Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (24)

4.

Корабният радист, младо, източено като върлина момче, почука на капитанската каюта и се ослуша.

— Влез!

Влезе. Капитанът, наведен над разни книжа по бюрото си, довърши някакви сметки и чак тогава вдигна глава.

— Ха, ти ли си? Тъкмо щях да те викам. Прати това веднага.

Радистът пое радиограмата и по стар навик я прочете: „Потвърждаваме вземането на допълнителен товар от Барселона“. Капитанът, отново вдълбочен в работата си, правеше някакви изчисления на елката. После вдигна телефона, но като видя, че корабният оператор продължава да стои в каютата му, закачи обратно слушалката на вилката.

— Нещо неясно ли има, Стоилов?

— Панчо Владигеров иска да изпрати радиограма.

— Кой???

— Така де — смути се радистът, — новият, искам да кажа.

— Панчо Владигеров значи? — усмихна се капитанът. — Кога се качи, кога му сложихте прякор. И защо точно Панчо Владигеров?

— Музикант е. И китарата си носи.

— Е, какво още иска, да му изпратят останалата част от оркестъра ли?

Радистът измъкна от джоба си радиограмата и я подаде на капитана. Капитанът я прочете бавно на глас, мъчейки се да открие точното й значение: „Женя да ми телеграфира веднага“.

— Прати я — каза капитанът. — Той си знае какво значи. Може да очаква нещо…

— Точно така — отвърна радистът. — Но понеже нали…

— Добре, Стоилов, добре. Пък ако има нещо ново, съобщи ми веднага! — рече капитанът и му върна радиограмата: — Действай!

Радистът Георги Стоилов, с морски прякор Антената, не беше портаджия, както би си помислил всеки, който не познава законите на мореплаването. Службата му изискваше да докладва всяка радиограма, която изпращаше или получаваше. Капитанът на кораба е отговорен за всичко и за всички, той е длъжен да следи за психическото състояние на хората, особено на новопостъпилите. Закалени моряци не издържаха понякога на дългите отсъствия от дома, та какво остава за един заек, току-що завършил военната си служба, и то като тромпетист в духовата музика. Така че, когато излезе от кабината на капитана, радистът имаше чувството, че е изпълнил моряшкия си дълг. Капитанът да му мисли по-нататък. Сега него го интересуваше как радиограмата на Владо Панчев може да послужи за разнообразяване ежедневието на кораба. Че имаше нещо шантаво в нея, имаше, но само Киро Майтапа можеше да каже какво следва да се направи по-нататък. Затова не се върна право в корабната радиостанция, а тръгна да го търси. Намери го в машинното, беше на смяна.

— Майтап — надвика радистът шума на машините, — срещу десерта имаш страшна новина!

Друг да беше, щеше да трепне — Антената носеше всички вести от родината. Но Киро не очакваше отникъде ни добра, ни лоша вест.

— Казвай!

— Момичето на Панчо Владигеров се казва Женя.

— Откъде знаеш?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Ясно, имаш го десерта — съгласи се Киро, той освен крем карамел друг десерт не ядеше.

— Ще видиш на обяд какво ще го правя!

 

 

Владо Панчев отнесе китарата в каютата си. Безкрайно неприятно му беше. Това „някоя вечер ще ни посвириш“ не му даваше мира. Толкова неопределено звучеше. Дали пък да не поговори със Слави Фотев, той изглеждаше добър човек, възрастен, с три деца. Е, обича да се фука, ама това да му е бедата. Да, ще поговори с него. Ще го помоли поне да каже какъв номер му кроят, че да му е по-леко.

Тази мисъл поуспокои Владо и той прокара пръсти по струните. Тембърът на китарата го смути. Опита отново. И отново. Но колкото пъти прокарваше пръсти по струните, толкова пъти китарата му казваше: „Аз съм китарата на Женя, не ме ли познаваш?“ Помисли, че полудява. Заразглежда отново китарата и едва сега видя Мики Мауса — същата ваденка, която самият той подари на Женя и Женя я лепна върху дъното на резонаторната кутия — бе свалил струните, за да го направи. Две мнения нямаше, китарата, която държеше в ръцете си, бе китарата на Женя. Какво търсеше тя тук? И изведнъж в главата му се загнезди една неприятна, но логична мисъл — китарата не се е качила сама на кораба, някой трябва да я е донесъл, а кой друг, ако не самият Женя.

