Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Leiden des jungen Werthers, 1774 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Асен Разцветников, 1929 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- OnlyOneBoy
Издание:
Йохан Волфганг Гьоте. Страданията на младия Вертер
Издателство „Народна култура“, София, 1956
Немска. Четвърто издание
Редактор: Димитър Добрев
Художник: Величко Койчев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Елисавета Владова
Коректор: Йорданка Киркова
История
- —Добавяне
Издателят към читателя
Как много бих желал да ни бяха останали повече собственоръчни свидетелства от последните бележити дни на нашия приятел, та да не бе нужно да прекъсвам с разказ редицата на оставените писма.
Аз си дадох труд да събера точни известия от устата на ония, които биха могли да бъдат добре осведомени за неговата история; тя е проста и всички разкази за нея се схождат с изключение на някои дреболии; само относно начина на мисленето на действуващите лица мненията се различават и присъдите разделят. Какво друго ни остава, освен да разкажем добросъвестно онова, което можахме да научим с продължителни усилия, да включим оставените от покойния писма и да не подценим и най-малкото намерено листче; особено като е толкова мъчно да се открият истинските, собствените двигателни причини дори на една отделна постъпка, когато тя се извършва от хора, които не са от обикновените!
Мъка и отврата пущали все по-дълбоки корени в душата на Вертер, вплитали се все по-яко и лека-полека обзели цялото му същество. Хармонията на духа му бе напълно разрушена; един вътрешен пожар и възбуда, които разстройваха всичките сили на природата му, предизвикваха най-непоносими действия и му оставиха най-после само една умора, из която той изплуваше още по-мъчно, отколкото бе се борил с всички бедствия досега. Потиснатостта на сърцето му поглъщаше останалите сили на духа му, неговата живост, неговото остроумие; той стана скръбен събеседник, все по-злополучен и все по-несправедлив, колкото по-нещастен ставаше. Поне така казват Албертовите приятели; те твърдят, че Вертер не е можал да разбере тоя чист и спокоен човек, който е придобил едно дългожелано щастие, и неговия стремеж да запази и занапред това щастие — Вертер, който всеки ден изядал цялото си състояние, за да страда и търпи лишения вечерта. Алберт, казват те, не се бе променил в толкова късо време. Той си бе все същият, какъвто Вертер го познаваше отначало и тъй много го ценеше и почиташе. Той обичаше Лоте повече от всичко, гордееше се с нея и искаше да бъде призната тя от всекиго за най-възвишено същество. Може ли да му се сърдим, задето той желаеше да отклони дори всяка сянка на съмнение, дето нямаше ни за миг желание да дели с никого, дори и по най-невинен начин, това скъпоценно притежание? Те признават, че Алберт често е напущал стаята на жена си, когато Вертер е бивал при нея, ала не от омраза или отврата към своя приятел, а само защото чувствувал, че той се притеснява в негово присъствие.
Бащата на Лоте бе сполетян от болест, която го задържаше в стаята; той й прати колата си и тя отиде при него. Беше хубав зимен ден; първият сняг бе навалял обилно и покриваше цялата околност. Вертер отиде на другата сутрин след нея, за да я придружи на връщане, ако Алберт не дойде да я вземе. Ясното време малко можеше да подействува върху мрачната му душа; една тъпа тежест лежеше на сърцето му, тъжните образи се бяха вкоренили у него и душата му не знаеше друго движение освен минаването от една скръбна мисъл към друга. Като живееше във вечно размирие със себе си и положението на другите му се виждаше все по-съмнително и забъркано, той мислеше, че е развалил хубавите отношения между Алберт и съпругата му и си правеше за това укори, в които бе примесено тайно недоволство срещу съпруга. И по пътя мислите му попаднаха върху тоя предмет. Да, да, каза той на себе си с тайно скърцане на зъбите, това е близката, приятелската, нежната, във всичко съчувствуваща дружба, спокойната, трайна вярност! Ситост и безразличие е това! Не го ли привлича всяка нищожна работица повече, отколкото безценната „прекрасна жена“? Знае ли той да цени щастието си? Знае ли той да я почита, колкото тя заслужава? Той я има, е добре, има я. Зная това, както зная и нещо друго; смятах, че вече съм свикнал с тая мисъл, а тя все пак ме докарва до полуда, тя все пак ще ме погуби. И дали е издържало приятелството му към мене? Не вижда ли той в моята привързаност към Лоте вече едно посягане върху неговите права, в моето внимание към нея — един тих укор? Зная добре, чувствувам, че не му е приятно да ме вижда, че желае моето отстраняване; моето присъствие му тежи.
Често спираше той своите бързи крачки, често заставаше мълком и изглеждаше, като че иска да се върне: ала все пак се отправяше напред и най-сетне, сред тия мисли и разговори, пристигна, сякаш против волята си, при ловния дом.
Той влезе и попита за стария и за Лоте, намери къщата в тревога. Най-голямото от момчетата му каза, че оттатък, във Валхайм, се е случило нещастие; бил убит един селянин. Това не му направи особено впечатление. Той влезе в стаята и намери Лоте заета да разубеждава стария, който, без да гледа на болестта, искаше да иде там, за да разследва деянието на самото място. Злодеецът бе още неизвестен; намерили бяха убития сутринта пред къщната врата, имаше подозрения: лишеният от живот беше ратай у една вдовица, а тя имала по-рано друг ратай, който си излязъл с недоволство от къщата й.
Като чу това, Вертер живо скочи. — Възможно ли е! — извика той; аз трябва да ида там, не мога да стоя нито миг. — Той забърза към Валхайм; всичките спомени оживяха в него и той не се съмняваше нито за миг, че убийството е извършил оня човек, с когото бе говорил толкова пъти, който му бе станал толкова скъп.
