Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (32)

3.

Владо Панчев, братът на Женя, си прокле и майчиното мляко, дето не послуша баща си, а тръгна да гони дивото. Ще разглежда света! Плюя ти на света! Само вода, вода, едно небе отгоре и бачкане до спукване! Абе кой откъде се намери, все за него се хваща. Като че ли бяха го обявили за мишена, върху която всичко, що имаше нашивка, се учеше да стреля. И все го улучваха с някоя работа. Ей на и сега, люковото закритие на трюмовете дето боядисва. Четири пръста боя отгоре му, той още един пласт да слага. Маца и не смее глава да вдигне, че току-виж някой му измислил още нещо! Ако не друго, началници на кораба колкото щеш. То и другаде е същото. Единствено дето оркестрите останаха с по един диригент. Че то, ако назначат помдиригент, диригент тромпети, диригент флигорни, диригент кларнети и завеждащ барабани и тимпани и ако всички се размахат с палки, такава какофония ще настане…

— Добро утро!

Владо вдигна глава, но и без да я вдигнеше, знаеше кой е. Друг такъв глас на кораба нямаше.

— Добро утро, Васко!

— Да ти помогна ли?

— Като си нямаш друга работа.

— Картофите изчистих, лук малко обелих и Майката ме изпрати да ми се проветрят очите.

— Вземай валяка и…

Васко забучи дръжката на валяка на дълъг прът, така както беше направил и Владо Панчев, потопи го в тенекията от сирене, пълна с боя, и започна да боядисва.

— Снощи сънувах мама — каза Васко.

— И аз — отвърна Владо Панчев. — Бяхме си всички вкъщи и свирехме Вивалди. Все едно и също сънувам, само композиторите се менят.

— Мене ще ме връщат — каза Васко.

— Знам — въздъхна Владо.

— Какво да предам на брат ти?

— Да си наляга парцалите и да учи! — рече гневно Владо Панчев, ядосваше се на себе си. — Добре, че от цялото ви налудничаво хрумване ще ми остане китарата. Да си свиря… Кажи на Женя, че ми липсва. Докато го търсех на кораба, все се надявах…

Владо Панчев не се доизказа, защото нещо прещрака в главата му. Ами да, какво се чуди — тези грижи на доктор Чучев, хапчетата, от които спеше като заклан, и непрекъснатата работа, с която го товареха между две спанета… бяха го взели за луд. А цялата тази история с Киро Майтапа: „Срещнах те, вика, с една моя позната!“ И коя била познатата — Женя! Ха!

Владо Панчев захвърли валяка и хукна да търси доктор Чучев. Остави Васко на палубата без всякакво обяснение.

 

 

Откакто откриха Васко на борда на „Елена“, нещо се промени в капитана. Не става въпрос за цигарите, дето пропуши, а за това, че все по-често мислеше за внука си. Все по-често му се искаше да го види. В такива моменти изпитваше желание да повика Васко при себе си, за да си поговорят. Това момче го предразполагаше по твърде особен начин. Ще те ядоса в началото, ще ти се доще да го цапнеш с опакото на ръката си и изведнъж ще изтърси някоя приказка, дето ще те накара да се разсмееш и да му простиш всичко. И ако все пак не беше го викал при себе си от деня, когато го бе изгонил от каютата си, то беше от страх да не каже някой, че капитанът вече се е вдетинил и търси с кого да си играе.

„Да казват каквото искат!“, рече си капитанът, прибра портрета на внука си в бюрото и нареди по телефона да му изпратят веднага Васко.

Васко влезе в капитанската каюта със свито сърце. Когато го изгони, капитанът беше казал, че не иска да му види повече очите, а ето че нарушаваше собствената си заповед.

— Сядай! — каза му строго капитанът.

Васко стоеше чинно до вратата и не смееше да мръдне.

— Сядай, сядай! — посочи му капитанът канапето.

Това двойно „сядай“ с удивителна отзад никак не се хареса на Васко, но опасенията му, изглежда, бяха излишни, защото капитанът съвсем приятелски го попита:

— Как ти харесва моряшкият живот?

— Много!

— Е, какво толкова много ти харесва, като още нищо не си видял от него?

— Всичко ми харесва. Дето съм го видял де!

— И смяташ да ставаш моряк?

— Тъй вярно! — отвърна Васко по войнишки.

— Е, да, щом някой избяга от училище, и те веднага за моряк го вземат! — рече капитанът.

Занасяше го значи, сто на сто го занасяше.

— Аз само временно, да им докажа. А щом се върна, ще си го наваксам.

— Щеш!

Млъкна. Капитанът се чудеше накъде да подкара разговора. Приятно му беше с Васко, а ето че не знаеше какво да говори.

— Да се върнем на старата тема — рече той. — Как се качи на кораба?

Такава била значи работата! А откъде го подхвана!

