Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (12)

4.

Женя съвсем не ядеше толкова бой от баща си, колкото би си помислил човек, когато го слуша. По-скоро се страхуваше да не яде бой. Този страх му остана от петгодишна възраст, когато замени диригентската палка на баща си срещу два тебешира. Докато я търсеше, баща му все поглеждаше към него и казваше: „Мирише ми на бой“. Боят тогава остави следи по задника и в съзнанието му. Затова миризма на бой подушваше винаги когато се заплиташе в нещо нередно, тоест много често.

Когато Васко не дойде на училище, на Женя пак му замириса на бой, но този път миризмата се отнасяше до Васко. Че Васко не е заминал никъде, не е — Женя мито за миг не бе повярвал в приказките му за морското пътешествие. Но защо му трябваше да не идва ма училище? И най-вече — да се хваща на този предварително загубен бас. Може би Тинчето е в дъното на всичко, мина му през ума и такава мисъл. Та от малко ли книги и най-вече от приказките на възрастните знаеше, че жените най-често играят фатална роля в живота на мъжете. И така да е, глупавото перчене на Васко нямаше никакво оправдание. Жалко, че не се намеси и не предотврати баса. Мислеше си по едно време, ама защо се отказа? Ами защото винаги много мисли, а малко върши. Точно обратното на Васко. Ето, виж значи къде се крие тайната на приятелството им — те двамата се допълват взаимно.

Още преди да започнат първия час, Женя забеляза, че Фори се озърта и все поглежда към улицата. Аха, чака да се появи Васко, че да го захване с подигравките. Първият звънец би, а Васко го нямаше. Фори стана неспокоен, започна да го гризе червеят на съмнението. Като би вторият звънец, Женя го попита:

— Ще пишеш ли нещо на дъската?

— Какво например?

— Че си фукльо.

— Стига, бе!

Стига, бе, ама виждаше се, че е смутен.

— Женя, къде е Васко? — попита го Тинчето.

— Замина с баща си! — отвърна Женя.

— Да, да, заминал! — ядоса се Фори. — Крие се сигурно вкъщи и мисли, че ще излъже някого. Ще видиш как ще закъса.

— Ти пък гледай да го изпортиш! — предупреди го Тинчето.

— Никога! — отсече Фори.

Женя реши, че трябва непременно да съобщи на Васко какво е казала Тинчето. Щеше да го зарадва.

След свършване на учебния ден Фори продължи да нервничи. Този глупак, мислеше си Женя, наистина допуска, че Васко може да е заминал. Нищо, нека го тресе шубето.

— Хайде да отидем у Васкови! — предложи Фори.

Женя изстина. Още повече че момчетата бяха съгласни и взеха да дърпат момичетата да вървят с тях. Добре, че момичетата никак не се интересуваха заминал ли е Васко, или не е, и се разотидоха. Разотидоха се и момчетата.

— Ще отида тогава сам! — каза Фори.

— За какво ще ходиш? — отвърна Женя.

— Има то за к’во.

Фори тръгна. Женя след него, решен, ако може с нещо да помогне на приятеля си. Сърцето му се свиваше от страх, когато позвъниха на вратата. След второто позвъняване взе да се успокоява — нямаше никой. Така се зарадва, че започна да вика Васко с пълен глас. След като Васко не се обади, Женя започна да дразни Фори. Не му трябваше много, за да го разяри.

— Слушай бе, дебелак! — взе да обижда Фори. — А на бас, че онзи кретен си е тук!

На бас Женя не се хвана. Поеха си към къщи. Женя зърна Васко прикрит в един вход, но не се издаде, че го е видял. Чудеше се само какво смяташе да прави приятелят му — това бягане от училище до нищо не можеше да доведе. Е, не съвсем до нищо! Отново му замириса на бой, но не предполагаше, че боят заплашва него самия, и то в най-скоро време. Как да предположи, когато цялото внимание у тях бе съсредоточено върху брат му, който от вчера се бе върнал към цивилния живот. Преди да го вземат в казармата, издържа блестящо кандидатстудентските изпити за консерваторията и сега трябваше да се стяга за София. Но за ужас на семейството той отказа категорично. Направи го от инат. Вътрешно Женя бе напълно на страната ма брат си. А да видим сега баща му как ще постъпи. Брат му беше едър и силен, а и годините му не позволяваха да го сложи на коляното си по корем и да го напердаши, както би постъпил с Женя.

Разбира се, че не го напердаши. И ръка не вдигна дори. Взе да му приказва. Часове говориха предишната вечер, но напразно. Докато при Женя въпросът щеше да бъде приключен с два шамара, нали е още малък. О, нищо, и Женя ще порасне! Тогава ще види старият диригент!

Сълзите на майка му обаче го трогнаха. Виж, тя беше културна жена, ридаеше тихо и никому не додяваше с много-много приказки. А и каквото кажеше, под сурдинка го казваше. Флейтистка!

След като и майчините сълзи не склониха Владо, така се казваше брат му, бащата реши да повика на помощ музиката. Може би музиката щеше да внуши на Владо онова, което той и майка му не можеха. Женя беше абсолютно сигурен, че това имаше предвид баща му, когато предложи да посвирят „както едно време“.

