Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (3)

3.

Нея вечер Женя се размина на косъм с боя. Още докато качваше стълбите (асансьорът често се разваляше), сърцето му бе свито. Отключи вратата, видя, че в хола свети, но никой не излезе да го посрещне. Не знаеше това на добро ли е, на лошо ли е. Предпочете да влезе в кухнята — вечерята му бе сложена. Повъртя се, повъртя се, пък отиде в хола — ако ще яде бой, да яде, пък после вечерята ще му е за десерт.

— Ти къде скиташ досега, бе! — посрещна го баща му.

— Чакай малко да ти обясня — започна Женя. — Както си вървим…

— С Васко — допълни баща му.

Това сепна Женя. Откъде знаеше баща му, че е бил с Васко?

— Да — потвърди Женя и продължи с изострено внимание разказа си: — Както си вървим с Васко по „Червеноармейска“, и от „Черноризец Храбър“…

— Изскача тъмносиня лада. Минаващата джипка отбива, за да избегне удара, и блъсва възрастна жена.

— Да — съгласи се Женя като хипнотизиран. Баща му повтаряше дума по дума Васковата опашата лъжа. — Ти откъде знаеш?

— Предадоха катастрофата по телевизията.

— Не може да бъде! — възкликна Женя така искрено, че усети как сърцето му се изхлузва към петите. Беше се издал.

— Глупчо! — каза развеселен бащата. — Откъде мога да знам. Току-що звънях у Васкови. Но катастрофата е била в осем часа, къде бля досега.

— Ааа — успокои се Женя. — Забавихме се с показанията. После, като се върнах, бяхте излезли и отидох да ви търся.

— Посред нощ! — стана отново строг гласът на баща му. — Като си се забавил, тук трябваше да чакаш, ясно ли е!

— Ясно!

Това беше всичко. Васко се оказа безпогрешен. Женя му свали още един път мислено шапка и отиде в кухнята, където го очакваше чиния с чудесно изпържена кая и парче кайсиев кекс.

На следната сутрин телефонът у Женя звънна рано, нямаше още осем часа.

— Кой е? — обади се баща му.

Васко направи гримаса, не му стана приятно, че се е набол на диригента, но събра сили, усмихна се любезно (усмивките се долавят някак си по телефона) и каза с колкото се може по-мил глас:

— Добро утро, другарю Панчев, този път аз ви безпокоя! — един вид, снощи вие мене, сега аз вас.

— Кой си ти? — попита бащата.

„Грубиян“, помисли си Васко, но успя да продължи със започнатия подкупващ тон.

— Васил съм. Васил Славов Фотев.

— Кажи, Васко — рече фамилиарно бащата.

— Току-що ми се обади класната, другарю Панчев. Много неприятно, но ще трябва да ходим с Женя в училище, ще чистим кабинета по география.

— Защо?

— Ами няма и двайсет дни до училище и…

— Защо да е неприятно, питам? Щом трябва, ще го чистите!

Васко си отдъхна. И тази лъжа хвана. Това диригентите много ахмак хора били! Но Васко реши да не споделя оценката си с Женя. Не може на всеки баща му да е боцман я!

В осем и петнайсет двамата приятели, щастливи и свободни за цели четири часа, пътуваха с рейс номер седемнайсет към Галата. Никой не би предположил, че това са двама много добри приятели — толкова различни изглеждаха. Женя като по-тромав и беззащитен имаше нужда от покровителството на пъргавия и нахакан Васко, който с юмрука си го пазеше от подигравателни подхвърляния и обидни первания по дебелия задник. Васко от своя страна имаше нужда от приятел, който да му се възхищава и да му вярва безрезервно. Това го ласкаеше и го караше да се чувства важен. Обичаше да се изсилва, но страшно се дразнеше, когато го наричаха фукльо. Само Женя му вярваше винаги и за всичко. Затова прие и идеята му за лодката, която постави началото на цяла поредица от събития, най-напред забавни, сетне драматични, събития, за които заговори не само цялото училище, но и целият град. Варненската преса писа за тях, а портретът на Васко се излъчи около седем пъти по телевизията.

