Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (25)

5.

Сврян в спасителната лодка, Васко продължаваше да понася всички несгоди, без да подозира, че присъствието му, макар и неоткрито, бе започнало да оказва влияние върху живота на кораба. Веднага след прегледа на Владо Панчев доктор Чучев отиде при капитана и му докладва за резултатите. Препоръча да натоварят Владо Панчев с повече работа — работата лекува всичко. Капитанът се разпореди, старпомът Йончев обвини Владо, че се потрива, и го наказа да почиства ръжда на палубата. Както се казва, гьона му скъса от работа. Докато търкаше, Владо Панчев си мислеше за отбитата в духовата музика военна служба. Сега вече му се стори, че не е било чак толкова лошо, и в главата му зазвучаха военни маршове, които известно време поддържаха духа му. После умората взе да си казва думата, маршовете отстъпиха място на Вивалди и Чайковски, а те му напомниха за дома. Сърцето му се изпълни с носталгия и той с умиление се сети за вечерите в хола, край пианото. Когато капна съвсем, в ушите му зазвуча Шуберт и седнал край котвената верига, заспа с неговата „Аве Мария“. Старпомът го видя и извика доктор Чучев. Докторът нареди Владо Панчев да бъде отнесен в каютата и оставен да спи, докато се събуди сам, след което незабавно да продължи чистенето на ръжда.

Киро Майтапа си отмъсти на Антената почти веднага. Докато радистът почиваше, той заби под кожената възглавничка на стола му около двеста карфички. Когато по-късно сложи слушалките на ушите си и седна, Антената изрева така, че третият помощник-капитан Атанасов го чу чак от долната палуба и дотърча. Завари радиста прав.

Придържаше с ръце възглавничката на задните си части. Като видя командорето, Антената пусна ръце, но възглавничката не падна. Останалото свърши доктор Чучев — проми двестате дупчици със спирт, намаза ги с йод и би на радиста инжекция против тетанус. Сетне Атанасов, командорето, го разпитва цял час кой му е изиграл тази пиянска шега, но Антената, въпреки че знаеше много добре кой е, не каза. Законите на морето са си закони.

А междувременно Васко се пържеше под платнището. В спасителната лодка бе горещо като в пещ и потта се стичаше по лицето му на струйки. Но най го мъчеше гладът. Хубаво искаше майка му да сложи няколко ябълки „за разквасване на устата“. Защо му трябваше да отказва! Ами телешкото задушено, набучено с чесън и моркови и залято с подлучен доматен сос, дето отказа да яде миналата неделя, защото му било солено?!

Васко се опитваше да прогони мъчителните кулинарни спомени, но в главата му се въртяха прелестни вкуснотии — и каквито беше, и каквито не беше ял. Почувства, че ще откачи, ако продължава да мисли за храна. За друго нещо трябваше да мисли. За Женя например. Добре, че не дойде, Женя, нямаше да издържиш! Щеше да се разплачеш и да се предадеш направо на готвача. Страшен крем карамел бил направил, нали чух как баща ми разправяше на някого, та чак лигите ми течаха.

Ето, пак за ядене започна да мисли. Повдигна платнището. Горещият въздух, който нахлу от вън, му се стори прохладен и освежаващ. Напълни си дробовете. В края на палубата видя скатано корабно въже и върху него сякаш нарочно някой бе захвърлил сандвич. Васко облиза сухите си устни и преглътна. Защо пък да не изтича бързо да го вземе.

Някой изкрещя страшно и Васко мушна уплашено глава в лодката. Какъв ли беше този крясък? Може би не е човешки, разбира се, че не е човешки, прасе сигурно колеха за вечеря. Гледай ти, значи месото си го носят живо и си го колят тук. Ами, разбира се, друго е прясно заклано месо, друго е замразено. Като напалят една скара довечера… Ето, сега пък пържоли му се завъртяха в главата. Ама какво е пък виновен той, че чу как колят прасето!

Не знаеше, че причина за крясъка бяха двестате карфички, за които пряка вина имаше и той.

Братът на Женя, Владо Панчев, се събуди чак в осем часа. Реши да не ходи на вечеря. Нещо му се повдигаше, въпреки че бе глътнал хапчетата на доктора. Взе китарата и тръгна с нея из кораба да търси Женя. Много неудобен беше часът — моряците отиваха или се връщаха от вечеря, мотаеха се насам-натам. На по-затънтени места Владо подрънкваше на китарата — дано Женя го чуе и се покаже. Ами ако е някъде в трюмовете? Той и там може да се е заврял.