Женя седна зад пианото — той свиреше добре и дори тайно се опитваше да композира. Брат му взе с неохота тромпета — подозираше защо баща му устройва този концерт. Майка му извади флейтата, а баща му — цигулката. Холът се изпълни с музиката на Моцарт и с нахлуващия през големия френски прозорец мрак. Сърцето на диригента Панчев се изпълваше с умиление, когато гледаше семейството си, с умиление и с надежда.

Отмряха и последните тактове на сонатата. Никой не каза дума, нито се помръдна от мястото си. Като че ли очакваха аплодисментите на публиката, за да станат и да се поклонят. Бащата извърна глава и се загледа към чудесния морски пейзаж, който се откриваше от осмия етаж. Искаше да прикрие вълнението си.

— Чудесно е, когато сме заедно! — въздъхна бащата.

— Е, не може винаги да сме заедно — отвърна Владо, големият му син.

— Знам — каза бащата и се обърна към Женя: — Донеси шампанското.

Женя не мръдна от мястото си. Нещо го преряза. Знаеше за кое шампанско става дума — два месеца преди да се уволни Владо, баща му донесе една бутилка, сложи я в хладилника и каза, че като се съберат всички заедно, ще я отворят. Но баща му не знаеше, че тази бутилка се пръсна в носа на плавателния съд „Августина“, преди същият да предприеме първия си и последен рейс. А парите, които Фори му даде, той сложи в джоба си, за да покрие петте лева и петдесет стотинки, дадени назаем за общото дело. И сега изведнъж… Добре, че брат му си разкопча копчето на панталона и каза:

— Напълнял съм в казармата.

— Като останеш на студентска разкладка, ще отслабнеш — започна бащата обработката и Женя стисна палци, дано забрави за шампанското.

— Не почвай отново! — предупреди Владо баща си. — Казах ти, отивам моряк.

Настъпи продължително и тягостно мълчание.

— Женя, шампанското! — каза властно бащата и Женя побърза да изчезне към кухнята. А бащата се обърна към жена си и този път тонът му бе строг: — Трети поред в списъка, без пръста си да мръдна, а той моряк ще става!

— Три години малко ли ти бяха? — попита тя сина си с нежен, но убит от тревога глас.

— Три години надувах тромпет заради него! — посочи Владо към баща си. — Не си мръднал пръста за консерваторията! Ама за да ме вкара в духовата музика.

— За твое добро…

— Аз искам да пътувам — отсече Владо, — а не да надувам като смахнат този тромпет.

Отново настъпи мълчание.

— Женяя — извика баща му, — на шампанско ли стана?

Женя се появи на вратата на хола и физиономията му беше толкова учудена, колкото успя да я направи.

— Няма го — рече той.

— Как тъй го няма — погледна бащата към Владо. — Да не би снощи, когато дойдоха приятелите ти…

С тона си искаше да му подскаже, че няма да се сърди.

— Моряк шампанско не пие, тате, даже и когато е от духовата музика.

Бащата не каза нищо. Не искаше да дразни сина си. Все още хранеше надежда, че ще го склони да се запише в консерваторията. Направи знак на Женя да седне на пианото и Женя разбра, че шишето шампанско е отишло за друга сметка.

— Дайте Вивалди! Белким Вивалди го трогне и му напълни главата.

Засвириха. В стаята вече беше доста тъмно и Женя се взираше в нотите. Направи грешка и бащата даде знак да престанат.

— Запали лампата!

Женя щракна ключа.

— Няма ток! — каза той.

Майката запали свещ. Засвириха отново. Вивалди на свещ звучеше прекрасно. Но бащата отново ги накара да спрат.

— Само у нас е тъмно! — изскочи той навън.

Женя потръпна като ударен от ток. Веднага се сети какво се бе случило, и долови миризмата на бой.

— Не прави хлапашки работи! — използва майката отсъствието на мъжа си, за да поговори с Владо.

Женя зърна баща си още докато беше в антрето, почувства как силите го напускат, как тялото му изстива и как гащите му потреперват. Значи „потрепериха му гащите от страх“ не е измислена фраза.

Бащата тръгна бавно към сина си — нямаше никакво съмнение, той бе узнал всичко. Женя събра сили, изправи се и зае отбранителна позиция — искаше да предпази лицето си от очаквания шамар.

— Защо не си платил тока?!

Гробно мълчание. Престъплението бе голямо — злоупотреба с пари — и Женя не очакваше помощ от никого.

— Какво направи с парите?

Женя гледаше гузно и мълчеше. Съжаляваше, хиляди пъти съжаляваше, че не прояви по-голяма активност в набавянето на необходимите му лев и петдесет — след шампанското само толкова му липсваха, за да плати тока. Хем се получиха две предупреждения, които той скъса със собствените си ръце.

— Чуваш ли какво те питам!

Женя заотстъпва бавно назад, към ъгъла на хола. Баща му се приближаваше стъпка по стъпка. Сянката му, която свещта хвърляше върху стената, надвисна над Женя — огромна и страшна.