувства, че този човек, когото допреди малко ненавиждаше заради Васко и заради себе си, е много далновиден и симпатичен.

— Освен това виж! — директорът му подаде картичка от Генуа. — Прочети я, прочети я!

Прочете я. Васко се извиняваше на всички свои преподаватели за „необмислената постъпка и безпокойствата, които съм ви причинил“. Признаваше вината си и обещаваше, ако го върнат в училище, да стане добър и примерен ученик.

— Хубаво е, когато човек сам осъзнае вината си — каза директорът. Не знаеше, че помполитът Маринов бе накарал Васко да я напише като домашно по български език. — А сега, в клас! Ще кажеш, че аз съм те забавил.

— Ще кажа, другарю директор.

— И още нещо: не измисляй цитати! Не е хубаво да се разчита на невежеството на другите, нали така?

— Точно така е, другарю директор — изчерви се Женя.

— Особено когато „другите“ са твоите учители. Иначе показанията ти протест бяха чудесни. Като им прибавиш и две песни на протеста, и стават за дългосвиреща плоча. Довиждане!

— Довиждане, другарю директор! — отвърна вежливо Женя.

След малко си беше в клас. Съучениците му зашумяха нетърпеливи, когато го видяха.

— Песента му хареса — прошепна Женя на Фори. — За Васко обаче нищо не може да се направи.

Тази вест обходи мигновено класа.

 

 

„Елена“ трябваше да пристигне в единайсет часа предобед на двайсет и седми ноември. Всички в седми „б“ искаха да отидат и да посрещнат Васко. Микренска долови вълнението в класа — последните два часа бяха при нея — и ги освободи. Събраха пари и купиха голям букет карамфили, щеше да ги поднесе Тинчето. Фори изпитваше ревност, Женя завиждаше на Васко, но и двамата вътрешно признаваха, че Васко го е заслужил.

Бащата на Тинчето дойде на пристанището половин час преди пристигането на кораба. Скрит зад едни сандъци, той зачака. Видя най-напред Тинчето с букета. Гледай й акъла, какъв голям букет в този сезон, когато карамфилите са по четирийсет и две стотинки парчето!

На кея се събраха доста посрещачи. Майката на Васко и Иво бяха сред тях. Родителите на Женя също дойдоха. Баща му се беше примирил, къде ще ходи, и сега семейство Панчеви, хванати под ръка, очакваха да посрещнат сина моряк.

Двата свистока накараха майката на Васко да трепне. С такова нетърпение очакваше тези свистоци.

 

 

Васко стоеше на командния мостик с бинокъл в ръка. Позна веднага очертанията на родния бряг. Ето го Варненския залив, не можеше да го сгреши с нищо на света. Изрязан беше точно като на географската карта. По права линия навътре бе родното му село Рупча. Отново му се прииска да го посети. Какво общо имаше с него, само се беше родил там — и толкова, но нещо неудържимо го теглеше сега към Рупча. Васко да Гама от село Рупча, нищо обидно не виждаше сега, а толкова се дразнеше по-рано. Виж ти какъв глупак е бил!

Все по-ясни и по-ясни ставаха контурите на брега и все по-радостно биеше сърцето му. Вече разбираше какво има предвид чичо му Киро, когато казва, че пътува, за да се връща. Никога не беше изпитвал такава радост, както сега, едно смесено чувство на очакване, на умиление, на стремеж по-скоро, колкото се може по-скоро, да види близките си, да стъпи на брега. Ботев го е целунал. Как няма да го целуне!

Антон, боцманът, прекъсна мислите му:

— Я си облечи моряшките дрехи, може да има посрещачи. Как му беше името на онзи?

— На кого, чичо Антоне?

— Онзи, зарзаватчията.

— Фори! — отвърна Васко, но за първи път не изпита никакво неприязнено чувство.

Не си смени дрехите. Стори му се глупаво, детинско. Знаеше, че ще го посрещнат. Ако не друг, то майка му. И Женя. Дали ще дойде Тинчето? Ех, ако дойде!

Минаха Галата. Беше си вече у дома.