Владо Панчев се спря на лодъчната палуба, до скатаното корабно въже. Нощта, спокойна и звездна, беше напоена с миризмата на солена морска вода. Владо прокара леко пръсти по струните, нагласи китарата и запя тихо някаква нежна песен, нежна и тъжна като мислите му. Къде може да се е завряло това говедо? Ще трябва да изчакам да поутихне корабът и да го потърся! В онзи склад например, дето му викат малярна. Или в спасителните лодки — а, баш пък в спасителните лодки, това да не ти е някой глупав детски роман!

Това си мислеше Владо Панчев, докато свиреше и пееше своята нежна и тъжна песен. Песента разбуди Васко, беше се унесъл. Той повдигна платнището и видя брата на Женя. Дощя му се да излезе и да му се обади. Още повече че сандвичът продължаваше да е там и въпреки слабата светлина на палубните лампи Васко го виждаше ясно, по-ясно, отколкото през деня. Сандвичът беше с шунка — две тънки филии и в средата дебело парче шунка.

Васко преглътна, раздвижи се неспокойно и стисна краката си един в друг. Освен глава вече го мъчеше неудържимо и друго нещо. Трябваше да издържи обаче, трябваше. Нека мине още малко време, нека корабът бъде достатъчно далеч, за да не могат да го върнат обратно, и тогава ще се разкрие.

Чу стъпки по трапа. Беше баща му. Владо го забеляза и спря да пее.

— Карай, карай! — подкани го Слави Фотев.

— А — отвърна неопределено Владо.

— Имаш ли цигари, аз имам де, ама да не ходя до каютата.

— Не пуша.

— Да, бе, забравих, нали днеска пак ти исках.

— Никога не съм пушил.

— И хубаво правиш. Аз ги научих като хлапак, хлапашка му работа, ама сега не мога да се откажа. Моят, големият, не го зная палил ли е, но хвана ли го, такъв бой ще му тегля.

— Той на колко е?

— Тринайсет!

— И аз имам брат на тринайсет.

— Да внимаваш с брат си, в тая възраст са най-щури! Аз на тринайсет запалих първата цигара. Хванеш ли го — бой!

— Него и без цигара го чака бой.

— За какво?

— Има за какво — отвърна Владо Панчев и си дъхна в дланите — студено ставаше нощем.

Надигаше се да си върви, когато чу, че нещо изтропа. Заозърта се подозрително.

— Какво, бе?

— Изтропа нещо.

— От вятъра е.

— Има някой.

— Никой няма!

— Защо изтропа?

— Абе нека си тропа. Хайде с мене долу в салета.

— Какво ще правя в салета? Ще си лягам, днеска ме изкривиха от работа.

След като двамата напуснаха палубата, Васко си отдъхна. Без да иска, беше бутнал едно гребло и то вдигна този издайнически шум, дето го накара да премалее от страх.

Васко повдигна платнището, увери се още един път, че на палубата няма никой, измъкна се от лодката и право при въжетата, върху които бе захвърлен сандвичът. Разочарованието му обаче бе огромно — сандвичът се оказа захвърлена чуждестранна цигарена кутия. Метна я през борда.

Другата нужда надви глада и той се заозърта. Видя празна трилитрова ламаринена кутия от боя. Струята задрънча по ламарината, като че ли ще я пробие, и Васко се огледа тревожно. След двайсет и четири часа по-тихо не можеше. Нека дрънчи, важното бе, че огромна тежест се смъкваше от гърба му, че му ставаше леко и приятно, докато накрая се почувства щастлив. Чу шум и се върна бързо в прикритието си заедно с кутията.

На палубата се появи Владо. В ръката си носеше фенер. Отиде точно под лодката на Васко.

— Женя! — викна той тихо. — Женя!

Никакъв отговор.

Владо Панчев тръгна към задната надстройка, отвори вратата на малярната и взе да я обхожда с лъча на фенера.

— Женяяя, Женяяя!

— Каквооо?

Владо се извърна уплашен и съзря ухилената физиономия на Киро Майтапа. Кога се бе промъкнал зад него, така и не разбра.

— Значи напразно напълних задника на Антената с карфици — каза Киро.

— Какви карфици?

— Вносни, със стъклени разноцветни главички, по сто в кутийка ги продават. Аз му сложих две. Слушай, Панчо Владигеров, много рано откачи бе, брат. Знаеш ли как му викаме на това? Желязо! Ама още не е време да те хваща желязото. Имаш ли си понятие, какво е това желязо?

Владо Панчев продължаваше да държи фенера запален. Чувстваше, че е изпаднал в много глупаво положение, но на Киро Майтапа да вземе да обяснява какво прави и кого търси, значи сам да се навре между шамарите.