Като минаваше през липите, за да иде в кръчмата, където бяха положили трупа, той се ужаси от това място, което му бе някога толкова любимо. Прагът, на който тъй често играеха съседските деца, бе опетнен с кръв. Обич и вярност, най-хубавите човешки чувства, се бяха превърнали в насилие и убийство. Мощните дървета стояха безлистни и оскрежени; хубавият жив плет, който се издигаше закръглен над ниските зидове на черковната ограда, беше оголен и надгробните камъни надничаха, покрити със сняг, през пролуките.
Когато той наближаваше кръчмата, пред която се бе събрало цялото село, изведнъж се вдигна врява. Бяха видели отдалеч една дружина въоръжени мъже и всеки викаше, че водят злодея, Вертер погледна натам и не остана дълго в съмнение. Да! Това беше ратаят, който толкова много обичаше оная вдовица, когото той бе срещнал преди време да се скита с тиха ярост, с тайно отчаяние.
Какво си направил, нещастнико! — извика Вертер, като се спусна към заловения. Тоя го погледна кротко, помълча и отвърна най-сетне спокойно, никой не ще я има; тя не ще има никого. — Заведоха заловения в кръчмата и Вертер бързо си тръгна.
От ужасното, могъщо докосване цялото му същество бе разтърсено. Той биде изваден за миг от своята тъга, от своята мрачност, от своето равнодушно примирение; съчувствието го завладяваше необоримо и едно неизразимо желание да спаси тоя човек го обзе. Той го чувствуваше толкова нещастен, считаше го, дори като престъпник, толкова невинен, влизаше в положението му толкова сърдечно, че твърдо вярваше да може да убеди и другите в това. Искаше му се да може по-скоро да заговори за него, пламенната реч бе вече на устните му; той бързаше към ловния дом и не можеше да се сдържи по пътя да не изговори полугласно всичко онова, което искаше да поднесе на управителя.
Като влезе в стаята, намери там Алберт; това го разстрои за миг, ала той скоро се овладя и пламенно изказа пред управителя своето мнение. Управителят поклати няколко пъти глава и макар че Вертер изложи с най-голяма пламенност, страстност и искреност всичко, което един човек може да каже за оправдаването на друг човек, той все пак, както е лесно да се разбере, не биде затрогнат от това. Нещо повече, той не оставяше нашия приятел да се доизкаже, живо му противоречеше и го укори, че взема под своя защита един убиец: той му посочи, че по тоя начин се премахва всякакъв закон, погубва се всякаква безопасност на държавата; добави също, че не би могъл да направи каквото и да било в една такава работа, без да вземе върху себе си най-тежка отговорност; всичко трябва да си отиде по реда, по предписания път.
Вертер все още не се отчая и помоли управителя да гледа през пръсти, в случай че някой помогне на тоя човек да избяга. Управителят отблъсна и тая му молба. Алберт, който се намеси накрай в разговора, застана на страната на стареца; Вертер биде надвит и си тръгна с ужасна мъка, след като управителят му бе казал няколко пъти: не! Няма спасение за него!
Колко силно са го поразили тия думи, виждаме от една бележка, която се намери между книжата му и която очевидно е била написана същия ден: „Няма спасение за тебе, нещастнико! Аз виждам добре, че няма спасение за нас!“
Това, което Алберт бе говорил него ден за заловения пред управителя, бе крайно противно на Вертер; той вярваше да е забелязал някои намеци за себе си и макар че при по-подробното обмисляне по-сетне, за неговия остър ум не можа да остане скрито, че двамата мъже имаха право, все пак нему се струваше, че би се отказал от своята вътрешна същност, ако признаеше, ако се съгласеше с това.
Между книжата му намираме едно листче, което се отнася до това и което изразява може би цялото му отношение към Алберт: „Каква полза от това, че си казвам и повтарям, че той е добър и отличен човек, когато това ми разкъсва сърцето: аз не мога да бъда справедлив.“
Понеже вечерта бе мека и снегът клонеше към топене, Лоте се върна с Алберт пешком. По пътя тя се оглеждаше сегиз-тогиз, като че ли чувствуваше отсъствието на Вертер. Алберт започна дума за него, укоряваше го, като все пак оставаше справедлив към него; той засегна неговата нещастна страст и пожела да се намереше възможност да бъде той отстранен. — Желая го това и заради нас, рече той, и аз те моля, продължи той, помъчи се да дадеш друга насока на неговите обноски към тебе, да намалиш честите му посещения. Хората почват да обръщат внимание и аз зная, че тук-там говорят за това. — Лоте мълчеше и Алберт, изглежда, почувствува нейното мълчание; най-малко — от него време той вече не споменаваше пред нея за Вертер, а когато тя го споменеше, той изоставяше разговора или го отклоняваше на друга страна.
Напразният опит, който Вертер направи за спасяването на нещастника, беше последният изблик на пламъка на една угасваща светлина; Сега той потъна още по-дълбоко в мъка и бездейност; особено се разгневи, когато чу, че може да го повикат дори като свидетел против подсъдимия, който се бе заловил сега да отрича.
Всичко неприятно, което го бе сполетявало някога в живота му, мъката в посолството, всичко, в което не бе сполучил, което го бе някога наранявало, всичко това кипеше в душата му. Струваше му се, че е осъден чрез всичко това на бездейност, струваше му се, че му е отрязан всеки изход, че е негоден да хване една каква да е ръчка, с която се управлява обикновеният живот, и тъй, потънал цял в своите странни чувства, своите мисли и в една безкрайна страст, той се предаде най-сетне на вечната едносъщност на дружбата с достойното за любов и любимо същество, чието спокойствие той нарушаваше, хвърли се там бурно с всичките си сили, които изтощаваше без цел и без надежда, като се приближаваше все повече към печалния край.
За неговия смут, за страстта му, за нестихващите му копнежи и стремежи, за неговата умора от живота най-силни свидетелства са няколко останали след него писма, които ние ще включим тука.
