Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (18)

10.

Слави Фотев подпря лакти на фалшборда и се загледа към брега. Ето я отново Варна. Сърцето му преливаше от щастие — връщаше се вкъщи. „Варна, хубава Варна“, тананикаше си наум Слави Фотев.

Къде ли не бе скитал по света, в кои ли пристанища не бе спирал! Никъде и нито един път сърцето му ме бе трепнало така, както трепваше пред Варна. Заплеснат, не забеляза кога се бе приближил пилотският катер.

— Фотев! — провикна се от мостика Илия Батулев, капитанът, добродушен, напълнял вече от годините мъж с бели коси, които говореха за приближаващата пенсия. — Не зяпай като екскурзиант. Аз ли да ти свърша работата!

Слави Фотев притича бързо до щормтрапа и пусна въже към приближаващия влекач. Как ли би реагирал Наско, ако чуеше, че капитанът му се кара? — помисли си той и се усмихна. Слава Богу, нямаше откъде да чуе.

„Елена“, теглена от два влекача, се отправи бавно към кея.

— Отдай лява котва! — изкомандва старпомът, мъж на около трийсет години, с брада и лула в устата.

Чу се шум от подскачащата по палубата желязна верига и цопването на котвата във водата. Пристанищните работници поеха хвърлените им въжета и започнаха ошвартоването.

— Машинното! — извика капитанът в парлангото.

— Слуша втори механик! — обади се глас от долу.

— Свободна машина! — изкомандва капитанът. — Благодаря за маневрата.

— Ясно, свободна машина. Добре дошли в България, другарю капитан.

Сякаш всички си отдъхнаха. Сега вече наистина си бяха у дома.

— Йонич! — обърна се капитанът към старпома. На лицето му имаше усмивка. — Махни го този комин от устата.

— Аз не я паля, другарю капитан, аз само ей така, колкото да се залъгвам. Дано издържа.

— Аз как издържам вече трети месец. Слушай какво, Йонич! Един от двама ни трябва да остане на кораба. Аз ще сляза.

— Е — засмя се старпомът, — в такъв случай аз оставам.

— Браво, Йонич, знаеш я службата. Ако мене ми натикат пенсионната книжка в джоба, тебе сигурно ще те направят капитан на „Елена“.

— А, пенсионна книжка! — поклати глава старпомът. — Няма да се лишат те от капитан като вас.

— Мислиш ли? — въздъхна капитанът.

Трийсет и седем години беше плавал по моретата. За първи път не се радваше, че се връща. След месец навършваше шейсет години, знаеш ли ги тези кабинетни плъхове какво могат да му скроят?!

Капитанът потръпна при мисълта, че това може да е било последното му пътуване. Не му се разделяше с морето. А и мечтаеше да направи Сашко моряк. Две дъщери имаше, едната още неомъжена, другата три внучета му роди, само Сашко се случи момче. Него поне да види моряк, пък тогава не в пенсия, а по дяволите, ако искат, да го пратят!

Илия Батулев погледна към брега и тръгна към кабината си. Трябваше да се стяга за слизане. Вкъщи го чакаха, особено Сашко. Сигурно е порасъл. Расте, дявол да го вземе, расте не с дни, с часове расте, като наторен домат. Ами как няма да расте, като цял ден го тъпчат с витамини.

— Ако обичате, другарю капитан, да подпишете корабния дневник — пресрещна го третият помощник-капитан, младо едро момче на не повече от двайсет и три-четири години.

Ето, помисли си капитанът, заради тези младоци, учили-недоучили, ще ме изхвърлят на суша.

— Подсигури ли разтоварването на втори трюм, Атанасов? — попита капитанът, след като подписа дневниците.

— Да, другарю капитан!

— Хм — рече капитанът, щеше му се да хване този младок натясно, — какво ще правиш сега?

— Ще контролирам разтоварването.

— А товарния план ще оставиш за утре, така ли? Че после да закъснеем! — каза капитанът и в тона му се долавяше неоправдана заядливост.

— Товарния план представих на старпома, другарю капитан — отвърна младежът така, сякаш казваше „Пак не можахте да ме хванете натясно“.

— Службата я знаеш — стисна устни капитанът, — ако огладиш малко и характера…

— Характерът не е долно бельо, че да го гладиш, другарю капитан.

— Ето, виждаш ли! — кипна капитанът. — Пак много знаеш! — и си тръгна сърдит. Това момче винаги намираше начин да го нервира.

Като привърши работата си, Слави Фотев излезе на палубата и погледна към кея. Там бяха и Васко, и Иво, и онова момче, приятелят на Васко с женското име, а да, Женя.

— Как е майка виии? — извика Слави Фотев през ръце, които държеше като рупор пред устата си.

— Ами тя…

Останалото пристанищният шум го заглуши, но Слави Фотев разбра, че е станал за трети път баща.

