Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (37)

8.

Слави Фотев се върна от вахта в четири часа сутринта. Васко го усети, но не отвори очи. Баща му го зави през раменете с памучното одеяло, но щом си легна, Васко се разви. Не се нуждаеше от грижите му. Задряма отново. Трябва да бе спал няколко часа хубав дълбок сън, когато почувства, че някой го бута по рамото. Беше Майката, викаше го да слязат заедно в Барселона. И разрешение от капитана имаше. Васко скочи радостен, но като чу похъркването на баща си, се върна към действителността. Стана му отново тежко. Каза на Майката, че ще остане на кораба. Готвачът вдигна рамене — както иска. Но отказът на Васко бе необясним и го обиди.

Малко по-късно Васко стана, облече се тихо и се измъкна в коридора. По пътя до капитанската каюта срещна няколко души от екипажа, които го поздравиха радостно, а един му заръча хич да не му пука за изключването. Последното нещо, което интересуваше Васко, беше изключването.

Капитанът също го прие радушно и малко учудено, дето не е в града, нали Майката щеше да го води със себе си. Тогава Васко му каза, че иска да се върне във Варна.

— Тъй ли? — рече капитанът и го изгледа от глава до пети. — Аз като те питах снощи искаш ли да останеш, ти какво ми каза?

Васко не му отвърна.

— Не обичам променливите ветрове — каза строго капитанът. — Като женски характери са! Но щом си решил. Билета ти върнах, старпомът току-що го отнесе. Кажи на баща си да отиде да ти купи друг!

На баща си, разбира се, не каза нищо. Качи се на лодъчната палуба и погледна към брега. Чак сега забеляза, че „Елена“ е застанала на кея и че я разтоварват. Спал е значи, докато са правили маневрата.

Мушна се под платнището на спасителната лодка, в която се бе крил. Не искаше нито да гледа, нито да го виждат. Седна на дъното и се отдаде на размисъл. Дали майка му знаеше, че мъжът й не е никакъв боцман, или беше успял да излъже и нея? Впрочем той не си спомняше баща му да е разправял наляво и надясно, че е боцман. Васко беше този, който непрекъснато изтъкваше пред децата какъв е баща му. А в патърдията около изчезването му все се е намерил някой да каже какъв точно е бащата на изчезналото момче. Така че сега на брега всички знаят, че се е фукал.

Васко видя злорадата усмивка по лицето на Фори:

— Боцман, а? Колкото на мене баща ми е управител на двореца „Евксиноград“, толкова твоят е боцман, фукльо селскорупчански!

В ушите му загърмя същият унищожителен смях, с който го беше посрещнал класът след първото му злополучно „пътуване в чужбина“. Женя, единствен Женя го гледаше със съчувствие, готов да му помогне с каквото може. Прощавай, Женя, че ти купих само половин кило леблебии, трябваше да накарам лъжливия си баща да се бръкне още малко!

Васко откопча брезента и оголи спасителната лодка — нямаше какво да се поти под него. Усети как ветрецът охлажда запотеното му тяло. Съблече ризата си, изтри потта с фланелката и се излегна да се пече. Почувства глад, но се отказа от мисълта да слиза в салета. Не искаше да вижда никого. Опита се да не мисли за нищо. Дали пък не сгреши, че не отиде с Майката? Щеше да го води от ресторант в сладкарница и от сладкарница в ресторант, за да му доказва, че никой на този свят не знае да готви като хората.

Около пладне чу, че някои от моряците се връщат от брега. До ушите му достигна тревожният глас на баща му:

— Майкааа, къде е Васко?

— Той не дойде с менеее! — провикна се Майката.

Васко зави лодката с брезента и слезе на палубата. Не биваше да предизвиква втора паника.

 

 

„Елена“ се отдели от кея „Сан Белтран“ в един часа. Някъде надвечер вече всички знаеха, че нещо се е променило у Васко, знаеха и причината за това. Едни укоряваха Слави Фотев, други смятаха, че това е хлапашка реакция и нищо повече. Но на всички им беше мъчно, като гледаха Васко посърнал, без настроение. Слави Фотев се опита на няколко пъти да се доближи до него, да подхване разговор, но всичките му опити се разбиваха в стена от мрачно мълчание. Васко отговаряше с „Да“ и с „Не“, и толкова. Дори помполитът Маринов, който се бе справял не с едно и не с две тежки психологически произшествия, претърпя провал. Васко го допусна до себе си, в смисъл, че прие разговора, усмихваше се на смешките му, отговаряше любезно на въпросите му, но отрече да има каквото и да било, което да го гнети. „Напротив, другарю помполит, много съм щастлив, че съм с вас на «Елена». Такъв добър колектив!“ Фалшиво, колкото си искаш, Васко усещаше това, но се бранеше от всякакъв искрен разговор за трагедията, която изживяваше.

Така изминаха цели двайсет и четири часа, от които Васко спа едва седем, през нощта пет и през деня два, а останалото време се криеше някъде, където никой да не го вижда. Майката го спипа веднъж, отмъкна го в кухнята, накара го да чисти боб, докато самият той му правеше палачинки с орехи и мед. Разказа му и няколко истории от живота си, за да му докаже, че на този свят има много неволи и човек не трябва да унива за щяло и нещяло. Васко го слушаше с интерес, но отричаше да е унил, напротив. „Такава хубава храна къде другаде ще намеря, много съм щастлив и никак даже не съм тъжен“.

Вечерта го викна капитанът. Видът му беше строг, не пушеше и снимката на Сашко я нямаше на бюрото му. Значи разговорът щеше да е сериозен.

