Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (34)

5.

Както всички мъки, така и всички радости си имат край. Край на това великолепно пътуване, изпълнено с мъки и радости, помисли си Васко, когато се качваше по трапа. Оттук нататък какво го очакваше — о, да, триумфът на завръщането, смисълът на цялата тази рискована операция. Buenos dias, Августина, вземи, това е за тебе. Buenos dias, Женя, леблебиите са си леблебии, е, не са цариградски, барселонски са, ама не падат по-долу. О, Фори, Buenos dias, свиньо зарзаватчийска!… Не, не, хич не отива на човек, който е пропътувал до другия край на света, който е видял със собствените си очи паметника на Колумб и гемията „Санта Мария“, който е ял испански сладолед и пил кока-кола със сламка, да употребява такива некултурни изрази. Просто нищо няма да му каже, ще го погледне с презрение… Но и това е в противоречие с вековната култура на Барселона, с която се сблъска и която го обогати духовно.

— Капитанът каза да отидеш при него! — съобщи му дежурният на трапа.

— Аз? — учуди се Васко.

— Ти, ти!

Капитанът седеше зад бюрото си. Никакви книжа нямаше този път пред него, само снимката на Сашко стоеше малко встрани.

— Влизай, морски! — каза фамилиарно. За първи път го наричаше така. — Как ти хареса Барселона?

— Много!

— Не се и съмнявам. Каза ли ти някой защо те викам?

— Не.

— Добре, че и аз ще мога веднъж да съобщя нещо ново на този кораб. Тази вечер в чест на твоето заминаване ще има тържествена вечеря.

Васко понечи да се похвали, да каже, че какви ли не работи е ял днес с баща си в Барселона, но предпочете да мълчи. Току-виж капитанът помислил, че не е гладен, и отмени вечерята!

— А това е билетът ти — подаде му той продълговат картонен плик. — Утре самолетът излита в единайсет и петнайсет. Нашият агент ще те вземе тук в девет и половина.

Васко пое билета без особена охота. Но това, че ще бъде взет от „нашия агент“, му направи силно впечатление. Как ли изглежда техният агент. Сигурно и той носи черни очила и шлифер в тази жега? Глупости, нали всички ще познаят, че е агент! Както ще да изглежда, важното е, че към пътуването се прибави и още едно приключение, което ще накара съучениците му да го слушат зяпнали.

— В Мадрид ще те чакат от посолството — каза капитанът. — Помолил съм да те разведат малко из града. Кой знае колко време за разглеждане нямате, три-четири часа, но вземи брошурки и диплянки. Каквото не можеш да видиш, ще го видиш на картинка и ще разправяш, че си го видял наистина.

Васко погледна капитана. Сериозно ли говори, или го подиграва.

— Тъй де — разбра погледа му капитанът. — Моряк, който не се поизфука, не е моряк.

„Много е голям този капитан, помисли си Васко, разбира ги всичките работи“.

Преди Васко да си тръгне, капитанът извади от дрешника адмиралска шапка, която на Васко се стори много позната. Да, това беше шапката на онзи, заплеса, дето се качи с шапка, прекара „Елена“ през Босфора и слезе без шапка. И капитанът, естествено, се е направил на три и половина, после го е загризала съвестта и сега е решил да се отърве от нея, като му я подари.

Така си мислеше Васко и дори си представи как ще слезе на варненското летище с адмиралска шапка на глава.

— Турският пилот ми я даде за спомен — каза капитанът. — Ще те помоля да я занесеш на Сашко. И да му кажеш, че ще му откъсна ушите, ако отиде с нея на училище.

— Добре! — съгласи се Васко, но си тръгна от капитанската каюта разочарован. За какво му е на Сашко тази шапка, когато няма да може да ходи с нея на училище.

В каютата Васко завари баща си да се поти над куфара му. Както и да нареждаше вътре нещата, кажи-речи половината оставаха навън. А и постоянно някой подаваше глава и с подкупваща усмивка питаше може ли Васко да отнесе „Ей това малко пакетче“. Имаше подаръци за внуци, за жени, за деца, за приятелки плюс около трийсет писма. Слави Фотев изпразни своя куфар и взе да слага подаръците в него. Тъкмо Васко си мислеше, че поне китара няма да мъкне, и влезе Владо Панчев.

— Виж какво купих за Женя! — носеше лъскава нова китара. — Боклук, но испанска.

 

 

Тържествената прощална вечер щеше да се състои на палубата. Масата за пинг-понг от физкултурния салон и долепената до нея набързо стъкмена маса от сандъци и дъски бяха покрити с бели покривки и представляваха празничната трапеза, отрупана от Майката с ястия като на кулинарна изложба. Свободните от вахта моряци започнаха да се събират, а когато на палубата се появи Васко, съпровождан от Киро Майтапа, всички ахнаха.

— Като истински си! — каза Майката. Искаше да каже, че Васко е като истински моряк с новите моряшки дрехи, ушити от Киро.

— Като масата съм — каза доволен Васко. — И тя е като истинска.

— Аз нали съм ти казвал, че без мене нищо не може да стане, дори една прощална вечеря. Как беше Барселона?

— Бомба!

