Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (21)

1.

Васко усещаше сърцето си в гърлото. Туп-туп, туп-туп — ще се пръсне от тупкане. Мозъкът му беше парализиран, движенията — механични. Краката го отвеждаха все по-близо и по-близо до кораба. Ако можеше да мисли, щеше да се върне обратно и да понесе за втори път срама от поражението. Но не можеше. Краката продължаваха да го приближават към „Елена“. Спря го страхът.

Васко се прикри зад крана втренчил поглед към кораба. Горе, край трапа, стоеше чичо му Антон и разговаряше от високото с приятелката си Милка. Васко не чуваше за какво говорят, не чуваше нищо освен собственото си дишане. Тогава може би в главата му се прокрадна мисълта за връщане, защото извърна очи назад. Женя стоеше там, при ресторанта, чакаше го значи, вяра му нямаше, че ще успее. Дори му махна да се връща.

Няма връщане, Васко, няма връщане, Васко, няма-няма, няма-няма! Тези думи започнаха да пулсират в главата му с ритъма на биещото му до пръсване сърце. Докато видя, че чичо му Антон слезе от трапа и Милка увисна на врата му. Краката го понесоха напред. Мина тихо зад гърба на чичо си Антон, спря дори да диша и сам не разбра кога се озова на палубата.

Да, той беше на палубата, две мнения по този въпрос нямаше, той беше на палубата и кеят остана под него. Озърна се като подплашено коте. На бака мярна гърба на баща си, до него бе Владо, братът на Женя. Шмугна се бързо във вратичката на средната надстройка. Лъхна го миризма на терпентин — бяха боядисвали нещо. Прекоси тясното коридорче и излезе от другата страна на палубата. Сърцето му вече не тупкаше така неудържимо. Беше се свило в гърдите и трепереше като зайче — сега накъде? Чу приближаващи се гласове и се прикри в тъмното зад средната надстройка. Изчака, докато се убеди, че опасността е преминала, и тръгна към кърмата, най-напред на пръсти, после, забелязал купа корабни въжета, хукна да се скрие зад тях. И чак тогава видя китарата. Беше я държал през цялото време в ръка, беше се изкачил с нея по трапа, бе преминал през средната надстройка, бе пресякъл палубата и се бе скрил зад тези въжета, без да забележи, че освен куфар мъкне със себе си и китарата на Женя. Само тя му липсваше! Трябваше да се отърве от нея, още повече че чу как струните й подрънкват предателски при най-малкото мръдване. Или така поне му се струваше. Да я хвърли през борда, не идеше. Току-виж праснала някого по китарата. Васко се усмихна при тази мисъл — китарата прасна нечия китара. После се сети, че купът въжета, зад който се криеше, беше откъм морето. Поколеба се, но се отказа. Ще я хвърли, ще цопне във водата и ще заплава отгоре като живо доказателство, че някой се е качил незаконно на кораба.

Отново чу стъпки, които този път спряха до самия него.

— Дай да ги навием тия въжета!

Беше гласът на баща му. Васко сниши глава, и то точно навреме. Огромното корабно въже взе да изчезва. Добре, че някой вдигна патърдия — някакви балони били разхвърляни, — и баща му заедно с другия се отдалечи. Сега беше моментът да изчезне от тук, колкото се може по-бързо. Встрани имаше два сандъка. Изтича и отвори първия. По дяволите, беше пълен с пясък. Вторият обаче се оказа празен. Вмъкна се и затвореното дървено пространство се изпълни със звуците на китарата — дълбоки и кънтящи, изтръгнати сякаш от орган.

— Ти добре си решил, но дано издържиш! — чу той гласа на баща си.

— Защо?

Това беше братът на Женя, Владо Панчев. Васко дори го видя — сандъкът имаше процеп между две от дъските и от там можеше да наблюдава какво става отвън.

— Защото си заек. А на море от заека по-хубаво мезе няма. Ако знаеш какви номера ще ти кроят.

— Какви?