— Желязо е все едно да те стегне шапката. Ама още по-лошо. Като те хване желязото, и полудяваш за вкъщи. Тръгваш един вид с фенерче из кораба и почваш да търсиш близките си. Ей тогава значи човек най става за майтап. Можеш да си правиш каквото искаш с него. Аз съм спец на тия работи, затова ми викат Киро Майтапа.

Владо Панчев загаси фенера и го бутна в джоба си. Не знаеше как да се отърве от Киро, май че отърваване нямаше.

— Я ела за малко с мене в салета! — рече Киро, като го измери от глава до пети, сякаш ще го купува.

— Спи ми се! — отвърна Владо.

— Жалко! — и Киро му поднесе кутията си с цигари.

— Не пуша.

— И не бива, само цигари липсват на разклатената ти нервна система.

Палубата отново остана пуста и Васко се измъкна от скривалището си. Слезе внимателно по трапа. Прозорците на офицерския салет светеха и през открехнатия филистрин се чуваха оживени разговори. Васко клекна на четири крака, за да не го забележат, и тръгна бавно към вратата на средната надстройка. Стъпваше като котка, която се приближава към жертвата си. Впрочем жертвата още я нямаше, Васко беше тръгнал да я търси, каквато ще да е, коматче сух хляб би свършило на първо време работа.

Докато се промъкваше внимателно, разбра от разговорите и наздравиците, че командният състав чества рождения ден на капитана. Използва шума, за да се добере неусетно до входа. Влезе в тясното коридорче. Кривна веднага встрани и се прикри, защото вратата на офицерския салет се отвори. Чу стъпки и гласове по коридора. Някой се сърдеше. Аха, упрекваше командорето, че изтърсил нещо за пенсионирането на капитана, а командорето се защитаваше.

Гласовете се отдалечиха и стихнаха. Васко надникна. Никой нямаше. Притича до трапа и се спусна надолу. По дяволите, вратата на моряшкия салет беше отворена. Едва успя да се вмъкне незабелязан в банята. През открехнатата врата имаше възможност да наблюдава какво ставаше отвън.

В салета баща му, чичо му Антон и още двама моряци седяха на маса с две тестета карти, но никой не посягаше към тях.

— Дума няма да ти кажа, колкото и да грешиш — каза чичо Антон на баща му. — Бас съм сложил, че няма да се караме.

— И друг път си слагал… — опъваше се Слави Фотев.

— И честна дума давам! — рече Антон, взе едното тесте, раздели го на две, приближи краищата на двете половинки и ги щипна така, че по-добро размесване, здраве му кажи. — Само едно запомни — предупреди Антон партньора си, — кажа ли ти спатия, може да нямам нито една.

— Знам — рече Слави Фотев, — фалшива спатия!

Антон раздаде картите с бързината на машина. Васко чу шум и погледна към трапа. Киро Майтапа идваше със сак в ръка. Влезе шумно в салета.

— Ще се пукнете от смях — каза той възбудено и измъкна от сака женска рокля, перука и обувки с високи токове. — На Панчо Владигеров дюшемето му е цъфнало.

Започна да облича роклята. Моряците го заобиколиха, без картоиграчите, разбира се.

— Диоген търси човека, Панчо Владигеров — любимата си. С фенерче в ръка!

Нарочно приказваше така, малко неясно, та да събуди любопитство. И успя. Дори Васко, който единствен знаеше, че Владо търси брат си на кораба, се зачуди. Какво мисли да прави Киро Майтапа с тези женски дрехи.

Майтапа навря куп парцали в пазвата си и моряците се закикотиха, но изведнъж гласът на Антон накара всички да се обърнат към него.

— Ти си бунак, бе! Четири вътре! С цялата панта в ръцете ни, четири вътре! И с контра!

— А ти като каза спатия, къде са ти спатиите?! — протестира Слави Фотев.

— Лелеее — изплака Антон, ръцете му се свиха в юмруци, но се сдържа и излетя навън от салета, като блъсна вратата след себе си.

Васко го чу как скимти по коридора:

— Бунак, абсолютен бунак!

И отново стана тихо. Васко показа предпазливо носа си в коридора. Пусто, абсолютно пусто! Претича — ето я вратата на кухнята, нея търсеше. Вмъкна се бързо. Ориентира се лесно, отвори хладилника и дъхът му спря — вътре се мъдреха две големи сребърни блюда, пълни с най-различни лакомства.

Набута бързо в устата си цяла роладина от шунка и руска салата. Нямаше измама — по-истинска не можеше да бъде. Дъвкана-недодъвкана, преглътна я набързо, защото от другото блюдо го мамеше агнешко бъбрече. Лапна и него и чак сега се огледа — беше зарязал всякаква предпазливост. Грабна блюдата и тръгна. Реши, че ще си ги прибере в лодката, щяха да му стигнат за още ден-два, повече не му трябваше. Преди да излезе в коридора, долепи ухо до вратата и настръхна. Някой се приближаваше. Потърси къде да се скрие. Тикна се в празнината между печката и стената.