Владо Панчев излезе бързо от каютата и отиде в корабната радиостанция. Даде радиограмата и се качи на палубата. Беше се отлъчил по-дълго от работата и се страхуваше да не го сгази някой. Командорето например.

Владо Панчев се огледа — къде ли може да е брат му? Слезе в румпелното отделение, дори подвикна „Женя, Женя“, но спря да вика — ако го чуеше някой, щеше да го помисли за луд. Качи се отново на палубата и се набоде на командорето. Командорето нищо не му каза, но така го изгледа, че от думи нямаше нужда. Владо Панчев грабна скрябката и взе да почиства ръждата по фалшборда. Определени събития и факти от последните дни изплуваха в главата му в нова светлина. Защо Женя не дойде да го изпрати? Той винаги казваше, че ще го изпраща при всеки рейс, както правел един негов съученик, чийто баща бил боцман. Това едно. Друго, много по-важно бе, че в деня преди заминаването баща му бе обидил Женя за някаква песен. По-късно Женя каза на брат си: „Блазе ти, че тръгваш. Някой ден и аз ще направя като тебе“. Сега тези думи придобиваха твърде конкретен смисъл. Ама и баща му с болните си амбиции! Никак не беше лоша песента на Женя. Владо Панчев си я припомни и дори си я засвири с уста — е, малко е наивна, но какво иска баща му, още с първата песен да стане Микис Теодоракис?

Мислите му хвръкнаха към къщи. Ако Женя е избягал, майка му ще полудее. Дано поне е оставил бележка къде е. Не е оставил, ако беше оставил, досега да се бе вдигнала патърдията. Значи у тях не знаят къде е Женя, и… Що му трябваше да изпраща онази радиограма, какво щяха да си помислят, като я получат. Ама че глупак.

Владо Панчев си заряза отново работата и — право в корабната радиостанция.

— Може ли? — попита той, след като влезе.

— Казвай, Панчо! — отвърна Антената.

— Радиограмата, може ли да си я взема?

— За какво ти е?

— Искам да кажа, да не се изпраща.

— Току-що отиде — махна с ръка радистът към тавана.

— Няма ли начин да се върне? — попита Владо, но веднага осъзна каква глупост е изтърсил. — Може ли да изпратя друга радиограма? — попита той.

— До Женя ли? — смигна му Антената.

— Какво до Женя? — трепна Владо и го изгледа изпълнен със съмнение. — Ти знаеш ли нещо?

— Що знам аз, ама съм гроб. Такава ми е службата — всичко през мене минава. Пиши! — и му подаде лист.

„Тревожа се за Женя“, написа Владо, но веднага задраска написаното. Откъде-накъде ще им пише, че той се тревожи, малко им е, дето те се тревожат. Затова написа: „Не се тревожете за Женя, двамата сме заедно“. Глупости, помисли си Владо Панчев, не може едно предположение да се смята за факт! Смачка листа и го захвърли в кошчето за боклук.

През цялото време Антената го гледаше с хитрите си иронични очи и Владо почувства това.

— Ще помисля малко и пак ще дойда — рече смутен.

— И повечко може да помислиш, аз съм тук — отвърна Антената и на Владо му се стори, че той наистина знае нещо за Женя.

Както си е редът, Антената извади смачкания лист от кошчето за боклук. Съобщи подробно на капитана за случилото се и отиде в машинното при Киро Майтапа.

— Майтап — извика той, — този път ще ти обера десертите до края на седмицата.

— Слушам — подаде ухото си Киро, за да изолира малко шума от машините.

— Виж това! — Антената бутна в ръката му листче и добави: — Тази Женя му е любовница, сто на сто. И той е мръднал по нея.

Киро прочете написаното с абсолютно безразлична физиономия.

— Това са само подробности, Антена — отвърна той. — И без тях вече съм му подготвил една хубава нервна криза.

Неслучайно прякорът на Киро беше Майтапа. Той обичаше да се шегува, ама по моряшки. А моряшките шеги са често много солени — само да не им се поддадеш, може да те подлудят. А Киро Майтапа беше специалист точно по такива шеги. Мисълта, как ще си поиграе с този заек, как ще го накара да подскача от ревност, го обзе така, че не усети кога бе дошъл колегата му да го смени.

