Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (19)

11.

Новият велосипед се оказа бомба. Така поне го определи Женя. Бомба велосипед, каза той. В действителност беше пежо, едно чудесно пежо, каквото Васко не очакваше. Знаеше, че баща му гледа да спестява колкото се може повече от валутата — кола щяха да купуват, а и ново жилище предстоеше да получат, та за такъв голям подарък не си бе и помислял.

Васко тръгна с велосипеда на училище веднага щом го сглоби и излъска. Краката въртяха леко педалите, а той сменяше с нужда и без нужда скоростите. Чувстваше се на седмото небе. Само не можеше да разбере защо хората минават с такова безразличие край него. „Или от завист, или защото нищо не разбират от колела. От завист ще е! Хич и нищо да не разбираш, само от един поглед ще ти стане ясно какво колело е това“.

Васко очакваше с нетърпение да види как ще погледнат съучениците му на пежото. Умря от удоволствие, като видя удължените им физиономии. Пежото прекъсна игрите в училищния двор и всички се струпаха около него.

— Страшно е! — каза Тинчето.

— Ще ти дам да го опиташ — отвърна великодушно Васко, докато привързваше пежото с верига към училищната ограда. — Като го опиташ, тогава ще говорим.

Заради обещаното кръгче ли, или от завист Фори побърза да се заяде:

— К’во бе, морски, към сухопътните ли мина?

Васко го стрелна с поглед, но тъй като никой не обърна внимание на забележката, повече нищо не каза.

— С колко скорости е? — попита едно момче.

— С пет!

— А задна има ли? — попита злобно Фори. — Или стигнеш, докъдето стигнеш, и се връщаш със самолет.

— Стигам до под ореха, набивам един глупак и чак тогава се връщам! — отвърна Васко.

Фори млъкна и стисна устни. Страхуваше се Васко да не раздрънка онзи случай. Потръпна от отвращение и преживя още един път унижението. По-късно, в часа по география, когато класната попита дали има доброволци за урока „Соленост на морската и океанската вода“, Фори каза:

— Васко е по морските работи.

Класът се раздвижи. Нищо обидно нямаше, но Васко го заболя — натиснаха го по болното място, радостта от колелото изведнъж изчезна и училището му се стори отново непоносимо.

— Излез! — каза класната Микренска. — Излез им докажи, че не е необходимо да си пътувал по море, за да си знаеш урока.

Васко се изправи, но не мръдна от мястото си.

— Учил ли си?

— Да.

— Говори тогава от място, щом искаш!

— Аз пред тях няма да говоря! — каза Васко с достойнство.

Писа му двойка. Вдигна Женя — едва закърпи четворката.

— Защо се накисна сам? — попита Тинчето Васко след училище. — Като хлапак се държа.

— Ти пък за какво се мислиш? — кресна й Васко невъздържано и грубо.

Тинчето се фръцна и си отиде обидена.

Тръгнаха си с Женя. Остави Женя да му бута колелото — вече и на него не се радваше. Мълчаха. Щом свиха по улица „Архимандрит Филарет“, видяха тебеширен надпис на къщата: „Тук живее Васко да Гама — голям мореплавател и хвалипръцко“.

— Ще го изтрием! — успокои го Женя.

Изтриха го. Докато триеше, Васко изправи сто пъти Фори до стената и сто пъти го разстреля.

 

 

След тази случка дните се занизаха бавно и скучно. Васко ходеше без желание на училище и се връщаше потиснат вкъщи. Тинчето не му обръщаше никакво внимание — все едно че не съществуваше за нея. Опита се той веднъж да й подаде дъвка, но тя го отмина, без да каже нищо. Ето какво му тежеше непоносимо и в училище, и вкъщи, и денем, и нощем. Обичаше Тинчето и страдаше по нея. Толкова много я обичаше, че ако тя му кажеше, и в огъня би се хвърлил. Така силно страдаше от тази очевидно несподелена любов, че му идваше да й врътне два шамара.

Любовта, изглежда, изнервя, защото Васко започна да се дразни от всичко и от всички. И от това ревливо бебе, дето отгоре на всичко кръстиха Красимир. И от Иво, който така се беше разглезил, че само бой го оправяше. И от баща си дори. За първи път му се стори, че много се задържа баща му вкъщи.

Така минаваше тягостно времето, докато един ден телефонът иззвъня. Беше Женя. В гласа му се чувстваше вълнение.

— Ела веднага в римските терми! — рече той.

— Какво се е случило?

— Ела веднага, ако си приятел!

Щом го викаше в римските терми, значи се отнасяше до нещо важно. Два пъти го бе викал досега там. Единия път, преди четири години, измъкна гордо два долара от джоба си. Бил ги намерил на улицата и викаше Васко да го придружи до милицията. Искаше да ги предаде — за предаване на чужда валута щели да го отличат, най-малкото във вестника да го пишат. Васко го заведе в „Кореком“ и честната, заслужаваща похвала постъпка на Женя се превърна в бурканче течен шоколад. Женя остана много доволен.

Втори път Женя го повика в римските терми преди две години. Бил намерил някакъв пес и го закарал вкъщи, но баща му го изхвърлил заедно с песа. Подвижен бълхарник не му трябвало! Докато се чудеха какво да правят, кучето се отскубна от ръката на Женя, побягна презглава заедно със завързания около врата му книжен канап и изчезна яко дим.