— Утре и аз ще сляза — похвали се Майката и въздъхна: — Заминаваш значи. Ще ми е мъчно за тебе и знаеш ли защо? Защото разбираш от хубаво ядене. Усещаш вкуса на храната! А има някои, ядат, сякаш се зареждат с бензин.

Постепенно всички се събраха. Наредиха се около масата. Накрая, както подобава, се появи и капитанът, и той стегнат в униформа. Всички се изправиха и застанаха мирно, а старпомът докладва:

— Другарю капитан, масата е наредена за прощална вечеря с юнгата Васил Фотев.

Капитанът прие доклада със съвсем сериозен вид, огледа масата, после присъстващите, накара Васко да седне от дясната му страна, баща му — боцман Слави Фотев — от другата. Направи знак и на останалите да седнат, почука с вилица по чашата си и разговорите затихнаха.

— Знаете за какво сме се събрали — започна тоста си капитанът и въпреки уговорката разказа за повода за събирането. После укори Васко за постъпката му, но го направи меко и каза, че ако внукът му Сашко постъпи някога като Васко, ще му откъсне ушите, защото му е дядо и има право. — Трябва да признаем обаче — завърши капитанът словото си, — че Васко се включи в работата, екипажът го прие добре и той стана част от този екипаж. Сега, на раздяла, можем открито да заявим, че всички го обикнахме.

Майката и Киро изръкопляскаха. Капитанът се трогна, вълнението стисна гърлото му и без да довърши тоста си, той вдигна чаша. Като че ли това даде знак за трите свистока, които се разнесоха от пътническия гигант, минаващ съвсем близо до „Елена“. Откъм борда му долиташе завладяващата с ритъма си песен „Е вива Еспаня“, а на палубата млади и стари танцуваха и се веселяха.

Киро Майтапа взе да разказва виц, но спря по средата и каза, че по-нататък е нецензурен. Беше се сетил за присъствието на Васко. След като смехът стихна, думата взе помполитът Маринов. Говори как пребиваването на Васко на кораба е оказало положително въздействие и върху нагледната агитация — пошлостите са изчезнали от стените на каютите, и върху порядките — груби думи и изрази мъчно можело да се чуят.

След речта на помполита всички се чукнаха с Васко — той пиеше кока-колата си с лимонче и бучка лед.

— Ти няма ли да кажеш две думи? — попита го капитанът.

— Много ми се иска да остана — въздъхна Васко.

— Ако можеше, нали знаеш. Обаче не може. И билет имаш.

— Все се канех да ви питам, другарю капитан — набра кураж Слави Фотев. — Колко струва билетът?

— А, да — почеса се по врата капитанът и сърцето на Слави Фотев се сви, кой знае каква цифра щеше да изтърси капитанът!

— Слушай, ще опитам да го минем по някой параграф. Все ще измислим нещо, бъди спокоен.

Слави Фотев не вярваше на ушите си. Значи нито цент няма да му струва връщането на Васко! Понечи да пита все пак колко струва билетът, та да знае какво е спестил, но се отказа.

— Мъчно ли ти е? — попита капитанът.

— За какво?

— Че синът ти заминава.

— Е! — отвърна неопределено бащата, но си личеше, че му е мъчно. — Изостава от училище.

— Училище! — възкликна капитанът с леко презрение в гласа. — Знам ги какво учат, с внука изкарах вече пет класа, непълно, защото съм все на път. Едно е да го четеш, друго е да го… — капитанът описа полукръг с ръката си, с което искаше да каже, че друго е, като видиш с очите си света.

Вечерята беше на привършване. Владо Панчев взе китарата и запя. А Васко гледаше към очертанията на града. Там, вдясно светлееше покривът на митницата — това бе отражение от прожекторите около статуята на Христофор Колумб. Как ли изглеждат сега тя и площадът около нея, и целият потънал в електричество град? Сигурно е красиво, много красиво!

Антената се появи на палубата. Носеше радиограма. Подаде я на капитана, като прошепна нещо в ухото му. Капитанът я разгърна внимателно. Васко се опита да види какво пише. Не успя, но по лицето на капитана разбра, че е нещо неприятно.

— Ела! — каза капитанът на помполита Маринов и двамата изчезнаха към средната надстройка.

След малко извикаха по високоговорителя и старпома, после — профгрупорга.

— Пак сме я оплескали нещо — рече Киро. — Я са отказали товара от Генуа, я ще ни залашкат някъде за два-три месеца.

Братът на Женя се опита да захване гръцка песен. Киро се присъедини, но, общо взето, настроението бе скършено. Високоговорителят изпука. Викнаха в капитанската каюта боцман Слави Фотев. Всички се спогледаха смаяни, като че ли последният човек, когото бяха чакали да повикат, бе именно Слави Фотев. Започнаха догадки, изречени тихо, на ухо, да не чуе Васко. Но истинската изненада дойде, когато призоваха Васко да се яви при капитана. „Юнгата Васко при капитана“, така съобщиха по високоговорителя и това съобщение, кой знае защо, раздвижи хората, повдигна им настроението. Братът на Женя запя песента „Шофьорите са като ято“, но „шофьорите“ замени с „моряците“. И всички се присъединиха към него.