— Как е? — попита го Киро.

На техен език това значеше, какъв е обядът.

— Екстра. А десертът — крем карамел!

— Браво — зарадва се Киро, но се сети за уговорката си с Антената. Нищо, щеше да предложи два или три други десерта срещу крем карамела.

Когато Киро влезе в моряшкия салет и седна на масата, Владо вече довършваше супата. Камериерът сервира веднага обяда на Киро, като му смигна. Беше посветен. От съседните маси моряците нададоха ухо. И те знаеха какво се готви.

Киро отчупи от хляба, лапна набързо две лъжици супа, но не свали очи от Владо. Оглеждаше жертвата си, любуваше й се, преди да я захапе.

— Слушай, Панчо, все се каня да ти кажа, видях те с една моя позната.

— Мене ли?

— Тебе.

— Може — отвърна Владо съвсем равнодушно и продължи да се храни.

Киро смигна към съседната маса.

— Евгения се казва — подметна Киро.

Владо дъвчеше, потънал в мислите си. В това време влезе Антената и право на тяхната маса отиде. Беше обядвал в офицерския салет и идваше хем да се позабавлява, хем да изяде десерта на Киро.

— Страшно готина мадама е, обаче шава, да те предупредя! — рече Киро и впери поглед към Владо, но думите му не направиха никакво впечатление.

— Кой шава, бе? — попита Антената, все едно че от небето пада.

— Една наша обща позната — отвърна му Киро, като си мислеше, че тоя Владо е голям глупак. Хем се тревожи за Женя, хем радиограма праща, че е заедно с нея, в сърцето си я носи, един вид, хем мускул не трепва при споменаване на името й. А може би пък тая Женя да не е съкращение от Евгения, а от друго име, Жералдин например или Жаклин, всякакви имена ги има у нас.

— Женя й викат — рече Киро.

Никакъв ефект!

Антената се пресегна и притегли към себе си Кировия десерт. Киро не го забеляза. Беше се ядосал страшно, че номерата му не минават — за първи път му се случваше.

— Много шава, да знаеш! — викна Киро, сякаш не предупреждаваше, а се караше.

И Владо начена десерта. Попрехвърли първата лъжичка в устата си, за да усети по-добре вкуса му, и доволен преглътна.

— Много е хубав — каза той на Киро. — Ти крем карамел не обичаш ли?

Киро погледна към мястото, където си беше оставил десерта, и трепна. Обичаше, ама какво от това! Антената вече обираше чинийката.

— Много шава, няма да те лъжа, най-приятелски те предупреждавам.

— За кое?

— За приятелката ти, тази, дето те видях с нея, Женя.

— Не познавам никаква Женя — отсече Владо.

Антената стана и се изниза от салета. Побелял от яд, Киро го догони:

— Бял ден няма да видиш от мене, да знаеш! — закани му се той. — Ментърджия! — и Киро изскочи на палубата. Как можа да се хване като шаран на въдицата на Антената! Умираше от яд.

Слави Фотев, седнал на един въжен балон, се припичаше на слънце и се радваше на броените минути до края на обедната почивка. Киро извади цигари и взе нервно една. Долови погледа на Слави и протегна кутията към него. Слави се поколеба.

— Знам, бе, знам — сряза го Киро, — знам, че имаш в каютата си.

Слави Фотев взе мълчаливо цигара и се наведе да запали от Кировата.

— Разпусни се бе, човек, стиснат си като кокоша трътка! — каза мрачно Киро.

Слави пое дълбоко дима. Как да му обясни, че това не е стиснатост, а пестеливост, че три деца има и валутата си на дим не иска да превръща. Най-добре да смени темата.

— Обядва ли?

— Ъхъ!

— Страшен крем карамел, нали?!

— Я си гледай работата, бе! — кресна Киро, грабна цигарата от устата му, запокити я през борда и си тръгна.

Не можеше да се успокои. Нарочно му скрои гадният му радист този номер точно днес, когато имаше крем карамел. О, ще му плати той и за крем карамела, и за това, че на всички се беше похвалил. За смях на рибите го бе направил и пред Слави Стипцата включително!

