Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (31)

2.

Капитанът на „Елена“ не можеше да се побере в кожата си. Два часа след като изпрати радиограма за намирането на Васко, сам получи радиограма — от ръководството на Български морски флот. Искаха му пълен и подробен доклад за инцидента, как е възможно да се качи на борда дете, без да бъде забелязано, и да се укрива цели три дни.

Пълен и подробен!

Зад това искане капитанът откри скрит смисъл — решили са да го пенсионират напълно и окончателно. Защо иначе ще раздуват чак толкова този случай. Едно тринайсетгодишно дете избягало при баща си, голяма работа! Бягат и други — на село при баба си и дядо си бягат или в близкия град при чичо си и леля си. Ей го и неговия Сашко, като поотрасне и реши да бяга, и той при дядо си ще бяга, че най-вече с дядо си се разбира. А че дядо му е на параход, това не бива да е утежняващо вината обстоятелство, а, тъкмо напротив. Ако погледнат честно! Но няма да погледнат. Ясно е, чакали са този случай, за да му бият дузпата — и хайде в редовете на българското пенсионерство с мрежа в ръка на кооперативния пазар за пресни домати и краставици. С други думи — за зелен хайвер. Не е на хубаво, когато на един рейс получиш две радиограми от директора на Български морски флот. Първата беше по случай шейсетгодишнината му. Една сърдечна честитка, която, откъдето и да я погледнеш, едно означаваше — знаем те на колко си години, не сме забравили.

Капитанът нареди на камериера да донесе вечерята в каютата и повече да не го безпокои. Не му се ядеше, затова остави таблата на масичката, а той седна зад бюрото и извади куп карирани листа. Взе химикалката и… Нищо не му идваше в главата. Заключи се и запали цигара.

— Ех, Сашко, Сашко, за бой сте. Не зная кой е докарал котка в училището и кой й е вързал тенекиена кутия, нищо не му вярвам на този твой приятел тук, но знам едно — страшна тенекия ми върза той на мене.

На глас говореше с внука си, изведнъж усети, че говори на глас. Ако го чуе някой, какво ще си помисли?

— Ето, виждаш ли, Сашко, докъде ме докарахте! И цигара запалих, пропуших, след като бях захвърлил тази отрова и като младо момче бях започнал да се чувствам. Тебе да те видя с цигара, в носа ще ти я загася, та цял живот да помниш, че човек от глупостта си пати.

Отвори чекмеджето и прибра Сашко вътре, само се разсейваше с него. Седна и започна да пише. Писа всичко, което знаеше. Но винаги стигаше до едно тънко място, където нишката се късаше — показанията на Васко. След радиограмата той го викна при себе си, за да си изясни случая.

— Как се качи, казвай де?!

— Ами качих се.

— А къде беше дежурният на трапа?

— Там си беше.

— И не те видя?

— Е, как ще ме види?!

— Абе слушай, как така ще се качиш, без да те види?

— Ами качих се.

— А къде беше дежурният на трапа?

Капитанът почувства, че разговорът започва да се върти на едно място като счупена грамофонна плоча, и изгони Васко. Изгони го така, както щеше да изгони и собствения си внук. Накъса написаните листове и извика дежурния радист. Продиктува му следната радиограма:

„Изяснявам случая. Доклада ще изпратя, щом бъде готов“.

Заключи се отново и отвори филистрина да се проветри. На лисичарник беше заприличало. Извади Сашко от чекмеджето и го постави на бюрото. Хитро хлапе, по погледа му си личеше. А и все ги измисляше едни — ще те продаде ей тъй, както си стоиш.

Капитанът се почувства страшно изморен. Излегна се на канапето с обувки на краката и заспа.

Събуди се кисел. Главата му тежеше като олово. Избръсна се, изми се, но от това не му стана по-добре. Видя неизядената си вечеря. Прибра я в един найлонов плик. Щеше да я хвърли през борда. Не искаше да тръгне приказка, че капитанът вече ни яде, ни спи. Само това му липсваше.

Тръгна към командния мостик — всяка сутрин започваше обиколката си на кораба от там, не биваше с нищо да изменя навиците си. На щурманската маса завари третия помощник-капитан Атанасов, който нанасяше курса на кораба. Спря се, искаше да му намери някакъв недостатък, но Атанасов работеше безупречно.

— Малкият изглежда симпатичен — подхвърли Атанасов.

Капитанът се намръщи:

— На детска градина заприличахме.

Излезе на мостика. Вахтеният кормчия се изправи, като го видя.

— Как е?

— Нормално!

Капитанът погледна увития във вестник найлонов плик с вечерята си. Трябваше да го хвърли досега. Излезе от другата страна, не му се минаваше отново покрай щурманската маса, и изхвърли пакета през крилото на мостика. Слезе на долната палуба. Слави Фотев му кимна гузно. Капитанът не му отвърна, но усети, че лявото му око трепна, сякаш намигна. Само това му липсваше — да почне да намига безразборно на подчинените си.