„12 декември
Мили Вилхелме, аз съм в такова състояние, в каквото трябва да са били ония нещастници, за които хората вярваха, че са гонени от някой зъл дух. Понякога ме наистина обзема нещо такова; то не е ни ужас, нито страстно. Желанието е един непознат вътрешен бяс, който заплашва да разкъса гърдите ми, който стиска гърлото ми! Горко ми! Горко ми! И тогава аз блуждая наоколо, всред страхотните нощни видения на това човеконенавистно годишно време.
Вчера вечер се принудих да изляза. Неочаквано бе почнал да се топи снегът; чух, че реката била преляла, всички потоци се надигнали и от Валхайм надолу моята мила долина била наводнена! Късно, след единадесет часа, изтичах навън. Страхотна картина бе да гледаш от скалата, как се мятат и бучат водите под лунната светлина, да гледаш над ниви и ливади, и храсталаци, и над ширната долина нагоре и надолу едно бурно море сред воя на вятъра! И когато месецът се показа пак и спря над черния облак и пред мене, в страхотно дивния блясък, течаха и бучаха водите, обзе ме тогава трепет и пак едно силно желание! Ах! С разтворени ръце стоях аз пред бездната и шепнех: долу! долу! и се опивах от насладата — да хвърля там долу моите мъки, моите болки, да пробуча натам като вълните! О! А не можеш да подигнеш крака си от земята и да туриш край на всички мъки! Не е дошъл още моят час, чувствувам го! О Вилхелме! С каква радост бих дал аз човешкото си битие, за да мога с оня вихър да разкъсвам облаците, да прегръщам водите! Ах! Нима не ще се даде на затворника някога тая наслада?
А с каква болка на душата погледнах аз надолу към кътчето, където почивахме с Лоте под една върба през една разходка по горещината, и то бе заляно, и аз едва познах върбата, Вилхелме! А техните ливади, мислех си аз, местността около ловния дом! Как ли е разрушена сега от буйните води нашата беседка! — мислех си аз. И лъчът на миналото светна в мене, както свети в един затворник сънят за стада, за ливади, за почетни служби! Аз стоях! Аз не се укорявам, защото имам смелост да умра. Трябваше — а сега стоя като някоя старица, която събира дървата си от оградите и хляба си по вратните, за да облекчи и продължи още за един миг своето умиращо, безрадостно съществувание.
14 декември
Какво е това, мой мили! Аз се ужасявам от себе си. Не е ли моята любов към нея, най-святата, най-чиста, най-братска любов? Почувствувал ли съм някога в душата си някакво престъпно намерение? Не искам да се кълна! И ето, сънища! О, колко вярно са усещали хората, които приписваха такива противоречиви действия на чужди сили! Тая нощ! Треперя, като го казвам, аз я държах в ръцете си, притисната здраво до гърдите, ми, и покривах с безкрайни целувки устните й, които шепнеха за любов; погледът ми плуваше в омаята на нейните очи! Господи! Не върша ли престъпление, дето и сега още чувствувам едно блаженство, като си възвръщам от все сърце тая огнена радост? Лоте! Лоте! О, с мене е свършено! Моите чувства са в безредие; осем дни вече нямам сили да се опомня, очите ми са пълни със сълзи. Никъде не ми е добре и навсякъде ми е добре. Нищо не искам, нищо не желая; за мене ще е най-добре да си отида.“
Решението да напусне света бе спечелило по това време, при тия обстоятелства, все по-голяма и по-голяма сила в душата на Вертер. От завръщането при Лоте то му бе винаги последен изход и надежда; ала той си бе казал, че то не бива да бъде предивременна, бърза постъпка, че би желал да стори тая крачка с най-добро убеждение, с възможно най-спокойна решителност.
Съмненията му, борбата му със себе си личат в една записка, която е навярно започнато писмо до Вилхелм, и е намерена без дата между книжата му:
„Нейното присъствие, съдбата й, съчувствието й към моята съдба изстискват и последните сълзи из моя опожарен мозък.
Да вдигнеш завесата и да пристъпиш отвъд! Това е всичко! И защо е тая бавност и нерешителност? Защото човек не знае какво е там отвъд? И че няма връщане оттам? И защото едно качество на нашия дух е — да предусеща хаос и мрак там, закъдето не знаем нищо определено!“
Най-сетне той все повече и повече се сродява и сприятелява с печалната мисъл и намерението му става крепко и безвъзвратно, за което нещо ни свидетелствува следното двусмислено писмо, що той пише на своя приятел:
„20 декември
Благодаря на твоята обич, Вилхелме, дето си схванал тъй добре думите ми. Да, ти имаш право: за мене ще е най-добре да си отида. Предложението за връщане при вас, което ти ми правиш, не ми твърде допада; най-малко искал бих да направя едно отклонение от пътя, особено както можем сега да се надяваме за продължителен мраз и добри пътища. Много ми е драго и дето искаш да дойдеш, за да ме вземеш; отложи само четиринадесет дни още и чакай още едно писмо от мене с по-нататъшни подробности. Нищо не трябва да се къса, преди да е узряло; а четиринадесет дни по-рано или по-късно прави много. Кажи на майка ми да се моли за своя син и че аз я моля за прошка заради всички мъки, които й причиних. Такава бе съдбата ми — да наскърбявам ония, на които дължа радост! Сбогом, мой скъпи! Бог да излее над тебе всичката си благодат! Сбогом!“
Какво е ставало през това време в душата на Лоте, какви са били чувствата й към нейния мъж, към нейния злочест приятел, ние не бихме се осмелили да изразим с думи, макар че като знаем характера й, лесно бихме могли да си съставим едно мълчаливо понятие за това и всяка хубава женска душа би могла да се вживее в душата й и да чувствува заедно с нея.