 

 

Доктор Минчо Чучев се числеше по щат не към „Елена“, а към един медицински институт. Кротък човек, той мъчно понасяше болните амбиции на колегите си, струваха му се смешни и жалки. Затова се залови с една тема, която му разрешаваше да кръстосва с научна цел морета и океани и така да стои настрана от дрязгите, които често възникваха по пътя към научните звания. Беше саможив и корабният живот го задоволяваше напълно, още повече че той странеше от него. Попълваше картотеката си, четеше, обработваше данните, подготвяше поредната си научна публикация.

Когато в каютата му влезе капитанът, доктор Минчо Чучев се бръснеше. Знаеше, че щом му идва на крака, за кръвното ще е, но се излъга. Капитанът му разказа случая с новия моряк Владо Панчев и чак тогава го накара да му премери кръвното. Със сто и трийсет на осемдесет и млади момчета не могат да се похвалят, така каза докторът, и капитанът си тръгна щастлив. Ако по кръвното гледаха, нямаше да го пенсионират.

Веднага след излизането на капитана доктор Минчо Чучев повика при себе си Владо Панчев. Случаят го бе заинтересувал — психически отклонения при новопостъпили моряци беше наблюдавал само два пъти досега. Прегледа го щателно, изпита му рефлексите, отбеляза всичко в картона и заключи:

— Здрав си като бик! От тебе ще стане отличен моряк.

Братът на Женя, който взе повикването при лекаря за нещо нормално, започна да се облича.

— Как понасяш раздялата с дома? — попита докторът, като следеше внимателно пациента си. Истинският преглед за него започваше едва сега.

— Защо? — попита братът на Женя с присъщото си спокойствие.

— Ами защото работата ми е да се интересувам. От петнайсет години пътувам с различни кораби и покрай другото правя проучвания върху психиката на моряка.

— Интересна тема — каза братът на Женя.

— Че е интересна, интересна е, ама не ми отговори на въпроса.

— Какъв беше въпросът?

Флегматичен мозък, помисли си докторът.

— Как понасяш раздялата с дома, близките… Нещо да те тревожи? — повтори въпроса си доктор Чучев.

— Брат ми!

Лекарят стана от стола, отиде при Владо, сложи ръка на рамото му и го накара да седне.

— Какво брат ти?

— Сигурно е на кораба.

Аха, ето че зад физическото здраве и външното спокойствие се крие нещо гнило, някоя дъска хлопа. Така си помисли доктор Чучев, и то на съвсем не научен език.

— И защо смяташ така?

— Китарата е негова. Някой трябва да я е донесъл, нали така? Кой друг ще я донесе?

Доктор Чучев се оттегли на безопасно разстояние зад бюрото си.

— Кажи сега за китарата!

Владо Панчев му разказа всичко подробно.

— А защо брат ти я е захвърлил ей така, на палубата? Как си го обясняваш?

— Никак! Просто се чудя и аз.

— Такааа — проточи а-то докторът, защото още не беше намислил следващия въпрос. — По какви причини според тебе брат ти е на кораба?

— Ха, по същите, по които съм и аз. Писнало му е. Баща ми е малко нервен, а и ръката му е тежка.

За доктор Чучев картината бе вече ясна — наследствена обремененост, момчето не е добре с нервите. Чудеше се само какво лечение да приложи, затова мълчеше.

— Как смятате, че трябва да постъпя в този случай? — попита Владо. — Може би е редно да съобщя на капитана.

— А, не, не, не е необходимо.

Доктор Чучев отвори шкафа, извади туба с хапчета и му я подаде:

— След ядене, три пъти дневно.

— За какво е това?

— Ами за всеки случай — започна да го увърта лекарят. — Може буря да излезе, вълнение нещо. Против повръщане е.

Братът на Женя стана, слагайки тубичката в джоба си.

— Той е много ящен, няма да издържи, ще излезе.

— Разбира се, че ще излезе, къде ще ходи — отвърна доктор Чучев. — Пък ако има нещо, пак ела.

— Какво да има?

— Е, в смисъл, ако брат ти не излезе, обади се, ще помислим заедно какво да правим.

— Благодаря ви, докторе, много сте мил — отвърна любезно Владо Панчев.

Доброто домашно възпитание си е възпитание и то се проявява навсякъде.