Сега на Васко тези истории изглеждаха смешни, но тогава и Женя, и той бяха деца. Едва ли зад днешното повикване се криеше някаква детинщина.

Женя го чакаше. Свит надве върху хилядолетната стена, с китара под ръка, той изглеждаше тъжен и вглъбен в себе си.

— Казвай!

— Ще бягам! — отвърна Женя. Думите му прозвучаха като клетва.

— Защо?

Женя измъкна лист, изписан с почерка му, подпря китарата на коляното и запя тихо. Васко си помисли най-напред, че е откачил, но песента звучеше добре, а думите разкриваха причината за готвеното бягство.

Нали децата са вашето бъдеще?

Нали?

Майки и бащи

— родители,

кажете защо на бъдещето удряте шамари

и слагате по този

(и по други начини)

прът в колелата

на прогреса?

Майки и бащи

— родители,

децата,

нали ваши те са?

Кажете тогава

ЗАЩО?

Очевидно това беше песен на протеста, така пишеше и най-отгоре на листа. Васко я чуваше за първи път. Най-вече му хареса припевът.

Ръцете защо са ви дадени,

за нас блага да творите ли?

Защо от нерви разклатени

децата си бийте, родители?

Васко нямаше ни слух, ни глас, но песента го увлече и без да иска, започна да приглася. Отзвучаха и последните акорди, но Женя продължаваше да си стои с китара на коляното, загледан в покритите с тайнственост развалини на миналото.

— Хубава е! — каза Васко. — От „Ален мак“ ли е?

— От мене е! — отвърна Женя. — И текстът, и музиката.

На никого досега Женя не бе казвал, че когато оставаше сам вкъщи, сядаше на пианото и композираше песни на протеста. Беше самокритичен и рядко одобряваше написаното. Но песента „Защо“ му хареса. Още докато пишеше думите, почувства, че излизат от душата и сами раждат музиката. Така се бе увлякъл, че не усети кога бе влязъл баща му.

— Много те е бил, щом цяла песен си написал — каза деликатно Васко.

— Не ме би, с ръка не ме докосна. Смя ми се. Уж диригент… На бой издържам, но да ми се присмиват, не обичам. Обиждам се.

Замълчаха. Женя чоплеше с пръсти древните камъни, а Васко се чудеше какво точно бе намислил приятелят му.

— Ще бягам! — повтори Женя твърдо.

— От къщи или от училище?

— От къщи, от училище, от всякъде.

— Две единици! — показа му Васко два пръста. — За всеки три дни, две единици! За една седмица ще си свършиш цялото поведение.

— Все ми е едно!

— И къде ще вървиш?

— На „Елена“.

Това дойде за Васко като гръм от ясно небе.

— На „Елена“ ли?

— Брат ми е назначен на „Елена“.

— Хайде стига глупости.

— Решил съм го.

— Само на бас не се хващай! То, ако можеше да се пътува така, нямаше да стана за смях.

— Ще се скрия и — край! Пък като отплава… Все ще ми намерят някоя работа на парахода. Той, и брат ми, да не мислиш, от хубаво бяга.

Васко се замисли. Разбира се, че е възможно човек да се скрие и тогава, пред свършен факт… Особено ако са минали няколко дни, без да те усетят.

Васко постави на едното блюдо риска от бягството, на другото — училището. Везните се наклониха към бягството. Какво бягство е това, ще отиде да поживее малко във втория дом на баща си. Ще се отърве и от Фори, и от цялото това проклето училище. А и Тинчето, стига му се е дула като пуяк. Ще видим къде ще й иде дуенето, като се върне изпечен и избрулен от морските ветрове.

— И аз ще дойда! — каза Васко.

Тъгата изчезна от лицето на Женя и той въздъхна облекчено:

— Знаех си, затова ти се обадих. Сам винаги е страшно. Двама като сме…

— Така е — отвърна Васко и се зачуди дали да не протегне ръка към Женя, да се здрависат, така както подобава при вземането на подобно важно и съдбоносно решение, но се отказа. Не бива да се прави всичко, което пише в детските книги или се гледа по детските филми.

— Ще трябва обаче да намислим нещо — каза Женя.

— За какво?

— За вкъщи. Ти винаги намисляш добре работите, натъкмяваш ги така, че хващат.

Женя помаха ръка пред носа си, сякаш искаше да разгони миризмата на бой.

— Ще намисля — обеща Васко. — Има време, „Елена“ заминава утре. При това сме късметлии — заминава по необикновено време, в девет вечерта.

— В девет не мога да се измъкна, в никакъв случай.

— Глупчо! Отсега мога да ти кажа, че от седем часа си на театър, ще проверим какво дават. И билет ще им покажеш — утре ще ти го дадат в училище, пиесата ще я разглеждаме в клас и прочие…

— И като не се върна от театъра, ще вдигнат такава тревога, че…

— „Елена“ вече ще е в открито море.

— В открито, ама не познаваш баща ми. И друг път съм ти казвал — вертолет ще наеме. Само във вертолет бой не съм ял.

— Прав си — призна Васко. — Е, виждаш ли, като ме притесняваш, нищо не излиза. Има време до утре.