— Е, де да знаем какви. Той, Киро, ги измисля най-вече, Киро от машинното, знаеш ли го?

— Не!

— Ще го опознаеш. И Майтапа защо му викаме, ще разбереш. Тебе как ти е името?

— Владо, другарю Фотев.

— Да, Владо, и на мене на времето се опитваха да ми правят номера — рече баща му и в гласа му се долавяха фукливи нотки. — Докато спях, вода в леглото ми наливаха, за да мисля, че съм се изпуснал. Наливаха, ама майстори кодоши ти казвам, загреят водата на трийсет и два градуса и тогава я наливат. Не само че не те буди, ами ти е приятно. Щях да пощурея, три сутрини наред мокър се събуждах. Но като ги пипнах… — Слави Фотев спря, беше се увлякъл и не знаеше как да продължи.

— И какво направихте, другарю Фотев? — попита Владо Панчев.

Предупреждението на Слави Фотев наистина го разтревожи.

— Е, какво да направя?! — сконфузи се Слави. — Тебе ако ти се случи, какво ще направиш?

— Точно затова питам, защото не знам.

— Отидох право при помполита — продължи свободното си съчинение Слави Фотев. — И му казах, че ако не си стегне хората, ще мина към физическа саморазправа. И че ще започна от него.

— Сигурно ви е одрусал здравата, другарю Фотев. Началниците не обичат да им се говори така.

— Впрочем не му го казах — призна Слави. — Не го намерих, а после ми мина. Но щях да му го кажа, окото ми нямаше да мигне.

С това разговорът свърши. Бяха навили въжето и Васко чу приближаващите стъпки, които спряха пред сандъка.

— Прибери го това вътре! — нареди Слави Фотев.

Капакът се вдигна. В сандъка стана съвсем светло и Васко се сви надве в очакване на първите плесници. Вместо плесници върху главата му се изтърси някакво прашно платнище, капакът отгоре хлопна и отново всичко потъна в мрак. Васко почувства, че се задушава, размаха панически ръце, чу издрънкването на китарата, после процепът на сандъка просветна. Васко наведе глава към светлината и пое дълбоко дъх.

— Трябва да видим лодките — чу той гласа на Владо.

— Защо?

— Нали другарят Атанасов нареди.

— Какво ще им гледаме на лодките — отвърна Слави Фотев, но замръзна, защото видя това, което от сандъка Васко не можеше да види. Видя другаря Атанасов, третия помощник-капитан, същия, на когото капитанът на „Елена“ каза, че трябва да си оглади характера, а той му отвърна, че характерът не е долно бельо, та да го глади.

— Какво ще им гледаме на лодките, така ли, Фотев?

Гласът на третия помощник-капитан Атанасов прозвуча строго и на Васко му стана неприятно, че някой си позволява да говори така с баща му. Ако беше видял, че този някой е един твърде млад човек, кой знае какво би направил. Но нямаше как да види, още повече че едрата фигура на Атанасов запуши процепа и в сандъка отново стана тъмно.

— Стара служба си, Фотев — продължи Атанасов да кори баща му, — пример на младите трябва да даваш, на мене включително, а то…

Мълчание, което обикновено следва всяко мъмрене.

— Проверявате всички лодки, ясно ли е?

— Разбрано!

Изведнъж в сандъка на Васко отново просветля — Атанасов бе вдигнал капака.

— Какво търси това платнище тук?

— Сложил го е някой — отвърна Слави Фотев.

— Да го разкарате! И да напълните сандъка с пясък! Ще проверя!

По палубата отекнаха тежките стъпки на младия трети помощник-капитан.

— Младо е, та му се командва на командорето — каза Слави Фотев.

— Аз ще докарам пясък — рече Владо, — докато вие разкарате платнището.

Васко изтръпна — сега ще става, каквото ще става. Добре, че този път с никого не беше се хващал на бас.

— Дай най-напред да видим лодките, че командорето сега ще се заяде. И престани да си кривиш езика с това „вие“. Слави ще ми викаш.