Положително е само, че тя е била твърдо решена в душата си да направи всичко, за да отстрани Вертер, и ако се е бавела, това е било едно сърдечно, дружеско щадене, защото е знаяла колко много ще му струва това и как то би му било почти невъзможно дори. Ала по него време тя бе принудена да направи вече сериозни стъпки; мъжът й мълчеше върху тая нейна връзка, както и тя винаги бе мълчала за нея, и тъкмо поради това за Лоте бе от голяма важност да му покаже чрез дело, че нейните чувства са достойни за неговите.
Същия ден, когато написа включеното по-горе писмо до своя приятел — беше неделята преди Рождество, — Вертер отиде у Лоте и я намери сама. Тя бе заета с подреждането на някои играчки, които беше приготвила за, подаръци на малките си братчета и сестричета. Той заговори за радостта, която ще изпитат малките, и за времето, когато неочакваното отваряне на вратата й появата на едно украсено дърво със свещи, захарчета и ябълки са го хвърляли в райски възторг. — И вие, рече Лоте, като прикри смущението си под една мила усмивка, и вие ще получите подарък, ако се държите добре; една, свещичка и още нещо. — А какво наричате вие да се държа добре? — извика той. — Как трябва, как мога да се държа добре? Скъпа Лоте! — В четвъртък вечер, каза тя, е Бъдни вечер; тогава ще дойдат децата. Също и баща ми, тогава всяко ще получи своето, тогава ще дойдете и вие — но не по-рано! — Вертер млъкна. — Моля ви, продължи тя, така е; моля ви за моето спокойствие: не може, не може така да продължава! — Той извърна очите си от нея, заходи назад-напред из стаята и процеди през зъби: Не може така да продължава! — Лоте, която чувствуваше ужасното положение, в което го бяха хвърлили тия думи, се помъчи да отклони мислите му с разни въпроси, ала напразно. — Не, Лоте — извика той, аз няма да ви видя! — Защо така? — отвърна тя. Вертер, вие можете, вие трябва да ни видите пак; само овладейте се! О, защо сте се родили с тая пламенност, с тая необуздана и стремителна страст към всичко, за което се заловите! Моля ви, продължи тя, като му взе ръката, бъдете по-умерен! Вашият дух, вашите науки, вашите таланти — колко разнообразни развлечения биха могли те да ви доставят! Бъдете мъж! Отмахнете тая печална привързаност към едно същество, което не може да стори нищо друго, освен да ви съжалява! — Той скърцаше със зъби и я гледаше мрачно. Тя държеше ръката му. — Само един миг спокойствие, Вертер! — каза тя. Не чувствувате ли, че се мамите, че самоволно се погубвате! Защо пък мене, Вертер? Тъкмо мене, която принадлежа другиму? Тъкмо това? Боя се, боя се, че само невъзможността да ме притежавате е, която ви прави това желание тъй привлекателно. — Той изтегли ръката си от нейната, като я гледаше с втренчен, сърдит поглед. — Мъдро! — извика той. — Много мъдро! Алберт ли направи тая забележка? Политично! Много политично! — Всеки би могъл да я направи, отвърна му тя. И нима няма по широкия свят някоя девойка, която би била напълно според желанията на вашето сърце? Победете себе си, потърсете и кълна ви се, ще я намерите; защото отдавна ми задава страх, за вас и за нас, тесният кръг, в който вие сте се затворили сам от някое време. Победете себе си! Едно пътуване ще ви разсее, трябва да ви разсее! Потърсете, намерете едно същество достойно за вашата любов, па се върнете назад и дайте тогава да се наслаждаваме заедно от блаженството на едно истинско приятелство! — Това би могло, рече той със студена усмивка, да се напечата и да се препоръча на всички възпитатели. Мила Лоте, дайте ми само още малко покой и всичко ще се оправи! — Само помнете, Вертер, не идвайте по-рано от Бъдни вечер! — Той искаше да отговори, но в стаята влезе Алберт. Казаха си по едно студено добър вечер и заходиха смутено насам-натам из стаята. Вертер начена един незначителен разговор, който скоро свърши, същото стори и Алберт, който попита след това жена си за някои поръчки и като чу, че не са още изпълнени, каза й няколко думи, които се сториха на Вертер студени, дори сурови. Той искаше да си върви, но не можеше, недоволството и мрачността му растяха и тъй се бави до осем, додето сложиха вечерята; тогава си взе шапката и бастуна. Алберт го покани да остане; ала той, като смяташе, че чува една обикновена одумка, поблагодари студено и си отиде.
Той си дойде в къщи, взе свещта от ръцете на прислужника си, който искаше да му свети, отиде сам в стаята си, плака гласно, говореше възбудено със себе си, ходеше бързо назад-напред из стаята и най-сетне се хвърли с дрехи на леглото, където го намери прислужникът, който се осмели да влезе към единадесет, за да попита — не трябва ли да събуе ботушите на господаря, което той позволи и поръча на прислужника да не влиза на другата заран в стаята, додето той не го повика.
В понеделник сутринта, двадесет и първи декември, той написа до Лоте следното писмо, което след смъртта му бе намерено запечатано на писалището му и бе предадено на Лоте и което аз ще поместя тука по части, както и той го е писал, ако се съди по обстоятелствата.