Почука и влезе в каютата на лекаря. Окото му отново трепна.

— Как е? — намигна му от своя страна доктор Чучев, въпреки че тази интимност на капитана го озадачи.

— Добре!

— Ще го мерим ли?

— Както кажеш! — но вече навиваше ръкава на ризата си.

Доктор Минчо Чучев затегна маншета на апарата за кръвно налягане и застиска помпичката. Живачният стълб се вдигна нагоре. Отпусна леко въздуха и живакът започна да пада.

— Вдигнало се е — каза докторът, след като свали слушалките от ушите си.

— Колко?

— Сто и седемдесет на сто!

Капитанът направи гримаса.

— Това е от онзи хлапак — каза той мрачно. — На море досега аз кръвно налягане не съм вдигал!

Доктор Чучев погледна картона му.

— Преди две години в Касабланка сте имали сто и осемдесет.

Капитанът се почувства като ученик, заловен да преписва…

— Касабланка! — рече презрително той. — Бяхме закъсали с плана.

Докторът понечи да запише резултата в картона, но капитанът го спря:

— Не бързай, пак ще го проверим! — и отново усети, че намига, без да иска.

 

 

Нея нощ Васко спа като заклан. След спасителната лодка твърдото моряшко легло беше истински разкош. Когато отвори очи, не разбра къде е. Семейната снимка на стената на каютата го върна към действителността. Отметна чаршафа, с който бе завит, и скочи от леглото. Изтърси се като чувал с картофи на пода — беше забравил, че си легна на „втория етаж“. Чак сега се разбуди окончателно. Погледна към филистрина и на очите му се появи щастлива усмивка. Навлече си панталона. Можеше вече съвсем легално да излезе на палубата, да се разходи, да разгледа кораба. Ще се качи и на командния мостик. Ще се кача, ама друг път, помисли си Васко. Беше се сетил за предишния ден, когато капитанът го повика и взе да го разпитва как се е качил. Да не е луд да разкаже, че да изгърми чичо му Антон.

— Марш и да не ми се мяркаш пред очите! — изгони го капитанът.

Неврастеник!

Васко показа глава от кабината. Уж легален, а пак се оглеждаше гузно. Мина по коридора и се смъкна по трапа на палубата. Няколко моряци заплитаха въжета. А? И баща му, и той! Наред с брата на Женя. Като че ли е най-обикновен моряк! А чичо му Антон, облегнат на фалшборда, си пафкаше цигарата.

— Ясно, боцман! — хвърли той цигарата през борда, бе зърнал Васко с едно око и извика високо, за да го чуят: — Разбрах как се прави гаш, боцман! — и се опита да измъкне въжето от ръцете на Слави Фотев.

В първия момент бащата на Васко не загря, стискаше въжето, но после се сети каква е работата, и го пусна. Антон направи примка и му я показа.

— Това вече е гаш! — каза Слави Фотев с половин уста. Много се стесняваше от ролята си на мним боцман. Обърна се към Васко, направи се, че чак сега го вижда, и попита: — Наспа ли се?

— И още как! — отвърна Васко щастлив, вдигна глава и огледа небето: — Все такова ли е хубаво времето?

— За бой си! — каза баща му за кой ли път от вчера насам.

От средната надстройка показа глава готвачът.

— Ей, началство! — викна той закачливо на Васко. — Докога ще те чакам?

В кухнята Васко се запозна с Киро Майтапа. Беше го виждал по палубата, беше слушал острите му забележки, последвани от гръмкия му смях, но за първи път в кухнята го видя отблизо. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, по ръцете му, жилести и обрасли с косми, трепкаха татуировки — нимфа, преметнала опашката си върху котва на лявата ръка, и гола усмихната красавица на дясната. Над тъмните му иронични очи надвисваха като стрехи големи прошарени вежди. Истински моряк — такъв, какъвто бе виждал само по картинките. Баща му далеч не приличаше толкова на моряк, колкото този Киро, но баща му е друга работа, той е боцман.

— Баща ти би ли те? — попита Киро.

— С пръст не ме пипна — отвърна Васко.

— Няма да те пипне я! — каза Киро и на лицето му се появи усмивка. — Слушай какво ще ти кажа, да го знаеш: колкото по-голяма беля направиш, толкова по-малко бой ще ядеш. А за беля като тази с пръст няма да те пипнат, разбира се. Това важи не само в семеен, а и в общодържавен мащаб.

Киро дояждаше бавно закуската си, като поглеждаше от време на време изпод вежди Васко.

— Защо мълчиш? — попита, след като изпи чая си и захлупи чашата върху чинийката.

— Какво да говоря? — попита плахо Васко.

— А — изгърмя гласът на Киро, — щом мълчиш, когато не знаеш какво да говориш, ще стане човек от тебе. Ела!

Васко стана, беше се нахранил вече, и тръгна.

— Как бяха милинките? — попита готвачът.

