Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (15)

7.

Веднага щом Васко побягна раздърпан, изпоцапан и унизен, Женя грабна чантата му и хукна да го догони, но се отказа. И да искаше, не можеше. Фори подхвърли нещо по негов адрес, но Женя се направи, че не чува. А и останалите се разотидоха, вече не им беше интересно.

Женя реши, че не трябва да ходи веднага у Васкови. Много унижения преживя приятелят му и в такива моменти човек иска да е сам. Поне с Женя беше така. Ще изчака половин-един час, докато премине първата болка, и тогава ще отиде да го утеши. Как обаче? Че Васко се напъха в голяма каша, напъха се. Леле, пък номера с котвата откъде го измисли? Цар е на тези работи. Женя мина край сладкарницата. Поколеба се, поколеба се, пък влезе. Шоколади от два и двайсет имаше, с крава отгоре. Поръча си боза. Изпи я. Приятелското чувство надделя и той купи пет шоколада. Почувства, че е постъпил благородно, и на душата му стана леко.

Натисна звънеца у Васкови — веднъж, дваж. Залепи ухо на вратата и чу предпазливи стъпки.

— Тук си, чух те! — викна Женя.

— Кой е? — попита Васко.

Много добре знаеше кой е, но му трябваше време, за да си повее малко с ръка пред очите.

— Аз, бе, Женя.

Вратата се открехна. Васко погледна учуден чантата си — досега не знаеше, че я е зарязал на улицата. Разтвори вратата и пусна приятеля си в антрето.

— Какво ти е на очите?

Много глупав въпрос — ясно бе, че е плакал.

— Бях заспал — излъга Васко.

От тона му лъхаше хладина. Нямаше никакво основание да се сърди на Женя, но сега мразеше целия свят.

— Искам да ти кажа нещо — рече Женя. — Няма ли да ме поканиш вътре.

Покани го в хола. Женя отвори чантата си и извади петте шоколада.

— Дай му ги на онова говно, да млъкне! Много обидно се държа. И той, и останалите.

— Няма защо ти да ми плащаш баса! — отвърна Васко с достойнство. Малко ли унижения преживя, че сега да приема благодеяния от Женя. — Ще събера пари, ще му ги купя.

— Купих ги с парите от тока — посочи Женя шоколадите. — Тогава ви излъгах, четиринайсет лева имах. А тока, все едно, не успях да платя.

— Седни! — посочи му стола Васко.

Седнаха и двамата.

— Ако баща ти не беше по море, ти щеше ли, такова… да се чупиш от училище?

— Баща ми искаше да ме вземе със себе си, ако искаш да знаеш! — излъга отново Васко и от лъжата му стана по-леко противно на всички правила, които му внушаваха и в училище, и вкъщи. — Даже настояваше. Останах заради мама, кой да се грижи за нея. А те — поведението ми ще намаляват!

— Аз не мога и да си помисля да бягам — призна Женя, като придърпа с два пръста единия от шоколадите. Кравата от хартиената обвивка го гледаше с влажните си очи, като че ли го молеше да я изяде, така поне се стори на Женя. Отчупи си. — Моят ще ме спука от бой. Навремето е тренирал гюле, ей такъв му е мускулът.

Млъкнаха. Женя дъвчеше, а на Васко не му се приказваше.

— Мускулът много му помага в работата, знаеш ли колко издържа на дирижиране — приказваше Женя напосоки, колкото да отвлича вниманието на Васко от бързо изчезващия в устата му шоколад.

Отчупи си ново парче и чак сега Васко забеляза, че единият шоколад е на свършване.

— Вземи си! — покани го Женя. — И бездруго Фори ми обеща един, когато идвахме да те търсим. Не вярвам да се отметне.

— Фори е предател! — каза Васко. — Всичко е разказал на класната.

Женя въздъхна тежко, поколеба се за миг, начупи нов шоколад и каза с тих, но откровен глас:

— Аз те предадох!

Васко трепна изненадан.

— Баща ми по-точно — побърза да се оправдае Женя. — Би ме на свещ и аз признах всичко. Още на другия ден отиде при класната.

Продължително и тягостно мълчание.

— Би ме за всичките пари — продължи да се оправдава Женя. — С разликата купих шоколадите.

Женя гледаше гузно, без да престане да дъвче шоколад.

— Знам какво си мислиш — каза, — но не си прав. Не познаваш баща ми. Веднъж счупи диригентската си палка в главата на пианиста.

— Честно? — оживи се Васко. Счупената в главата на пианиста палка му направи силно впечатление и гой протегна ръка, за да си отчупи от шоколада.

— Честно! — отвърна Женя.

Не лъжеше. Баща му наистина бе счупил палката, но не в главата на пианиста, а на едно друго място. А пианистът беше Женя.

— Само с брат ми не можа да излезе на глава. Брат ми се махна от къщи, знаеш ли? Тази сутрин.

— Как така се махна?

— Прибра си багажа и отиде при баба на лозето. Подал е документи за моряк. Вкъщи е ад, не се живее.

Васко потъна в размисъл. Ето, друго е да си голям. И от къщи, да речеш, можеш да се махнеш.

— Веднъж да порасна! — каза той.

— Какво смяташ да правиш?

— Каквото си искам. Ей това е най-важното, да можеш да правиш каквото си искаш. А сега какво? Учи, учи, учи! Щастливо детство! Трънки!!!

— Баща ми все вика — на твоите години да съм сега!

— Да стане. Знаеш ли какъв бой ще му тегля. Да отиде и да изтропа всичко на класната като най-долен портаджия!

Така постепенно, докато дъвчеха шоколад, настроението им се оправи.

— А Фори повярва абсолютно! — каза Женя.

— За кое?

— За Цариград.

— Ами! — стана му приятно на Васко.

— Честна дума! Всички повярваха. Чудесно го направи. Имаш ли още от леблебиите, много са хубави с шоколад.

Васко стана и отвори бюфета.

— Фори ще ми плати — закани се той. — Ще ми плати за всички подигравки. И за котвата. Цяла нощ я рисувах!

Васко сложи купичка леблебии на масата. Женя придърпа и последния шоколад.

— Яж — покани той приятеля си. — Фори не заслужава нищо!