„Решено е, Лоте, аз ще умра и това ти пиша без романтичен унес, спокойно, заранта на тоя лен, през който ще те видя за последен път. Когато ти ще четеш това, моя скъпа, хладният гроб ще загръща вкочанените останки на неспокойния злочестник, за когото няма през последните мигове на живота му, по-голямо блаженство от насладата да разговаря с тебе. Аз прекарах една ужасна нощ, и ах! — една благотворна нощ. Тя затвърди, тя определи моето решение: ще умра! Когато се откъснах вчера от тебе в страшната тревога на моите чувства, когато всичко това изпълваше сърцето ми и мисълта за моето безнадеждно, безрадостно съществуване редом с тебе ме облъхваше с леден ужас — аз едва стигнах до стаята си, хвърлих се, извън себе си, на колене и — о господи! — ти ми даде последната утеха на горчивите сълзи! Хиляди предположения, хиляди изгледи бушуваха в душата ми и най-сетне там застана здраво, всецяло, последната единствена мисъл: ще умра! Легнах си и на заранта, в покоя на пробуждането, тя още стоеше здраво, с всичката си сила в сърцето ми: ще умра! Това не е отчаяние, то е увереност, че изстрадах своя дял и че се жертвувам за тебе. Да, Лоте! Защо да не го кажа? Един от нас тримата трябва да погине и тоя един искам да бъда аз! О, моя скъпа! В това разкъсано сърце често е кръжила бясно мисълта — да убия мъжа ти! Тебе! Себе си! Тъй да бъде! Когато през някоя хубава лятна вечер излезеш на хълма, спомни си тогава за мене, как често съм идвал през долината и възлизал по него, и погледни към гробищата, към моя гроб, и виж как свети там зарята на вечерното слънце и вятърът люлее високата трева. Бях спокоен, когато започнах; сега — сега виждам всичко това тъй живо пред себе си и плача като дете.“
Към десет часа Вертер повика своя прислужник и му каза през време на обличането, че ще отпътува след няколко дни, та той да завие дрехите и стегне всичко за път; заповяда му също да поиска сметка отвсякъде, да прибере няколко заети книги и да предплати за два месеца дажбата на няколко бедни, на които той бе свикнал да дава по нещо всяка седмица.
Той поръча да му донесат яденето в стаята, и, след като обядва, отиде с кон при управителя, когото не завари в къщи. Той заходи дълбоко замислен назад-напред из градината и искаше, изглежда, да струпа за сетен път върху себе си всичката скръб на спомените.
Малките не го оставиха дълго на покой, те тичаха след него, скачаха върху му, разказваха му, че като стане утре и пак утре и още един ден, те ще отидат у Лоте за коледните подаръци, и му разказваха чудесата, които им обещаваше детското им въображение! — Утре — извика той, и пак утре и още един ден! — и ги целуна сърдечно всички, и смяташе да ги остави, когато най-малкото поиска да му каже още нещо на ухото. То му издаде, че по-големите му братчета са написали хубави новогодишни благопожелания — хе такива големи! — едно за татко, за Алберт и Лоте едно, едно и за господин Вертер; ще ги предадат рано сутринта на Нова година. Това надвиши силите му; той подари на всяко по нещо, седна на коня, поръча да поздравят стареца и препусна със сълзи на очи.
Стигна в къщи към пет часа, поръча на слугинята да гледа огъня и да го поддържа до нощта. На прислужника заповяда да тури книгите и долните дрехи в пътната чанта и да зашие дрехите. И навярно подир това е написал тия редове от последното му писмо до Лоте:
„Ти не ме очакваш! Ти вярваш, че ще те послушам и ще те видя едва на Бъдни вечер. О, Лоте! Днеска или никога! На Бъдни вечер ти ще държиш в ръката си това писмо, ще трепериш и ще го росиш с твоите мили сълзи. Аз ще умра, аз трябва да умра! О, колко ми е добре, дето съм решен!“
Между това Лоте бе изпаднала в едно особено състояние. След последния си разговор с Вертер тя бе почувствувала колко тежко ще й бъде да се раздели от него, колко много ще страда той, ако се отдалечи от нея.
Тя бе казала уж случайно пред Алберт, че Вертер няма да идва до Бъдни вечер, и Алберт бе отишъл с кон при един чиновник от околността, с когото имаше да урежда дела и дето трябваше да пренощува.
Тя седеше сега сама, никое от малките не бе при нея; отдала се бе на мислите си, които се въртяха мълком около нейното положение. Тя се виждаше свързана навеки с мъжа, чиято обич и вярност знаеше, комуто бе от сърне предана, чието спокойствие, чиято твърдост бяха сякаш създадени от небето тъкмо за да може една достойна жена да съгради върху тях щастието на живота си; тя чувствуваше какво би бил той за нея и децата й. От друга страна Вертер й бе станал толкова скъп, тъй хубаво се бе показало още от първите часове на познанството им съзвучието на техните души и дългата дружба с него и някои преживени положения бяха оставили неизличимо впечатление в сърцето й. Всичко любопитно, което чувствуваше и мислеше, тя бе свикнала да го споделя с него и неговото отдалечаване заплашваше да отвори в цялото й същество празнота, която не би могла вече да се запълни. О, да би могла да го превърне в тоя миг на брат, колко честита щеше да бъде! Да би могла да го ожени за някоя от своите приятелки, да би могла да се надява, че ще възстанови пак предишните му отношения с Алберт!
Тя изреди мислено приятелките си и на всяка намери по нещо, което не достига, не се спря ни на една, на която би могла да го дари.
Сред всички тия размисли тя едва сега почувствува дълбоко в себе си, без ясно да го съзнава, че тайното й сърдечно желание е да го задържи за себе си, и си казваше при това, че не може, че не бива да го задържа; нейната хубава, чиста и иначе тъй лека и лесно намираща лек душа бе под тежестта на една тъга, за която изгледът за щастие бе затворен. Сърцето й бе сковано и тъмен облак лежеше пред очите й.
Беше станало вече шест и половина часа, когато Лоте чу как Вертер се изкачва по стълбата и веднага позна стъпките и гласа му, що питаше за нея. Как силно заби сърцето й — може да се каже за пръв път при пристигане на Вертер. Искаше й се да се скрие от него и когато той влезе, тя му викна в някакво пламенно смущение: — Не устояхте на думата си! — Аз не съм обещавал нищо, бе неговият отговор. — Трябваше тогава да чуете поне моята молба, отвърна тя, аз ви молих заради спокойствието и на двама ни.