— Миришат, Майка, миришат — отвърна Киро.

— На какво миришат?! — подскочи готвачът, по-голяма обида от тази не можеше да си представи.

— На още миришат, Майка, барем на още пет-шест!

— Че ела де! — отдъхна си готвачът и извади тавата от фурната.

Киро отведе Васко в каютата си, отвори гардеробчето и измъкна от него стара моряшка дочена куртка. Накара Васко да я облече, тропоса я с карфици и без да каже дума, я разпра по шевовете. На Васко му се дощя да поведе разговор, да го пита какво ще прави, но беше ясно какво — ще му шие моряшка куртка.

Той седна на стола и заразглежда каютата. Това, което я различаваше от останалите, бяха многобройните украшения от ковано желязо и кована мед. Иначе всичко останало си беше същото, включително изрязаните от разни списания снимки на голи или полуголи жени.

— Ще трябва да ги махнеш! — обърна се Васко направо на ти. Изведнъж почувства близък този моряк. Сам не знаеше защо. Може би защото му шиеше моряшка куртка.

Киро вдигна глава, видя какво гледа Васко, и рече:

— Откъде-накъде!

— Заради мене.

— Как тъй заради тебе? Къде си видял моряшка каюта без поне една гола жена? Ще потъне корабът.

— Онзи от вчера обикаля по каютите и кара всички да ги свалят.

— Кой?

— Ей един, дето ми изтегли ухото. Много справедлив бил! — каза с хъс Васко.

— А, помполитът трябва да е — сети се Киро. — Не е чак толкова справедлив, щом само ти е опънал ухото.

Киро накара Васко да облече тропосаната вече с конци куртка. Поизкусури още нещо, свали я от гърба му и вдяна конец в иглата.

— Ти откъде знаеш да шиеш? — попита Васко.

— Морякът трябва да може всичко! Ти моряк ли ще ставаш?

— Ъхъ.

— Така си и мислех. И защо, ако не е тайна?

— Как защо? — учуди се Васко. — За да пътувам, да обикалям света. Има ли по-хубаво от това?

— Има! — отвърна Киро и Васко го погледна любопитно. — Връщането! Най-хубавото на всяко пътуване е връщането. Като станеш моряк, тогава ще разбереш какво искам да ти кажа.

Васко се замисли. Сигурно е прав. Ето на, и той защо тръгна на път? За да се върне и да натрие носа на Фори. Никакъв смисъл нямаха цялото му пътуване, всички брани страхове и преживени мъки в спасителната лодка, цялото гладуване и стискане на зъби, ако не беше връщането. Дали ще го посрещне класът на пристанището? Женя сигурно ще организира нещо такова, нали той завежда културно-масовата работа. Портрет едва ли ще носят, кой е той, че да му носят портрета, но поне може да се сетят да купят картон, да го заковат на летва и едно „Добре дошъл!“ да напишат. Нали в началото на годината им събират по два лева за общи разходи. Картонът повече от шейсет стотинки не струва! Абе и нищо да не купят, важното е да дойдат да го видят как ще слезе от трапа с тая куртка, дето сега му я шият.

— Фори ще се спука от яд! — изтърси Васко ни в клин, ни в ръкав.

— За какво? — попита Киро, сякаш знаеше кой е Фори.

— А, нищо — смотолеви Васко и зазяпа стените на каютата, за да избегне пронизващия ироничен поглед на Киро. — Твое ли е? — Васко посочи снимката на двегодишно дете, закачена над леглото така, че като лежи човек, в нея право да гледа.

— Мое е!

— Много ти е малко детето.

— На двайсет и две е!

— А, и той ли е моряк?

Киро въздъхна и погледна снимката. Иронията бе изчезнала от присмехулните му очи и сега в тях имаше нещо тъжно.

— Два рейса изкара и се отказа. Морето не е за всички.

Вратата се отвори. Помполитът надникна в каютата и огледа стените й. Васко беше зад вратата и не се виждаше.

— Киро, да разкараш голотията! — каза помполитът.

— Момчето е голямо, що да я разкарвам? — отвърна Киро.

— Заповед! — отсече помполитът. — Останалите предупреждавам и за псуване, но ти без псуване не можеш, та гледай барем пред детето да не е.

— Мамка му, който псува пред детето! — рече Киро и се засмя.

— А това си го докарал добре! — похвали го помполитът за изкования от мед релеф на „Елена“. — Ще говоря с капитана да го купим за каюткомпанията.

— Не го продавам! — отсече Киро.

Помполитът се почувства неловко от резкия тон.

Огледа още веднъж стените на каютата и преди да излезе, каза:

— А за голотията се разбрахме, да я махаш! — и хлопна вратата.

— Аз нали ти казах — размърда се Васко. — Хем в училище имахме дял час по полова просвета.

— Грижи за подрастващото поколение — отвърна Киро, направи ловко възела с иглата и прехапа конеца със зъби.