Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (27)

7.

— Къде е Васко?! — изгърмя гласът на бащата на Женя и юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че майорът подскочи. После бащата замахна, Женя се сви и постави ръце пред лицето си, но майорът се намеси навреме и удар не последва.

— Не бива така! — направи му забележка майорът от милицията Щилиян Лазаров.

Да, работата бе стигнала до милицията! Срещата на Микренска с Женя бе случайна, но тя имаше намерение да го търси. Разчиташе да узнае от него къде е Васко. След като не успя, се обади в милицията. Каза кой може евентуално да даде сведения за изчезналия, и продиктува телефонния номер на Женя.

Край телефона се случи бащата на Женя. Вдигна слушалката. Разговорът бе кратък.

— Защо те викат в милицията? — попита той сина си.

— Мене?

— Тебе!

— Не знам.

— Сега ще узнаеш. Хайде!

— Ама и тебе ли викат? — попита тревожно Женя.

Бащата не отговори.

— Няма смисъл да се разкарваш.

— Има ли, няма ли, ще видим!

Майор Щилиян Лазаров за разлика от диригента Стефан Панчев се държеше много добре. Дори на бащата не разреши да се саморазправя със сина си.

— Кажи, моето момче, помогни ни! — подкани любезно майорът Женя.

— Нищо не знам — измъчено промърмори Женя.

— А това, дето си казал за покойната му баба, че била починала…

— А, да! Ами той така ми каза да кажа.

— Защо? Къде трябваше да отиде, та измисли това за баба си?

Женя стисна устни, страхуваше се да не изтърве нещо. Тези въпроси така го объркваха. Права е класната, най-лесно е да се казва истината! Ех, Женя, какъв си само глупак, една свястна лъжа не ти ражда главата.

Бащата гледаше отстрани сина си и гневът отново взе да се събира в тежката му ръка.

— Абе ти ще кажеш ли най-после… — не издържа той и посегна да удари Женя, но майорът и този път улови навреме ръката му.

— Моля ви се!

После настъпи мълчание. Майорът взе да разлиства подшитите в папка листове, като от време на време хвърляше по едно око на Женя. Женя гледаше към телевизора, беше пет часа и петнайсет минути, вечерната програма току-що бе започнала.

— Може ли да го загася? — попита бащата.

— Не може!

Този човек, помисли си Женя, заслужава да му разкажа всичко. Ако не беше баща ми, сигурно щях да постъпя така. Майорът би ме разбрал и не би разрешил да връщат Васко от кораба, та да го правят отново за смях. Но щом баща ми не мърда от тук, аз ще мълча!

Спряха програмата. Появи се говорителката, която не се усмихваше както обикновено.

— Съобщение на Народната милиция! — каза тя.

Този път и бащата се загледа в телевизора, а майорът не изпускаше от очи Женя — нали неслучайно телевизорът светеше.

— Изчезнало е момче…

Женя трепна — на екрана се появи снимката на Васко.

— … тринайсетгодишно, на име Васил Славов Фотев. Който го е видял или знае нещо за него, моля да съобщи незабавно на телефони 3-16-24 или 2-80-28.

Женя гледаше към портрета на своя славен приятел, а майорът гледаше него. Очите на Женя светеха от радост, на лицето му имаше възторг, но дълбоко у него се зараждаше завистта — можеха да бъдат заедно с Васко на малкия екран.

За майор Щилиян Лазаров стана повече от ясно, че Женя знае къде е Васко. Две мнения по този въпрос нямаше, но как да го накара да проговори?

— Нашата програма продължава с трета серия от телевизионния игрален филм „Войната на таралежите“ — съобщи говорителката.

Женя се намести удобно. Майорът стана, телевизорът повече не му трябваше и го изключи.

— Няма ли да гледате филма? — попита учуден Женя. — Никак не е само за деца.

Майорът се засмя, на такъв чешит отдавна не беше попадал.

— Че знаеш къде е Васко, знаеш. Хайде сега опитай се да си припомниш кога за последен път бяхте двамата, какво си говорихте, защо Васко реши да бяга от къщи и… и изобщо всичко.

— Може ли да помисля до утре? — попита Женя.

Бе решил, че на другия ден ще дойде сам, ще разкаже всичко на майора и ще го помоли да помълчи още ден, защото Васко много настояваше три дни никой нищо да не узнае.

— Не може! — отсече майорът. — Случаят трябва да се изясни час по-скоро. Хайде сега, поразходи се малко с баща си, събери си мислите, пък дано се сетиш…

— Ще се сети, другарю майор, ще се сети! — каза бащата и грабна сина си за ръка. Вратата едва се бе тръшнала зад гърба им — и една звучна плесница достигна чак до ушите на майора. Щилиян Лазаров изчака да чуе още една, скочи от мястото си, но преди да стигне вратата, тя се отвори и в стаята, тиквайки пред себе си зачервения от шамарите Женя, влезе бащата.