Тя почти не знаеше какво говори, нито какво прави, когато изпрати да повикат няколко нейни приятелки, за да не бъде сама с Вертер. Той сложи няколко книги, които бе донесъл, попита за други и тя ту желаеше да дойдат приятелките й, ту пък да можеше да не дойдат. Момичето се върна и извести, че и двете се извиняват, дето не ще могат да дойдат.
Тя помисли да накара момичето да остане с работата си в съседната стая, но се отказа. Вертер крачеше назад-напред из стаята: тя пристъпи до пианото и започна един менует, ала не вървеше. Поовладя се и седна спокойно до Вертер, който бе заел обикновеното си място на канапето. Нямате ли нещо за четене, рече тя. Той нямаше нищо. — Там в моя скрин, подзе пак тя, лежи вашият превод на няколко Осианови песни; не съм ги чела още, защото все се надявах, че ще ги чуя от вас! Ала не се удаде сгода! — Той се усмихна, извади песните; тръпки го побиха, когато ги взе в ръка, и очите му се напълниха със сълзи, като ги погледна. Той седна и зачете:
„Звездо на здрачната нощ, ти се разискряш хубава на запад, издигаш лъчезарната си глава из твоя облак, напето възлизаш по своя хълм. Какво дири твоят поглед в пустошта? Бурните ветрове утихнаха; отдалеко долита ромонът на ручея; шумящи вълни играят далеко по скалите; жуженето на вечерните мушици трепти над полето. Какво гледаш ти, хубаво светило? Ноти се усмихваш и отминаваш; радостно те окръжават вълните и мият твоите дивни коси. Сбогом, о кротък лъч! Яви се ти, о чудно светило на Осиановата душа!
И то изгрява в пълната си сила. Аз виждам моите покойни другари, те се събират на Лора, както в дните, които отминаха! Фингал иде като влажен стълб мъгла; край него са юнаците му и виж — бардите на песента! Беловласи Улин! Напети Рино! Алпин, мили певецо! И ти, нежно плачеща Миноно! Колко сте се променили вие, мои приятели, от ония тържествени дни на Селма, когато ние се състезавахме за славата на певеца, както пролетните лъхове един подир друг навеждат тихо шепнещата трева по хълма.
Там пристъпи напред Минон, във всичката си хубост, с приведени взори и насълзени очи; тежко се вълнуваха косите й в немирния вятър, който идеше от хълма. Мрачно стана в душата на юнаците, когато тя издигна милия си глас, защото често бяха виждали гроба на Салгар, виждали тъмното жилище на бялата Колма. Колма, изоставена на хълма, Колма със сладко-звучния глас; Салгар обеща да дойде; но наоколо се спусна нощта. Чуйте гласа на Колма, когато тя стоеше сама на хълма.
Колма
Нощ е! Аз съм сама, загубена на бурния хълм. Вятърът вие в планината. Пороят се спуща с рев по скалите. Няма покрив, който да ме запази от, дъжда, мене, изоставената на бурния хълм.
Излез, о месец, из твоите облаци! Изгрейте, звезди на нощта! Нека някой лъч ме отведе до мястото, дето моята любов почива от мъките на лова, с отпуснат лък до него, със запъхтени кучета наоколо му. Ала аз трябва да стоя тука, самичка на скалата над зашумения порой. Пороят и бурята бучат, аз не чувам гласа на моя любим.
Защо се бави моят Салгар? Дали е забравил думата си? Ето скалата и дървото, ето и шумния порой! Ти ми обеща да бъдеш тук, щом падне нощта; ах! Где се е загубил моят Салгар? О тебе исках аз да избягам, да оставя баща и братя! О, гордите! Отдавна враждуват нашите родове, но ние с тебе не сме врагове, о Салгар!
Замлъкни за миг, о ветре! Затихни за миг, о буен порой! За да прозвъни гласът ми през долината, за да ме чуе моят пътник! Салгар! Аз съм тази, която вика! Тук е дървото и скалата! Салгар! Любими! Аз съм тук; защо се бавиш, защо не идваш?
Виж, месецът изгрява, водите в долината блестят, сиви се възправят скалите нагоре по хълма. Но аз не го виждам на височината, пред него кучетата му не възвестяват неговото пристигане. И аз стоя тук сама.
Но кои са ония, що лежат там долу в равнината? Моят любим? Моят брат? Говорете, о мои приятели! Те не отговарят. Колко е уплашена душата ми! Ах, те са мъртви! Мечовете им — алени от битката! О, братко мой, братко мой; защо уби моя Салгар? О, мой Салгар, защо уби моя брат? И двамата ми бяхте тъй мили! О, ти беше тъй хубав на хълма, между хилядите! Той бе страшен в битката! Отговорете ми! Чуйте гласа ми, мой любими! Но ах! Те са неми! Неми на веки! Студени като земята са техните гърди!
О, говорете от скалите на хълма, от върха на бурната планина, говорете, духове на мъртвите! Говорете, аз не ще се ужася! Де отидохте вие на почивка? В коя пропаст на планината ще ви намеря? Не долавям тих глас през вятъра, не чувам отговор, понесен като лъх от бурята на хълма.
Стоя, потънала в своята скръб, и чакам със сълзи утрото. Изкопайте гроба, о, приятели на мъртвия, но не го закривайте, додето не дойда! Животът ми чезне като сън; как да остана подир тях? Тук искам да живея, с моите приятели, край потока на шумните скали. Когато над хълма падне нощ и вятърът дойде през равнината, моят дух ще стои сред вятъра и ще оплаква смъртта на моите приятели. Ловецът ме чува из своя шумак, бои се от моя глас и го обича; защото сладък трябва да е гласът ми за моите приятели: те ми бяха двамата тъй мили!
Това беше твоята песен, о Минона, Торманова щерка, която нежно руменее. Нашите сълзи течаха за Колма и душата ни стана мрачна.