— Когааа?

— Тая сутриииин!

— Какво еее?

— Момчеее!

Бащата направи гримаса.

— Какво, бе? — попита го сух и изпечен морски вълк с татуирани жилести ръце, на когото викаха Киро Майтапа.

— Момче.

— Хехе! — подаде му ръка Киро.

— Че какво, като е момче? — защити се бащата.

— Нищо, бе, ама много приказваше за момиче. Здраве да е, дано поне следващото го докараш! — и Киро Майтапа отмина, хилейки се.

Слави Фотев зърна капитана и веднага се захвана на работа.

— Жена ти родила, а? Е, честито! — отиде при него капитанът.

Значи целият екипаж вече знаеше.

— Благодаря ви, другарю капитан.

— И какво е отрочето?

— Момче.

— Браво! Знам, че искаше момиче, но момичето е по-фина работа, а ти в работата си малко немарлив — рече му капитанът с укор, но без злоба и го потупа приятелски по рамото. — Защо не каза да те смени някой. Антон можеше да уреди.

Като чу името на първия си приятел, бащата се смръщи.

— Като деца сте двамата, мама му стара! — каза капитанът. — Обади се на старпома и тръгвай.

— Предпочитам утре да съм свободен, другарю капитан.

— Е, щом предпочиташ — капитанът погледна нахвърляните върху палубата корабни въжета и се ядоса. — Да ги разкараш от тук! Фотев, три деца имаш вече, крайно време е да се стегнеш!

Слави Фотев изчака капитанът да се пръждоса и се надвеси над фалшборда. Извика колкото му глас държи на Васко и Иво да си тръгват. Те му махнаха с ръка и щяха да поемат към къщи, когато зърнаха чичо си Антон.

— Как е? — попита той.

— Добре е, чичо Антоне.

— И училището ли?

— Ами…

— Ясно! С майка ти какво стана?

— Момче!

— Хаха — развесели се Антон, отвори си чантата и извади кукла. — За момчето — подаде я той на Васко. — Вашите подаръци са в куфара, ще дойдете вкъщи да си ги вземете.

— Пак са се скарали с татко — каза Васко веднага щом чичо им Антон се отдалечи. — След всеки рейс се връщат скарани.

— Защо? — попита Женя.

— Не знам.

— Сигурно са се сбили — обади се Иво…

Грамаден камион спря на кея до „Елена“. Кранът измъкна от трюма първия товар.

— Бързат — каза Васко. — Пак ще заминават.

Вдигна глава към палубата. Баща му махна да вървят. Тръгнаха.

— Хем пристигна, хем остана на работа — каза Женя.

— Той е боцман. А и рейсът на всеки кораб свършва чак когато го разтоварят. И започва с товаренето. Ще ги научиш и ти тия неща покрай брат си.

Васко извъртя още веднъж глава към кораба, но баща му не се виждаше.

Беше вече съвсем тъмно. Палубните светлини на акостиращите и чакащите на рейд кораби светеха, а двата прожектора хвърляха лъчите си в трюмовете на „Елена“.

 

 

С куфар в едната ръка и сак в другата Слави Фотев слезе по трапа. Кеят бе съвсем пуст и стъпките му отекваха в тишината на нощта. Позната свирка с уста го накара да се обърне. Под бледата светлина на лампата съзря Антон. Седнал бе на кнехта и му се усмихваше неловко. Стана и тръгна с приятеля си. Мълчаха, не знаеха какво да си кажат. Антон пое сака от Слави Фотев. Ледът между двамата като че ли започна да се разтапя.

— Като деца сме, мама му стара — отвори най-сетне уста Антон.

— И капитанът така каза: като деца сте, мама му стара.

— Видя ли!

Минаха през жп линията между вагоните. Срещу тях светеше сградата на митницата.

— Милка чакаше — каза Антон.

— Бас слагам, че по-добра жена от нея няма да намериш.

— Може и да си прав, ама…

Митничарят се сепна, когато влязоха в митницата. Беше задрямал.

— Трите имена, номер по екипажен списък! — каза той, като си придаваше важност.

Слави Василев Фотев го наруга наум, нарече го в главата си вмирисан книжен плъх, но му отвърна учтиво, защото никак не му се искаше да го събличат гол, че и токовете на обувките му да разковават.

— Декларацията!

Подаде му я. И „Заповядайте“ му каза.

Митничарят прибра декларацията, направи му знак да мине и се намести отново като за дрямка.

На площада пред митницата, встрани на пейката, седеше Милка.

— Чака ме, хем й казах…

— Ще чака! — рече Слави Фотев. — Щом иска да става моряшка жена, трябва да се научи да чака.

— Честит син! — протегна ръка Милка.

— Благодаря, да ви се връща.

Милка погледна към Антон. Антон се усмихна кисело.