— Чуваш ли какво те питам?!

Васко се поколеба, после каза:

— Ако се закълнете да не казвате на никого, ще кажа.

Капитанът едва се сдържа да не се засмее.

— Абе ти акъл имаш ли? — поддържаше той все още строгия си тон. — Аз доклад трябва да пиша! Как съм допуснал на парахода тази криеница, трябва да обяснявам! Чуваш ли: до-пус-нал! Аз един вид…

Васко се замисли. Стана му жал за стария капитан.

— Другарю капитан!

— Казвай!

— Не е хубаво човек да е портаджия, нали?

— Че кой е казвал, че е хубаво!

— Измислете тогава някоя лъжа за доклада, защо да топим хората.

Този път капитанът не издържа и се разсмя. Извади цигара и запали. Издуха пушека през отворения филистрин.

— Само това оставаше! — намръщи се отново капитанът. — Почнат ли в една държава и капитаните да лъжат, ще потъне държавата, Васко, а не бива да потъва, хиляда и триста години плава и изведнъж… — стана, прекоси каютата, спря се до бюрото и се обърна към Васко. — А ти си готов да лъжеш за щяло и нещяло, сине майчин! Слушай, ей, на училище ходите, вкъщи по цял ден ви гонят да учите, но никой не се сеща, че много по-важно е да не научите някои неща! Като този пусти тютюн…

— Ама аз не пуша! — каза Васко най-искрено.

Капитанът се разсмя отново.

— Чешит си! — рече той. — Страшен чешит си! Хайде бягай сега. И не мисли, че мене можеш да ме преметнеш. Знам кой е бил на трапа, когато си влязъл — чичо ти Антон.

Васко трепна.

— Капитанът всичко знае, длъжен е да знае.

Когато излизаше от каютата, влезе радистът Стоилов с морски прякор Антената. Носеше радиограма. Агентът на Български морски флот в Барселона съобщаваше, че товарът не е готов и „Елена“ ще трябва да чака двайсет и четири часа на рейд. И за самолетния билет на Васко съобщаваше — беше го купил.

— Ще опустее „Елена“ без момчето! — въздъхна Антената.

Капитанът запали нова цигара, въпреки че старата още димеше на пепелника, и вдъхна дълбоко. Дяволски дим. Първия път, когато бе запалил, в пети клас постарому, бе повръщал. Хапка не сложи в устата си до вечерта, гадеше му се. Хич да не беше посягал повече, ама на, нали лошото се учи лесно, без много зор.

Вдигна телефона и повика старпома при себе си. Разговаряха за обяснителната записка за Васковото присъствие на кораба. Капитанът я беше изготвил, старпомът я смяташе за убедителна, оставаше и помполитът да я прочете, че да заминава, и нека „горе“ си блъскат главата какво да правят.

След това успокоително заключение капитанът нареди на старпома някой да разведе Васко из кораба, да му покаже и трюмовете, и машинното, и командния мостик.

— Всички свикнаха с момчето — каза тъжно старпомът. — Ще ни липсва.

— Тъй рече и Стоилов! — отвърна капитанът.

 

 

Шумът в машинното се стори на Васко адски — такъв шум и в клас не се вдига, когато съобщят, че някой учител е болен. Киро Майтапа му показваше машините и си отваряше устата, ама какво излизаше от вътре, върви го разбери. Огромните кобилици неуморно се движеха нагоре-надолу, нагоре-надолу. Добре, че минаха в съседното отделение, там шумът не беше така оглушителен.

— Ясно ли е всичко? — намигна му Киро.

— Ясно!

— Като в мъгла обаче.

— Защо да е като в мъгла?

— Защото нищо не питаш. Когато на човек му е ясна една работа, все ще намери какво да попита. Не му ли е ясно, трае си.

— Е, какво толкоз да питам?

— Колко нафта харчи например.

— Колко харчи?

— Много! — отвърна Киро, като чистеше ръцете си с конци.

— Буря нещо няма ли да има?

— Щом дотук минахме без, до Барселона ще сме бетон.

Васко не остана доволен от отговора и Киро схвана това.

— Защо питаш за буря, страх ли те е?

— Напротив, искам да има, че да разказвам, като се върна.

— Кой ти пречи и така да им разказваш.

„Така е, помисли си Васко, има-няма, една буря в разказите ми пред Тинчето ще има. Ама на Фори ще кажа, бурята в океана не е като буря на лозето на дядо ти. Така ще му кажа, но какво друго. Бури на кино съм виждал много, няма морски филм без буря. И книга също. Ама едно е на кино да го видиш, друго е в книга да го прочетеш, а трето е сам да го препатиш!“

Васко видя баща си — слизаше по трапа. Него търсеше.

— Излез горе, какво си се заврял тук? — викна той в ухото на сина си.