Улин се изстъпи с арфата и ни запя песента на Алпин. Алпиновият глас бе дружелюбен, душата на Рино бе огнен лъч. Но те почиваха вече в тесния гроб и заглъхнал бе в Селма гласът им. Веднъж, преди още да паднат юнаците, Улин се завърна от лов. Той чу как те се надпяваха на хълма. Песента им бе нежна и тъжна. Те оплакваха падането на Морар, първия от юнаците. Неговата душа бе като душата на Фингала, неговият меч като меча на Оскар. Ала той падна и баща му плачеше, и очите на сестра му бяха пълни със сълзи, пълни бяха със сълзи очите на Минона, сестрата на дивния Морар. Тя се оттегли назад пред песента на Улин, както отстъпва на запад месецът, който предугажда буря и крие хубавата си глава под някой облак. Аз ударих арфата заедно с Улин за песента на скръбта.
Рино
Престанаха дъждът и вятърът; пладнята е тъй ведра, облаците се разкъсват. Бегло огрява хълма непостоянното слънце. Червеникав се спуща планинският поток към долината. Сладък е твоят шепот, о поток: но по-сладък е гласът, който чувам. Това е гласът на Алпин, той оплаква мъртвия. Главата му е приведена от старостта, зачервени са неговите разплакани очи. Алпин, дивни певецо! Защо си сам на мълчаливия хълм? Защо ридаеш, като вихър в гората, като вълна на далечния бряг?
Алпин
Моите сълзи, Рино, са за мъртвия, моят вик — за обитателите на гроба. Строен си ти на хълма, хубав си сред синовете на равнината! Но и ти ще паднеш като Морар и на гроба ти ще седи опечаленият. Хълмовете ще те забравят, лъковете ти ще лежат неопнати в трема.
Ти беше бърз, о Морар, като сърна по хълма, страхотен като нощен огън в небето. Твоят гняв беше буря, твоят меч бе в боя като светкавица над равнината, твоят глас бе подобен на горски поток подир дъжд, на гръмотевица по далечни върхове. Мнозина паднаха от твоята ръка, пламъкът на твоя гняв ги погълна. Ала колко мирно бе челото ти, когато ти се връщаше от бой! Лицето ти бе подобно на слънцето след буря, подобно на месеца в безмълвната нощ, гърдите ти спокойни като езерото, когато е утихнал воят на вятъра.
Тесен е сега твоят дом! Тъмно е леглото ти! С три крачки измервам твоя гроб, о ти, който бе тъй велик някога! Четири камъка с мъх по главите са едничкият спомен за тебе! Едно безлистно дърво и малко висока трева, която шушне под вятъра, указват на окото на ловеца гроба на могъщия Морар. Ти нямаш майка да те оплаче, нямаш девойка да те ороси със сълзите на любовта; мъртва е тая, която те роди, погина щерката на Морглана.
Кой е тоя, подпрян на тоягата си? Кой е тоя, чиято глава е бяла от старост, чиито очи са зачервени от сълзи? Това е твоят баща, о Морар! Бащата, който няма друг син освен тебе! Той чу за твоята слава в битката, чу за разпръснатите врагове; той чу за Мораровата слава! Ах! А нищо ли за неговата рана? Плачи, о баща на Морар! Плачи! Но твоят син те не чува. Дълбок е сънят на мъртвите, ниска е възглавката им от земя. Никога няма да чуе той гласа ти, никога няма да го събуди твоят зов. О, кога ще настане утро в гроба, за да позове заспалия: събуди се!
Сбогом, най-благородни от човеците, победителю на бойното поле! Никога вече не ще те види това поле! Никога мрачната гора не ще светне от блясъка на твоя меч! Ти не остави син, ала песента ще пази името ти; бъдните времена ще слушат за тебе, ще слушат за падналия Морар!
Буйна бе скръбта на юнаците, но най-буйна бе пронизителната въздишка на Армин. Спомни си той за смъртта на своя син, който падна в дните на младостта си. До юнака седеше Кармор, князът на чутния Галмал. Защо ридае въздишката на Армин? — рече той. Какво има тука за плач? Не звучат ли песента и пеенето, за да разнежат и развеселят душата? Те са като нежна мъгла, която се дига от езерото и ръси долината, и росата налива цъфналите цветя; но иде пак слънцето, в пълната си сила, и мъглата се разнася. Защо си тъй препълнен от жал, о Армин, владетелю на окръжената от морета Горма?
Препълнен от жал! О да, така е и не е малка причината на моята болка. Карморе, ти не си загубвал син, не си загубвал цъфнала щерка! Колгар, храбрецът, живее; живее и Армина, най-хубавата от девойките. Клонките на твоя дом цъфтят, о Кармор; но Армин е последният от своя род. Тъмно е леглото ти, о Даура! Тежък е сънят ти в гроба. Кога ще се събудиш ти с твоите песни, с твоя сладкозвучен глас? На крак, ветрове на есента! На крак! Полетете през тъмната равнина! Бучете, о горски порои! Ревете, бури, сред върховете на дъбравите! Бягай през разкъсани облаци, о месец! Показвай от време на време своето бледно лице! Спомни ми за страшната нощ, когато погинаха моите деца, когато падна Ариндал, могъщият, когато Даура, обичната, погина.
Даура, щерко моя, ти бе хубава! Хубава като луната над хълмовете на Фура, бяла като навалял сняг, сладка като дъхавия въздух! О, Ариндал, твоят лък беше як, твоето копие — бързо в боя, твоите взори — мъгла над вълните, твоят щит — огнен облак в бурята!
Армар, прочут боец, дойде и поиска любовта на Даура; тя не се противи дълго. Хубави бяха надеждите на приятелите им.
Ерат, синът на Огдала, се разсърди; защото неговият брат лежеше убит от Армар. Той дойде преоблечен като лодкар. Хубава бе неговата лодка над вълните, бели от старост косите му, спокойно — замисленото му лице. — Най-хубава между девойките, рече той, обичлива щерко на Армин, там на скалата, недалеко в морето, дето червеният плод блещи на дървото, там чака Армар за Даура: аз ида да водя любимата му над разлюляното море.
