Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (28)

8.

Една бъркотия, докато не се обърка съвсем, не може да се оправи. Прозрачносиньото небе и кървавочервеният слънчев диск, който изплуваше бавно от гладката морска повърхност, не предвещаваха буря, но небето, слънцето и морето имат отношение само към метеорологичните бури.

Новият ден завари Слави Фотев в отлично настроение — вахтата му свършваше. След половин час щеше да легне и да се наспи. Откак ползваше запушалки за уши, спеше добре и през деня. Никакъв шум не го смущаваше. Доктор Минчо Чучев му беше подарил две. Той, Слави Фотев, никога не би дал и стотинка за ушни тапи. Да не е луд!

Слави Фотев прекрачи прага към палубата, но една кофа вода се лисна пред краката му и той отскочи назад.

— Извинявай! — рече Владо Панчев.

— Ей, внимавай де! — намуси се Слави Фотев и заизтърсва водата от панталона си.

— Без да искам — отвърна притеснен Владо и добави след малко: — То е на хубаво.

— Кое?

— Да ти лиснат вода. Когато кандидатствах за Музикалната академия, баба ми лисна цяла тенджера в краката. На изпита стоях с мокри чорапи цели четири часа!

— Е?

— Влязох.

— Защо си подгонил тогава дивото по моретата! — отвърна Слави Фотев, пое дълбоко свежия утринен въздух и се протегна. Помисли си, че трябва още преди Барселона да напише на Васко писмо, дълго и мъжко писмо, та когато Васко го чете, да почувства, че баща му мисли за него, макар и на хиляди мили от дома.

— Може ли да питам нещо? — рече Владо Панчев.

— Питай!

— Абе защо все мене хващат за работа?

— Де да знам, сигур защото си заек.

Владо вдигна вежди, заек е, ама какво от това?

— А лекарят не е много добре май?

— Доктор Чучев ли?

— Той.

— Защо да не е добре?

Владо Панчев се поколеба, поколеба, пък вместо да отговори на въпроса, попита:

— Тебе например вика ли те?

— Къде?

— В кабинета.

— За какво да ме вика?

— Мене ме разпитва надълго и широко за бабите и дядовците ми, какво образование имат, какво са работили, от какво са боледували, имали ли са психически отклонения. Кой човек знае какви отклонения са имали баба му и дядо му?

— Не може да бъде! — не вярваше Слави.

— Честна дума. Снощи дори идва късно в каютата ми. Разчопка рода ми до девето коляно. Много му се искаше да намери някой луд, я дядо, я баба, или в краен случай — чичо.

— Казваш му, че имаш, и толкова!

— Точно така направих. Казах му, че на баща ми втора братовчедка се е мислела за чайка, та на два пъти си е чупила крака от първия етаж. Докато накрая се сприятелила с клисаря на „Света Богородица“, качила се с него на камбанарията и излетяла от там. Докторът остана много доволен и си отиде.

— Един от двама ви е луд! — заключи Слави Фотев и видя, че от вратата към палубата наднича радистът. — Какво ново, Антена? — викна.

— Какво ново?

— Тебе питам, ти си при новото.

— Нищо, нищо — рече Антената смутен, — абсолютно нищо!

Слави Фотев почувства, че радистът се държи малко странно, но отдаде това на собствената си умора. Ето, и Владо Панчев му се струваше особен. Като се наспи, ще започне да възприема света и хората нормално.

Капитанът на „Елена“ правеше сутрешна гимнастика, когато Антената почука на вратата му с радиограма в ръка.

— Кога я получи? — попита капитанът веднага щом я прочете.

— Току-що.

— Някой знае ли за… — развя той листчето.

— Не.

Капитанът вдигна телефона и завъртя шайбата.

— Ела при мене! — нареди той, после се обърна към радиста: — И никой не трябва да знае, ясно ли е?

В каютата влезе първият помощник-капитан Янакиев, възрастен на пръв поглед човек. Изглеждаше колкото капитана, а беше само на петдесет и две години. По природа тих, той не додаваше на никого. Знаеше, че командният състав го гледа малко отвисоко, не го имаше за моряк. Но редовите моряци го обичаха. Възникнеше ли някакъв спор, отиваха при него, знаеха, че ще го разреши справедливо.