Краката на двамата изчезнаха от погледа на Васко на горе по железния трап към лодъчната палуба. Време за губене нямаше. Васко разбута платнището и излезе от сандъка. Тръгна, но се върна за китарата — хубава беля щеше да направи! Влезе през желязната врата в задната надстройка, там, където баща му и Владо бяха прибрали корабните въжета. Стаи се в единия ъгъл. Тук наистина цареше пълен мрак, но сега мракът го пазеше. Васко съжаляваше само, че не се сети да погледне часовника си — беше загубил всякаква представа за времето. Ослуша се. До слуха му достигна боботенето на машина. Приближаващи стъпки накараха отново сърцето му да забие лудо. Желязната врата се отвори — хвърлиха нещо в тъмното и то издрънча като празна тенекиена кутия.

— Ако командорето надникне тук, ще припадне!

Гласът беше непознат на Васко, но при споменаването на командорето потръпна. Командорето държа такъв тон на баща му, а с него какво би направил?! Васко реши да се измъкне, преди командорето да надникне тук. Изтича до железния трап, който водеше към лодъчната палуба. Ако се добере до някоя лодка и се скрие в нея — ето това щеше да е сигурна работа, класика!

Но железният трап бе отвесен. И Господ не можеше да го изкачи с куфар и китара в ръце. Бутна китарата зад трапа, ще слезе да я вземе после, и се покатери. Бая зор видя. Как няма да види, все едно по шведска стълба куфар да качиш. Тъкмо навря куфара под платнището на най-близката лодка, и попадна в мигащата светлина на фара. Не видя как сам се навря в лодката. Някаква команда стигна до слуха му, но я разбра чак когато се повтори:

— По места за маневра!

Макар и свит надве в непрогледния мрак под брезента на спасителната лодка, Васко долови напрежението преди отплаване. Неясни — или по-скоро неразбираеми за него — команди и подвиквания следваха едни след други. Чу дрънкането на котвената верига. Внезапното избумтяване на машината го стресна. Усети вибрациите и ленивото поклащане на кораба. Постепенно шумът стана по-равномерен и по-синхронен и Васко почувства, че „Елена“ се отделя от кея. Повдигна внимателно платнището на спасителната лодка и погледна с уплашени любопитни очи. Светлините на пристанището плавно се отдалечаваха. Чу, че нещо падна във водата — бяха пуснали въжето на влекача. После му се мярнаха две светлинки — зелена и червена. До ушите му стигна команда „Ляво на борд!“. Корабът излизаше от пристанището.

Васко пусна отново платнището — страхуваше се да не го забележат, щяха веднага да го върнат. Кой знае колко време стоя свит на тъмно в лодката — стори му се час. Първият свисток на корабната сирена го сепна. Последва втори, трети. Колко пъти бе слушал от леглото си това сбогуване на „Елена“ с родния бряг. Сега той е на „Елена“ и той се сбогува и с родния бряг, и с майка си, която като че ли чак сега разбра колко много обича, и с Иво, и с малкия Красимир, и с горкия Женя, на когото все не достигаше смелост да извърши поне едно свястно нещо в живота си, и с Тинчето, по която сърцето му се свиваше, колкото пъти я видеше, и с онова прасе Фори, на когото ще натрие сурата веднага щом се върне, и ще му напълни мръсната уста с цариградски локум и гръцки шамфъстък, ама небелен.

Васко събра кураж и погледна отново навън. Видя проблясването на фар „Георги Димитров“ и златната броеница от неонови лампи, която свързваше Варна със Златните пясъци. Сега между него и брега имаше много вода и разстоянието се увеличаваше все повече и повече.

Корабът, изглежда, зави, защото светлините изчезнаха от погледа на Васко и той виждаше вече само вода — мастиленотъмна и развълнувана. Машините на „Елена“ запъхтяха с пълни обороти. Нелегалният пътешественик от седми „б“ се взря в тъмното. Нищо не се виждаше. Само долу, край кораба, светлините от илюминаторите на моряшките каюти осветяваха разбитата на пяна морска вода.