— Мисля, че се сети — рече той и се обърна към сина си: — Казвай сега на другаря майор къде е Васко!

Болката и унижението се изляха отведнъж в неудържим плач:

— На параходааа!

Майорът погали Женя по главата.

— Успокой се, успокой се, моето момче. Сега ще кажеш всичко и ще ти олекне.

Все тая песен пеят, мислеше си Женя, кажи и ще ти олекне.

Майорът извади от бюрото голяма кутия шоколадови бонбони. Това, което възпитанието и доброто човешко отношение на майора не можаха да направят, го направиха бонбоните. Женя се поуспокои, като ги видя, заразглежда ги — чудеше се какъв да си избере. Взе си троен лешник — сигурна работа!

— Хайде сега, яж си спокойно и разказвай всичко поред — каза майорът.

— Добре — съгласи се Женя и измъкна от кутията още един бонбон, този път увит в станиол. — Трябваше да тръгнем двамата, идеята беше моя.

— Какво, какво? — подскочи бащата.

— Ако още един път го прекъснете, ще ви помоля да излезете вън! — каза строго майорът.

Симпатяга, помисли си Женя, и продължи:

— … Аз се отказах в последния момент, но Васко, той е много обиден, знаете ли как му се подиграват в класа, дето… — и Женя разказа за злополучния бас на Васко.

— Вземи си още един! — побутна майорът кутията към Женя. — Не се стеснявай!

Женя си взе отново троен лешник, беше се установил в избора си.

— Продължавай! Тръгнахте и какво?

— Аз останах на кея. Видях как Васко се шмугна на парахода.

— Кой параход?

— „Елена“, нали баща му е боцман на „Елена“. Чаках да го изхвърлят, обикалях наоколо…

Телефонът иззвъня и прекъсна показанията.

— Кажете, моля ви се, че ме няма! — обърна се майорът към бащата.

Бащата вдигна телефона.

А така, татенце, не е хубаво да се лъже, нали?! Ама Народната милиция като ти каже, ще лъжеш, какви ще ги дъвчеш!

— Няма го! — каза бащата, после се заслуша, лицето му се удължи, запуши с длан мембраната и прошепна: — Майката на Васко.

Майорът грабна слушалката.

— Щях да ви звънна, другарко Фотева, току-що. Бъдете спокойна, вашият хубостник е при баща си, на кораба… — изведнъж лицето му се измени. — Каквооо? — скочи от мястото си. — Идвам веднага!

Телефонната слушалка хлопна нервно върху вилката.

— На парахода, а?! — погледна строго майорът към Женя. После се обърна ядосан към бащата, като му показа плесника си. — Тези методи никога не дават търсения резултат. Има писмо от Васко. И писмото не е от никакъв параход.

Женя сведе очи. Тази сутрин преди училище бе пуснал писмото, а то вече пристигнало. А разправят, че никой не си гледал работата.

 

 

Няколко минути по-късно майор Щилиян Лазаров четеше писмото у Васкови. Данка Фотева го гледаше с тревога и с надежда. Тя друсаше в ръцете си Красимир, който от време на време приплакваше. Иво, застанал прав до масата, наблюдаваше със страхопочитание представителя на властта. Гордееше се с брат си — цял офицер беше накарал да им дойде на гости! Майорът вдигна глава и долови отправените към него погледи.

— Не се тревожете! — рече той и зачете отново писмото: „Мила мамо, пътувахме добре и се чувствам отлично. Храната, изглежда, ще е много добра — за вечеря ни дадоха телешко печено с пюре и крем какао с топка сладолед за десерт. Още на първото занятие след вечеря ме похвалиха за старание и добро поведение. Програмата, изглежда, ще е претрупана, но все ще се намери време за учебниците, които ми сложи в куфара. Ще ми се да ти пиша още, но тръбата свири за вечерна проверка. Целува те Васко. Пионерски лагер за подготовка на комсомолски кадри, местността Извора, Варненско“.

Майката изхлипа точно когато майорът прочете „Целува те Васко“.

— Ще го намерим! — обеща той. — Това е най-банален случай. Възрастта му е такава. Сигурна ли сте, че почеркът е на вашия син?

— А на кого друг?

— На някой негов приятел. На Евгени например.

— Васков е!

— Имате ли нещо писано от него, някоя училищна тетрадка.

Без да чака покана, Иво се постави на разположение на властта — отвори бюрото на врат си и измъкна тетрадки. Майорът се вгледа в почерка.

— Негов е, нали? — попита майката.

— Така изглежда. Само дето в тетрадките е писано много по-старателно. Писмото просто е надраскано.

— Припомнете си — обърна се майорът към майката, — някакви неприятности да сте имали с него, в смисъл да сте го обидили или нагрубили?

— Не, не, но в училище имаше — отвърна майката и му разказа от игла до конец всичко.