— Седни! Отвори се май работа и за теб. На Фотев е изчезнал синът.

Янакиев се направи, че не е разбрал ухапването на капитана. Прочете внимателно радиограмата, с която се нареждаше корабът да бъде проверен щателно, тъй като много вероятно било Васко да се крие на него.

— Слави не бива да разбере нищо! — рече кротко Янакиев. — Той и бездруго е с малко лабилна психика.

— Знаем само тримата — каза капитанът. — Ако се разчуе, тебе ще държа отговорен! — обърна се той към радиста. — Свободен си! Намери старпома и ми го прати!

 

 

Параходната радиоуредба изпука и по нея се разнесе гласът на Антената:

— Целият екипаж, с изключение на ходовата вахта, да се яви незабавно на основната палуба. Внимание, повтарям…

Съобщението завари Слави Фотев в коридора. Не успя дори да стигне до каютата си и трябваше да се връща обратно на палубата.

— За какво ни събират? — попита той Владо Панчев, който продължаваше да мие дъсчения под.

— Ще те награждават за отлична служба! — отговори му Киро Майтапа, който току-що се бе появил.

Внезапното свикване на целия състав предизвика любопитство у всички — за какво ли може да е? За учение не е, имаше си установени сигнали и за „пожар“, и за „човек зад борда“. Не се чудиха дълго, защото на палубата излязоха капитанът, първият помощник-капитанът и старпомът.

— Трябва да претърсим кораба! — каза капитанът. — Някакво момче изчезнало от Варна, предполага се, че може да се е качило на някой кораб.

Братът на Женя, морякът заек Владо Панчев, пребледня.

— Хлапашка работа е, но щом има нареждане, трябва да претърсваме. И предупреждавам, щателно!

— Заради някакъв серсемин! — изскърца със зъби Слави Фотев.

— Да — отвърна гузно братът на Женя. — И то все след вахта ми се случва.

Старпомът разпредели хората. Работата беше огромна — машинното, бакът, кърмата, всичко, всичко трябваше да се провери основно. Слави Фотев се случи на лесното — заедно с Киро Майтапа остана да претърсва палубите. Антон спря край него и каза злобно:

— И докато търсиш, преговаряй си правилата. Как да ти простя, една фалшива спатия не можеш да запомниш! Абе…

Млъкна, защото видя, че капитанът е зад гърба му.

— Пак ли успяхте да се скарате? — попита той строго Антон.

И двамата мълчаха.

— Антоне, да знаеш, ще те накажа!

Антон го погледна учуден, такъв тон капитанът за първи път му държеше, и то съвсем без основание.

— Не му обръщай внимание! — обърна се капитанът към Слави Фотев, сякаш бяха приятели от детинство. — Сприхав е, ама ще го стегна! — и той потупа приятелски по рамото Васковия баща.

Слави Фотев погледна рамото си. Такова нещо не му се беше случвало.

Братът на Женя почука плахо на капитанската каюта.

— Влез!

Капитанът беше сам. На бюрото пред него стоеше снимката на внука му. Премести я встрани.

— Слушам! — рече той.

— Брат ми е, нали?

Капитанът вдигна очи.

— Какво брат ти?

— Знам, че е той. И че е тук, на кораба. Още като ми дадоха китарата, и разбрах.

Капитанът вдигна телефона и нареди да му изпратят веднага доктор Минчо Чучев.

— На доктора казах за брат ми! — недоволстваше Владо Панчев. — Той обаче ме смята за луд!

— Ще го накажа! — опита се да го успокои капитанът.

След малко на вратата се почука и на прага застана докторът. Той единствен не знаеше за тревогата. Като го събудиха и махна тапите от ушите си, долови някакво раздвижване на кораба, но не обърна внимание. Изненада го обаче, че заварва Владо Панчев при капитана.

— Кажи сега за китарата и за брат си! — нареди капитанът на Владо и хвърли към доктора многозначителен поглед.

— Аз знам, знам — рече докторът и се обърна към брата на Женя: — Ти взимаш ли редовно хапчетата, дето ти предписах?

— Брат ми е на парахода и претърсването е заради него, нали? — настоя Владо Панчев.