Докато пътуваха към Галата, двамата още не знаеха за лодката. Те просто отиваха в „своето“ заливче, каменисто, но спокойно и безлюдно. Не обичаха претъпканите плажове. Не че имаше опасност да ги види някой — кой варненец ходи делник на плаж, — но по понятни причини излязоха от къщи без бански. Няма класна в света, която ще повика учениците си да чистят училището по бански гащета!

Денят, безоблачен и тих, обещаваше да бъде горещ. Съблякоха се и се проснаха по корем на плоската скала.

— Ругаеше като пристанищен хамалин! — продължи Васко разказа си за преживяното предишната вечер.

Щеше да каже още нещо, но видя лодката. Подаваше се едва-едва от водата и вълните я поклащаха насам-натам като умряла риба.

— Ела! — каза той.

Влязоха в морето. При лодката дъно нямаше, но и двамата плуваха добре. Забутаха я към брега, бавно, сантиметър по сантиметър, докато стъпиха на дъно.

— Добре, че се отскубнах, още щяха да ме бият! — каза запъхтян Васко.

— Жалко за фенера! — отвърна Женя. — А какво смяташ да правим с тази скапана лодка?

Васко не му отговори. Забутаха я отново, но закъсаха на каменистото дъно. Колкото и да се напъваха, не успяха да я изтеглят на брега. Заклещиха я между две скали. Страхуваха се, че през нощта вълните могат да я отнесат, и затова вдигнаха с мъка няколко камъка и ги поставиха в нея. Качиха се отново на плоската скала и си изуха долните гащи — в залисията бяха влезли във водата с тях. Постлаха ги на скалата и легнаха по корем съвсем голи, както ги е майка родила.

— Нищо не остана вече от ваканцията! — каза Женя.

— Не ми говори сега за училище! — сряза го Васко.

Той си мислеше за лодката.

— Знам, че ще ми омръзне още първия срок, но сега даже ми се ходи.

— Луд човек!

Лодката беше точно под скалата и Женя плюна в нея. Васко го перна през врата.

— За какво мислиш да ни е? — попита Женя.

— Питаш, защото баща ти е диригент и морето не те влече!

— Влече ме! — отвърна искрено Женя.

— Щом те влече, ще пътуваме. Мене пътуването ми е в кръвта.

Женя се загледа в лодката — докъде може да се стигне с такава лодка? Боята й олюпена, дъските разковани, а отгоре на всичко от едната й страна зееше голяма дупка.

— Знам какво си мислиш — тоя пак се фука!

— Не съм си го и помислил даже!

— Или: Васко пак е намислил някоя глупост.

Женя замълча. Точно това си мислеше, затова замълча.

— Ама не е глупост! Ще пътуваме, ще видиш! Лошо ли е да ти мирише на риба и водорасли?

— Не е — отвърна Женя, но си мислеше, че с това пробито корито доникъде няма да стигнат.

— Ще я стегнем, ще й теглим една боя — бижу ще стане! И мотор може да й сложим.

— Ако има мотор, и за риба ще ходим.

— Защо да не ходим!

Женя пипна гащетата си. Влажнееха, но трябваше да тръгват. Облякоха се и потеглиха нагоре по стръмното.

— Знаеш ли какви пикници с риба може да си правим край брега — поклати глава Васко, сякаш се заканваше на някого. — „Балкантурист“ трева да пасе!

Очите на Женя светнаха. Мисълта за риба, печена на истинска жарава, го въодушеви. Той погледна към морето, където между скалите се мяркаше лодката, и загрижено каза:

— Да не я свие някой!

Васко се огледа. На една желязна ограда имаше табела: „Минаването на външни лица строго забранено!“ Откачи я и я постави на пътеката към заливчето.

— Ела, от тук е по-кратко! — каза той, помогна на Женя да се прекачи през оградата и се преметна и той. Сега животът им се струваше далеч по-смислен, отколкото преди, когато нямаха още лодка.