— Нека постои да види малко морски живот, боцмааан! — викна Киро.

На Слави Фотев му стана неудобно. Тръгна си.

— И да внимаваш край машините! — предупреди той.

— Много ли е строг? — попита Васко, след като баща му си отиде.

— Боцманът ли? — Киро вдигна от земята голям гаечен ключ, постави го на място и каза: — Когато трябва, е строг. Но и той не може да разбере, че истинските моряци са тук, при машините. Без нас корабът е като леген сред вълни. Виждал ли си?

— Имахме една лодка — отвърна Васко.

— Е?

— Потъна!

— Ето, виждаш ли — без видима връзка каза Киро.

По трапа слезе Антон. На шията му висеше фотоапарат.

— Хайде!

— Къде?

— Да ти показвам кораба съгласно заповедта на капитана. След няколко часа ще видим вече Барселона.

— Край значи! — въздъхна Васко. — Утре на самолета — и край!

— Няма да е утре — каза Антон. — Цял ден ще бъдеш в Барселона. И чак вдругиден е самолетът.

— Кой ти каза?

— Капитанът! На кораба единствено капитанът казва. Останалите само приказват.

Мисълта, че ще бъде един ден в Барселона, предизвика у Васко вълна от ентусиазъм, прилив на енергия и пълно развихряне на фантазията. За момент се видя на прием в испанския кралски двор, но изведнъж се замисли — кралство ли беше Испания или република? Дявол да го вземе, човек трябва да знае всичко. Но се сети, че Барселона не е столица, та не кралство, а империя ако ще да е, императорът на Испания ще си е в Мадрид.

— Ей, Васко, ще тръгваш, разбрах — приближи се един от мотористите, целият изцапан в масла. — Би ли отнесъл едно пакетче на нашите?

— Може! — съгласи се Васко.

Мотористът понечи да го потупа по гърба, но видя мръсните си ръце и само каза:

— Благодарско. Много ще се зарадват…

Обиколката на парахода Васко продължи с лист и молив в ръка. Всичко да се запомни не можеше, а му трябваха и думички, които щяха да направят разказите за морските му приключения да звучат още по-така. Като например „чиста котва“ или „станала котва“. Да не говорим за думата „живучест“, която и на него не му беше ясно какво означава.

За по-голяма прегледност чичо му Антон му начерта на голям лист корпуса на кораба, а той си записваше отгоре наименованията на отделните части. Васко видя колко по-лесно се помни така, и реши, че в училище ще приложи този метод. Вместо да си драска по тетрадките, щеше да си записва по-важните думички от урока.

Освен да го разведе из кораба, чичо му Антон беше получил нареждане от капитана да му направи снимки. Гениално хрумване! Васко се чудеше как той не се бе сетил. Какво ще разправя на Фори това-онова, като може просто да извади снимката и да му покаже как е застанал на руля, вперил поглед в морските далнини. Виж каква дума само му хрумна — морски далнини! Такава дума на сушата никога няма да му мине през ума, но тук, като го види човек, като го почувства, разбира, че далечината не е никаква далечина, а далнина. Една такава дума да ти текне на класното по литература — и цяла единица може да ти притури към оценката.

— Не така стегнато, отпусни се! Премрежи леко поглед! Така.

Апаратът изщрака и филмовата лента зарегистрира отново присъствието на Васко на „Елена“.

— Хайде сега на радара.

И на радара се снима. И на щурманската маса. И на бака — с бинокъл в ръце. И къде ли не. Седемдесет и две пози! Половината да излязат свестни, пак за един албум ще има.

— Ти ще пращаш ли нещо по мене? — попита Васко.

— Защо?

— Всички пращат.

— Е, тогава и аз ще пратя.

— Ще се жениш ли за онази, дето те посреща и изпраща?

— Да се оженя, че после да си блъскам главата като чичо ти Киро.

— В какъв смисъл си блъска главата?

— Ожени се, дете му се роди, на две години като стана, жена му го напусна. Двайсет години оттогава. Не го гледай, че все се шегува, тя отвътре го яде, не може да го преживее. Затова кове в свободното си време желязо и мед. За да не мисли. Болката си изчуква. Да се оженя — лесно, ама нали трябва после да тръгна на път и да оставя жена си да скучае.

— Няма да скучае. Нали гледам мама…

— Какво майка ти? — попита сконфузено Антон.

— Три деца сме на главата й! Мисля даже, че се зарадва, когато тръгнах на лагер-школата.

— Голям чешит си! — засмя се Антон. — Казвал ли ти е някой, че си чешит?

— Капитанът. Не зная обаче какво точно искаше да каже. Хубаво ли е да си чешит?

— Не е лошо!

Антон вдигна бинокъла, погледна и го подаде на Васко. Васко го постави на очите си. Далеч някъде на хоризонта се виждаше бряг.

— Барселона — каза Антон.