— Никого не търсят, Владо, никой никого не търси!

— Абе що ме правите на луд! Целия кораб преобръщат наопаки.

— Че кой те прави на луд? — заусуква го капитанът и бузата му трепна нервно. — Бягай да почиваш!

— А, не! Ще търся с останалите. Но ви моля да съобщите вкъщи, че Женя е тук, защото майка ми е… майка, а баща ми е направо луд.

— Аз като те питах, ти за някаква негова втора братовчедка разправяше! — погледна го изпитателно докторът.

Владо Панчев се измъкна от капитанската каюта, без да му отвърне.

— Типична маниакална психоза! — отсече доктор Чучев с професионално самочувствие. — И се влошава. Най-напред търсеше брат си сам, тайно. Сега мисли, че всички претърсват кораба.

— Те това и правят, Чучев, но ти нали спиш с тапи!

— Какво търсят?! — погледна докторът като сащисан.

— Сина на Слави Фотев.

— Е, защо него, нали братът на… — не довърши мисълта си и разтръска глава насам-натам, като че ли искаше да прогони някакви призраци.

 

 

„Елена“ гъмжеше като кошер. Моряците се завираха по всички възможни ъгли. Ругаеха с цялата си моряшка изобретателност неизвестния авантюрист и всеки си представяше какъв бой ще му тегли веднага щом го открие.

Слави Фотев и Киро Майтапа се заловиха най-напред с малярната. Нищо не откриха, но я сложиха малко в ред. А Киро, докато търсеха, взе на мезе Слави Фотев не толкова за да оправдае прякора си, колкото за да минава по-бързо и по-приятно времето.

— Ти не искаш да признаеш, че си скръндза, Славе, ама всички го знаят.

— Да си скръндза, е едно, да пестиш, е друго — бранеше се Слави Фотев. — Българинът е пестелив и това е добре.

— Българинът, Слави Фотев, е скръндза и това никак не е добре.

— Е, хайде, ти си французин.

— Аз съм българин, но от нов тип, Славе. И ти ако речеш, и ти можеш да станеш. Важното е да се пребориш със себе си.

Качиха се на спасителната лодка, точно срещу лодката, в която се криеше Васко. Вдигнаха платнището.

— Много е просто — продължаваше Киро. — Ще ти кажа как да го направиш, и ще си ми благодарен после.

— Как? — попита Слави Фотев. На него също му се искаше да не е чак такъв скъперник, ама на.

— Стигаме значи Барселона и ти казваш: Кире, ела да пием по едно испанско вино, „уна вино тинто“ демек, с по една „паеля“. И като дойде ред за плащане, ти плащаш.

— Да, да! — протестира Слави Фотев.

И във втората лодка нямаше никой, прехвърлиха се на отсрещния борд.

— Е, трудно е, ще те заболи, но като стигнем Генуа и пак ти платиш, ще видиш, че ще ти е по-леко.

На лодъчната палуба дотича Владо Панчев.

— Къде намерихте китарата? — застана той пред Слави.

— Пак те стегна желязото май? — изхили се Киро Майтапа.

— Чуваш ли какво питам? — хвана Владо за раменете Слави Фотев и го разтърси.

— Ей там, отсреща — посочи с пръст Слави. — Под оная лодка.

Владо Панчев изкачи на един дъх трапа и вдигна брезента.

Лодката беше празна.

След един час всички на „Елена“ знаеха кого търсят, всички, с изключение на Слави Фотев и Киро Майтапа.

Един от последните, който научи, бе Владо Панчев. Той обаче не повярва.

— Дип че не искам да кажа от кого го знам! — ядоса се камериерът.

Млъкнаха, защото до тях се доближиха Слави Фотев и Киро Майтапа.

— Сигурен съм, че е дете на моряк! — каза Слави.

— Ти пък все си сигурен! — дразнеше го Киро.

— Помисли само — и ще видиш, че съм прав! — впрегна се Слави.

— Щом си толкова сигурен, ха на бас!

— Като имаш излишни пари!

— Имам — отвърна Киро. — Тъкмо ще скъташ малко от моите при твоите, че на мене парите между пръстите ми изтичат! — наплюнчи си палеца: — На петдесет лева.