 

 

Точно в единайсет часа „Елена“ приближи кея. От бака и кърмата метнаха хвъргалата. Пристанищните моряци издърпаха завързаните към тях въжета и започнаха ошвартоването.

— Васко! — извика някой.

Наистина горе до парадния трап се появи Васко.

— Виж го какъв е изпечен — каза Фори.

— И възмъжал — обади се едно момиче.

— Възмъжал е — съгласи се Тинчето. Васко гледаше към нея и това й беше приятно.

След формалностите около слизането пръв от кораба слезе Васко. Майка му го прегърна и го притисна към себе си. Уж беше корава, моряшка жена, толкова пъти беше посрещала и изпращала, а сега плачеше. До нея Иво държеше ръката на брат си с нескрита гордост. После Тинчето му подаде цветята, каза му колко много се радват всички, че отново е сред тях. Васко задържа през цялото време ръката й, на нея й беше неудобно да я дръпне и той изживя още един щастлив миг от завръщането.

В този момент скулпторът Начо Василев, скрит зад сандъците, се разконспирира.

— Ти пък какво търсиш тук? — изненада се Тинчето.

— Дойдох да поднеса приветствията на варненската културна общественост — отвърна й весело Начо Василев, здрависа се с Васко и покани целия клас на гости на следващия ден следобед в шест и половина часа.

Още много щастливи мигове изживя Васко до следния ден, докато отиде у Тинчето с плаката на танцьорката от Барселона, с кутия бонбони „Бачи“ от Генуа, с пълен джоб дъвки и една кесия печени бадеми. Хич да не беше ходил! Освен класа у Тинчето бе и Васил Мирчев. И на Васко, и на Фори, и на Женя им стана много, много неприятно — веднага разбраха каква е работата. И никак, ама никак не им хареса този ученик от морския техникум, който непрекъснато подсмърчаше — газеше го грип.

Васко и Женя си тръгнаха първи. Фори се присъедини към тях. Приеха го. Стигнаха до Морската градина и седнаха на пейка край морето. Пристанището с чакащите на рейд кораби се разстилаше под тях като на длан.

— Разправяй де!

Разправи им всичко, без лъжа и без измислици. И за картичките си призна.

— Моята обаче е от Ливърпул! — не вярваше на истината Фори.

— Чичо Антон ми я даде. Много ме беше яд, затова! А на Тинчето е от Канарските острови. Да ви кажа право, аз бях влюбен в нея. Човек като пътува по море, и…

— Не съм пътувал, но и аз бях влюбен в нея — призна си Фори.

Тримата седяха с наведени глави, не смееха да се погледнат в очите.

— Тя не заслужава! — добави Фори глухо. — Нито тебе, нито мене!

— Нито мене! — присъедини се Женя. — Така де, защото и аз щях замалко да се влюбя. Даже мисля, че имаше такова нещо.

— Ще я чупим! — въздъхна Васко и с болка отскубна Тинчето от сърцето си.

— Съгласен съм! — последва го Фори. — Заради едно момиче не бива да си разваляме приятелството.

Женя се размърда. Извади изпод якето си кутията „Бачи“. Двамата го погледнаха изненадани.

— Да не искате да ги яде онзи, от морския техникум! — оправда Женя последната си дребна кражба.

Доводът беше убедителен. Женя скъса целофана, отвори капака и по лицето му се изписа възторг. Почерпи се пръв, въпреки че не беше много възпитано.

— Великолепни са! — каза той с пълна уста. — Тя не е достойна за тях.

Останаха така още дълго, загледани в морето, край което бяха родени и отрасли.

— А брат ми повече моряк не желае да бъде. Ще върви да следва в Музикалната академия — обади се по едно време Женя.

— Той не става за моряк, морето не е за всички! — каза Васко и изведнъж усети, че тези думи ги е чувал от някого на „Елена“.

Откъм морето подухна студен вятър. Замириса на зима. Щеше да се изтърколи и тя, да дойде пролетта, сетне лятото. Но лятото, което мина, никога нямаше да се повтори.