Влезе готвачът. Изглеждаше в добро настроение, а и в лицето му имаше нещо добродушно. Дори си подсвиркваше. Викаха му Майката не само защото готвеше, но и защото гледаше кой се е нахранил и кой не. Тръгваше да търси из кораба този, който не се е явил на закуска, обяд или вечеря.

Готвачът отвори хладилника и не повярва на очите си. Свирукането му секна, изчезна и доброто му настроение. Липсваха двете блюда, които с такава любов бе подредил за тържеството по случай шейсетгодишнината на капитана. Кой може да е направил тази долна шега? Киро Майтапа, разбира се, неговите шеги бяха все едни такива, просташки.

Готвачът блъсна хладилника и излезе от кухнята. Заключи вратата отвън. Обикновено оставяше отворено, но сега превъртя ключа два пъти.

Когато чу, че ключът изщрака отвън, Васко разбра, че няма на какво да разчита. Бе попаднал здраво в капана — оставаше само да дойдат и да го измъкнат за врата. Дали щяха да се отклонят и да го оставят някъде на суша? В Гърция например. Знаеше, че корабът минава край Гърция. А можеше и вертолет да изпратят да го вземе. Хубава работа, отива в клас и казва: „Наложи се да ме върнат от Атина с вертолет“. Първия път — от Истанбул със самолет, сега — от Атина с вертолет. Нямаше кой да му повярва, въпреки че този път щеше да е вярно.

Огледа се. Може би ще се намери изход — на тавана, точно над мивката, имаше светлик. Ако го достигне… Сложи стол на мивката, покатери се, повдигна се ма пръсти и след малки усилия успя да отвори капака на светлика. Постави двете блюда отвън, увеси се на ръце и ритна силно стола, за да не го заварят на мивката и да разберат всичко. Столът се прекатури, плъзна се по пода и спря близо до вратата. Васко се повдигна на ръце — добре, че беше як, а и роладината и бъбречето му дадоха сили. След миг се измъкна, но от блюдата нямаше и помен.

 

 

Владо Панчев не отиде да спи. Прибра се в каютата си, повъртя се и тръгна отново да души насам-натам за брат си. Сигурен беше, че е на кораба. Завря си носа къде ли не и като не го откри, се отказа от търсенето. Тръгна обратно към каютата и едва не стъпи в двете сребърни блюда, които лежаха на палубата. Позачуди се какво да прави — нали е заек, може и капан да са му поставили. Не издържа на изкушението. Такива разкошни блюда! Кой ли идиот ги е захвърлил така? Понесе ги и точно на входа на средната надстройка щеше да се блъсне с Киро, който, облечен в женски дрехи, беше тръгнал да го търси.

— Защо си се маскирал? — попита го Владо Панчев с присъщото си безразличие към околния свят.

А Киро Майтапа гледаше двете блюда по-изненадан и от самия Владо.

— Откъде ги взе бе, Панчо Владигеров?

— Намерих ги.

— Къде?

— Ей там, на палубата.

— Хахаха! — разсмя се Киро Майтапа. — Не си бил чак толкова загубен.

Пое блюдата, каза на Владо да вземе китарата и да идва на градинско увеселение в моряшкия салет.

След малко Киро бутна с крак вратата на салета и влезе тържествено:

— От вас бирата, от Марийка яденето — викна той и разкърши снага като кокетна сервитьорка. — А Панчо Владигеров ще си докара музиката. Серенада ще ми прави! — и Киро лапна парче луканка.

Така го завариха командорето и Майката — с парче луканка между зъбите. Майката се бе оплакал, че приготвените за рождения ден мезета са изчезнали. По прекатурения в кухнята на пода стол разбраха веднага, че похитителят е изнесъл плячката си през светлика. И от кухнята — право в моряшкия салет, къде другаде?!

— Срам ме е от възрастта ти — рече третият помощник-капитан Атанасов, — но ще те докладвам на старпома, нека той те одруса.

Киро Майтапа увеси нос. Не че се страхуваше от наказанието, какво ще го накажат, ама съжаляваше за провалената вечер. Обещаваше да бъде толкова весела и изведнъж…

Излезе навън, облегна се на планшира и се загледа към морето.

— Какво става? — приближи го Владо Панчев. Носеше си китарата.

— Щур рейс, мама му стара! — отвърна мрачно Киро.

Владо Панчев прокара ръка по струните, взе няколко акорда, канеше се да пее навярно, но една рошава глава се подаде от филистрина на средната надстройка и викна:

— Ало, Панчо Владигеров, ще спим, моля!