Тази сума не можеше да не стресне Слави Фотев. Колкото и сигурен да беше в предположението си, петдесетте лева посяха съмнение в душата му.

— Десет! — предложи Слави.

Киро не му прости и се изхили предизвикателно право в лицето му.

— Три деца имам, бе! — защити се Слави Фотев.

— Десет, ама долара!

Слави се поколеба за миг — защо му трябваше да спори с Киро и да се хваща на въдицата му.

— На три десерта, Кире — предложи Слави. — Аз на пари не играя.

— Дадено, тъкмо да се засиля малко, че съм отслабнал с пет-шестнайсет грама, откак търсим туй диване. И кашон „Кент“, обаче нищо не е един кашон, барем два си ми изпушил досега.

Допряха палци. Басът беше сключен в присъствието на Владо Панчев.

— Може ли и аз? — попита братът на Женя.

— Дадено бе, Панчо Владигеров — съгласи се веднага Киро. — А ти какво твърдиш — че момчето няма баща, раждала го е леля му още като госпожица!

Киро се разсмя гръмогласно на шегата си.

— Баща му не е моряк! — каза убедено Владо Панчев.

— Моряк е! — наплюнчи Киро палец. — С тебе ще се хвана пък на бас, че е моряк. Киро Майтапа се хваща на всякакви басове.

— Петдесет!

— Какво петдесет!

— Долара.

— После да не ми хленчиш?

Сключиха баса и се заловиха за работа, защото видяха капитана. Идваше към тях и изглеждаше ядосан. Сигурно ги беше наблюдавал как се потриват.

Лъжеха се, по други причини се бе ядосал капитанът — при обиколката на кораба бе установил, че всички знаят за изчезването на Васко. Нищо не може да остане тайна в тази държава, мислеше си капитанът и прехвърляше през главата си хората, които бе уведомил за случилото се. Веднъж само да свършеше всичко, и щеше да пусне заповед за наказание на Антената — кракът му нямаше да стъпи на суша през целия рейс. Ама и Атанасов, третият помощник-капитан, и той заслужаваше наказание. Дошъл да го поучава. Нямало смисъл да се ровят, като че ли игла търсят. О, да имат късмет да ме пенсионират, продължи да си мисли капитанът, пък да назначат някое такова сукалче, дето, освен да философства, друго не знае! Ама то аслъ, много се навъдиха такива, дето само акъл знаят да дават! Видя Слави Фотев и тръгна към него. Оставаше само и той да е разбрал.

— Как е? — напрегна се, за да се усмихне.

— Току-що спорихме, другарю капитан — обади се Киро, — та да питам: знае ли се какъв е бащата на момчето?

Капитанът го погледна строго, погледна и към Слави Фотев и накрая се обърна към Владо Панчев:

— Ти защо не спиш, бе?

Владо Панчев не му отговори, а и капитанът не настоя. Уж лекарят каза, че ще му даде някакви хапчета за спане, ама то на лудото и хапчета не помагат.

— Моряк е, нали? — попита Слави Фотев. Три десерта и кашон „Кент“ се криеха зад отговора на този въпрос.

— Защо да е моряк?! — сепна се капитанът. — Откъде-накъде? Най-обикновен човек е!

Изгледа тримата строго. Много се приказва, много, а там, където приказките са много, работата е малко. Ей на, три часа се мотаят, едно момче не могат да намерят.

Е, ако не е на парахода, как ще го намерят?! О, то и Сашко, внукът, кой знае и той какво ще му сервира някой ден. Току цъфнал и той на кораба.

Мисълта за Сашко му подобри настроението. Тръгна си усмихнат.

— Бащата не е моряк! — обади се Владо Панчев веднага щом капитанът се отдалечи.

— Много знаеш, бе! — отвърна му Киро и извади цигара.

— Дай една! — посегна Слави.

— Ай стига де, на цял кашон се хванал, цигара иска.

— Имам в кабината, ще ти я върна. А кашонът си е кашон, като се изясни случаят, тогава.

— Е, като се изясни случаят, тогава аз ще почерпя от твоите цигари.

— После аз скръндза, нали? — рече Слави и тръгна към каютата си за цигари.

Не подозираше, че му предстоеше да спечели цял кашон цигари и три десерта.