— Не обичам да гледам хора да се шматкат насам-натам и да си губят времето!

— Днес чис…

Искаше да каже, че е чистил боб в кухнята, но капитанът го прекъсна:

— Сега аз говоря! От утре започваш редовни занятия — и той изреди цяла програма. По география щеше да му преподава самият той, по български — помполитът Маринов, по математика — главният механик, по биология — д-р Чучев, по история — третият помощник-капитан Атанасов, защото „той все много знае, трябва и историята да я знае“, по трудово — Майката, щял да го учи да готви, по рисуване — Киро Майтапа, ако не друго, поне желязо и мед да го научи да кове. И така — за всички предмети се намериха учители. За класен наставник капитанът определи помполита, след което каза, че самият той ще изпълнява ролята на инспектор от министерството и ще контролира отблизо учебната работа. Връчи му седмичната програма, отпечатана на пишеща машина и художествено оформена с цветни боички. Само рамка оставаше да й се сложи.

— А бележник? — рече Васко и капитанът долови в гласа му, ако не злоба, то поне ехидност. — Къде ще ми пишат бележките?

— На гърба ти! — кресна неочаквано капитанът. — И по-долу може! Хайде сега, мурафетлъци ще продаваме! Марш от тук!

Така Васко бе изхвърлен за втори път от капитанската каюта.

— Какво ти каза капитанът? — попита баща му, когато Васко се прибра.

— Нищо — отвърна грубо Васко, взе си тетрадката и затърси учебниците.

— Помполитът ги взе — каза Слави Фотев. — Той ще ги раздаде на преподавателите ти, да се подготвят.

— Знаеш значи, а питаш!

— Слушай, Василе! — така баща му се обръщаше към него само при крайни положения. — Ще се смееш след време на акъла си. Помисли си и ще видиш, че нищо особено не е станало!

„Не е, нали? Това да отидеш да го кажеш на Фори. Или най-добре пред целия клас. Да видиш тогава какво е да те хванат в лъжа!“, помисли си Васко, но нищо не каза. Излезе и се отправи към каютата на помполита. Съгласно програмата първият час бе на класния наставник, вторият — по литература, значи пак при него. И с това щеше да завърши първият му корабен учебен ден. Само два часа, защото беше осем часа вечерта. На следващата сутрин трябваше да закуси в седем, половин час по-рано от установеното време, а от седем и четвърт до осем — физкултура. Всяка сутрин първия час имаше физкултура — белене на картофи, чистене на боб или стържене със скрябка на ръжда — все олимпийски дисциплини, няма какво! От осем и четвърт започваха редовни занятия, по пет часа всеки ден, без да се брои физкултурата. И без да се броят двата допълнителни часа вечерта три пъти седмично — за компенсиране на загубеното време. Изверги!

 

 

Киро Майтапа избърса ръцете си с кълчища. Работният ден за него бе свършил и той свали омазнените сини дочени дрехи. Край него друг моряк правеше точно обратното, обличаше се за работа.

— Ама и Стипцата, да вземе да се хвали пред…

— Трай! — сряза Киро колегата си. — Ни Стипца, ни боцман искам да чувам да се споменава пред Васко. Тъпи шеги не обичам! — преметна пешкир през ръка и се отправи към банята.

След като се изкъпа, се облече и почука на каютата на Слави Фотев. Надяваше се да завари Васко сам — баща му беше на вахта, но в каютата нямаше никой. Тръгна из кораба и откри Васко сврян на бака край котвената верига. Беше облечен така, както дойде от сушата. Откак бе разбрал истината за баща си, не сложи ни веднъж работната моряшка куртка, която Киро му уши.

— Здрасти, юнга! — рече весело Киро. — Какво четеш?

— География — отвърна Васко и заби отново поглед в учебника.

Киро седна до него, източи шия, прочете два-три реда от географията, после се загледа към небето и откри на хоризонта бяло пухкаво облаче.

— Ще има буря — каза той, за да зарадва Васко, нали все за буря питаше. — Като се върнеш, има да разправяш.

— Нищо няма да разправям! — отвърна сухо Васко, без да вдига очи от учебника. Не четеше, преструваше се, искаше му се да е сам, никой да няма наоколо. Буря! И да има, и да няма, вече му беше все едно.

— Знам, че не четеш — каза Киро. — Знам и какво ти е.

— Какво ми е.

— Шубе те е, че ще те подиграват в училище. Да те подиграват, майната им!

„Прав е, дявол да го вземе, прав е. От това ме е страх, от какво друго!“, съгласи се мислено Васко.

— Че кой те бие по главата да им казваш… Или ги преметни, че са го разжалвали заради тебе. Целият екипаж на борда, двама барабанчици бият туш… Знаеш ли каква история може да се намисли — капите им да паднат!

Васко се засмя. Представи си как разказва в училище за разжалването на баща си, а капите и на учители, и на ученици падат една след друга като зрели круши. Смешно колкото си искаш!

Слави Фотев видя сина си засмян и като че ли му олекна. Знаеше, че заслугата е на Киро, и реши, че ще го почерпи вечерта една-две бири. Реши го, без да помисли дори за парите. За съжаление точно по това време се зададе Антената.

— Боцман, разбра ли…

Погледът на Слави Фотев го накара да спре дотук. Антената видя Васко, чийто смях помръкна, и Киро, от очите на когото излизаха убийствени пламъчета.

— „Академик“ — „Черно море“ едно на четири — рече Антената, като се опитваше да запази радостния тон, с който започна.

Новината за голямата победа обаче бе приета равнодушно, дори неприязнено. Откъде се намери този кретен да провали всичко!