Майорът разпита още един път кога е тръгнал Васко, с какво превозно средство е казал, че заминава, какво е сложил в куфара си, колко пари е имал.

— Въобще не искаше да вземе пари — отвърна майката разтревожена. — На лагера щели да ги хранят, за какво му били. За път, дето му дадох.

Това озадачи майора.

— Добре! — въздъхна той, без да знае кое му е доброто.

— Чичо — обади се Иво, — аз слушам!

— Браво! — похвали го майорът. — Какъв ще станеш, като пораснеш?

— Като батко.

Майката отново въздъхна.

— Къде мислите, че е? — попита тя.

— Две са възможностите — отвърна майорът. — Или е при дядо Янаки, рибаря, или при някого в местността Извора. Ще проверя.

— Веднага да се връща! — поръча майката. — Няма да му се сърдя, само жив и здрав да е!

— Откога другарува с Евгени? — попита майорът на тръгване.

— Не зная точно. Но Евгени единствен в класа беше на негова страна.

— Евгени знае къде е Васко — отвърна майорът. — Това вече е успокоително.

Подаде ръка, усмихна се приветливо, съчувстваше искрено на майката и искаше още един път да я успокои:

— Всичко ще се оправи, не се тревожете. Понякога непослушните стават по-свестни от послушните! — и добави тихо, да не чуе Иво: — Аз също съм бягал от къщи, два пъти.

 

 

Майор Лазаров се задържа по-дълго, отколкото искаше, при бай Янаки, стария рибар. Откри го в рибарската хижичка край Галата, сврян до кюмбето, което прегаряше. Като видя жива душа, старецът се зарадва — гостите прогонват самотата. А щом майорът го попита за Васко, стана му драго. Чудесно впечатление му оставил Васко, само дето повече не се обадил — било му мъчно, но не му се сърдел, защото още тогава разбрал, че Васко бяга от училище. Като чу, че е изчезнал, дядо Янаки поклати замислено глава:

— И с моя що ядове съм брал, тази коса да не мислиш, че от годините е бяла!

Майорът си тръгна разочарован. Почти сигурен беше, че ще намери Васко тук.

— Местността Извора! — нареди той на старшината. — И бързо!

Старшината пусна синята лампа, а през града на места надуваше и сирената. Във Виница питаха къде се намира местността — оказа се, че всъщност това е модерен кооперативен свинарник.

Жълтата милиционерска волга спря насред двора, посрещната от грухтене. Майорът се огледа — нямаше начин Васко да е тук. Все пак отиде до къщичката на пазачите. Намери вратата отворена, а стаята — празна. Музиката по радиоточката секна — предадоха още един път съобщението за изчезването на Васко. Изслуша го умислен и тъкмо се канеше да тръгва, когато влезе пазачът, уплашен, пребледнял.

— Чакай сега да ти кажа, началство! — започна без каквото и да е подканване пазачът. — Аз лично им казах, че нямам право да им давам прасенца, щом съм пазач. Те обаче настояха, моряк се женел, и аз се огънах, щото поначало имам слабост към всякакви униформени. И милиционер да бяха казали, че се жени, па щях значи да им дам. Ей поради тая ми слабост успяха и пари насила да ми набутат, които обаче имам намерение да внеса в касата на АПК-то!

— Това ли е местността Извора? — попита майорът при първата пауза.

— Тъй вярно! — отвърни раболепно пазачът.

— Да си чувал за някакъв пионерски лагер тук наблизо?

— Нищо подобно не съм чувал, иначе щях да уведомя властта незабавно.

Майорът бръкна и извади от джоба си снимката на Васко.

— Тоя го знам! — каза пазачът и майорът трепна. — Предадоха го по телевизията. Хайдук ли е нещо?

— Да се е мяркал насам?

— Ще се мерне, ама… — поклати глава пазачът и така продемонстрира бдителността си пред представителя на властта. — Ако се беше мярнал, щях да го видя, щото аз очите си на четири отварям. Как се пазят инак толкова свине!

Пауза, по време на която майорът се чудеше какво да предприеме, а пазачът, който поглеждаше към чакащата отвън волга, се питаше за колко злоупотреби знаеше властта и дали ще го вземат веднага, или ще го поканят сам да се яви. Никак не му се тръгваше, затова каза:

— Не съм хранил още тия проклети прасета, та или трябва да ме изчакаш, или да ме върнеш към осемнайсет часа, защото смеските ги зная най-добре аз!

Майорът си тръгна. През цялото време бе слушал разсеяно. Пазачът тръгна с него. Отвори вратата на волгата и седна вътре — нека се увери майорът, че не се съпротивява.

— Излез, излез! — каза майорът. — Ще напишеш всичко — кой е вземал прасенца, за какво ги е вземал, кой колко пари ти е давал. Четливо обаче!

— Е, как! — докачи се пазачът. — Аз съм среднист!

На връщане към Варна майор Щилиян Лазаров реши, че трябва да изпрати радиограма до капитана на „Елена“.