Тя го последва и позова Армар; отговори й само гласът на скалата. Армар! Мой мили! Мой мили! Защо ме плашиш така? Чуй, о сине на Арнат! Чуй! Даура е тая, която те вика!
Ерат, измамникът, избяга със смях към брега. Тя издигна гласа си, викаше баща си и брата си: Ариндал! Армин! Няма ли никой от вас — да спасите своята Даура!
Гласът й дойде през морето, Ариндал, моят син, слезе от хълма, стръвен в лова за плячка; стрелите му звънтяха на бедрото му, лъкът бе в ръката му, пет черно-сиви кучета го обкръжаваха. Той видя дръзкия Ерат на брега, хвана го и го върза о дъба; здраво опаса той бедрата му, а привързаният изпълваше простора със стонове.
Ариндал тръгна по вълните със своята лодка, за да докара Даура. Армар дойде пламнал от гняв, метна стрелата със сиви пера; тя звънна, тя се заби в сърцето ти, о Ариндал! Сине мой! Вместо Ерат, измамника, загина ти; лодката стигна до скалата, той падна на нея и умря. Пред нозете ти течеше кръвта на твоя брат; каква бе твоята скръб, о Даура!
Вълните разбиха лодката. Армар се хвърли в морето — да спаси своята Даура или да умре. Бързо се втурна силен вятър от хълма към вълните; Армар потъна и не се показа вече.
Сам на скалата, плискана от морето, аз слушах плача на моята щерка. Виковете й бяха високи и чести; ала нейният баща не можеше да я спаси. Цяла нощ стоях аз на брега, виждах я под слабата светлина на месеца, цяла нощ слушах вика й; високо виеше вятърът и дъждът биеше накъм планината. Гласът й отслабна, преди да изгрее утрото; тя умря, както умира вечерният лъх сред тревата. Препълнена от жал, умря тя и остави Армин сам! Отмина моята сила в боя, загина моята гордост сред девойките.
Когато дойдат бурите на планината, когато северният вятър възправя вълните, аз стоя на шумния бряг и гледам към страшната скала. Често, при залеза на месеца, аз виждам духовете на моите деца — те бродят в печална дружба сред здрача.“
Порой от сълзи, що бликна из очите на Лоте и даде воля на потиснатото й сърце, прекъсна Вертеровата песен. Той захвърли листовете, хвана й ръката и горчиво заплака. Лоте се бе подпряла на другата си ръка и скрила очите си в своята кърпичка. Вълнението и на двамата бе ужасно. Те чувствуваха своята лична злочестина в съдбата на погиналите, чувствуваха я заедно и сълзите им се съединиха. Устните и очите на Вертер горяха Лотината ръка; трепет я обзе; тя искаше да се отдръпне, но болка и съчувствие тежаха върху нея като олово и я замайваха. Тя пое дъх, за да се съвземе, и плачеща го помоли да продължи, помоли го с небесен глас! Вертер трепереше, сърцето му сякаш искаше да се пръсне; той вдигна листа и зачете със задавен глас:
„Защо ме будиш ти, о пролетен лъх? Ти милваш и мълвиш: аз рося с небесни капки! Ала времето на моето увехване е близко, близко е бурята, която ще отрони моите листа! Утре ще дойде пътникът, ще дойде този, който ме видя във всичката ми хубост; взорът му ще ме дири навред из полето, ала не ще ме намери.“
Всичката мощ на тия думи падна върху злочестника. Той се хвърли на земята пред Лоте в безкрайно отчаяние, улови ръцете й, притисна ги до очите си, до челото си и в нейната душа като че мина предчувствие за страшното му намерение. Зави й се свят; тя стисна ръцете му, притисна ги до гърдите си, наклони се с тъжно движение към него и пламналите им страни се докоснаха. Светът изчезна за тях. Той обви ръце около нея, притисна я на гърдите си и покри треперещите й, шепнещи устни с бесни целувки. — Вертер! — извика тя със задавен глас, като се извръщаше настрана. Вертер! — повтори тя и отблъсна със слаба ръка гърдите му от своите. — Вертер! — извика тя с овладения тон на най-благородно чувство. Той не се противи, пусна я из прегръдките си и се хвърли обезумял пред нея. Тя се изскубна, скочи права и в плахо смущение, трепереща от любов и гняв, рече: Това е за последен път, Вертер! Вие няма да ме видите вече. — И с поглед, изпълнен с любов към клетника, тя се затече в съседната стая и заключи след себе си. Вертер простря ръце след нея, но не се осмели да я задържи. Той лежеше на земята, с глава на канапето, и остана в това положение повече от половин час, додето един шум не го докара на себе си. Беше момичето, което искаше да сложи за вечеря. Той заходи назад-напред из стаята и като се видя отново сам, отиде при вратата на стаичката и рече с тих глас: Лоте! Лоте! Само една дума още! Едно прости! — Тя мълчеше. Той упорствуваше, молеше, настояваше; тогава той се откъсна и извика: Прощавай, Лоте! Прощавай навеки!
Той дойде до градските врати. Пазачите, които бяха свикнали вече с него, го пуснаха мълком да излезе. Той се лута под дъжда и снега и едва към единадесет часа почука отново. Неговият прислужник забеляза, когато Вертер си дойде в къщи, че шапката на господаря му липсва. Той не посмя нищо да му каже, съблече го; всичко бе мокро. Намериха отпосле шапката на една скала, която се издава от склона на хълма над долината, и за чудо е как се е изкачил той там в една такава тъмна и влажна нощ, без да падне долу.
Той си легна и спа дълго. Прислужникът го намери да пише, когато на сутринта му донесе, по негово повикване, кафето. Той написа следното в писмото за Лоте:
„И тъй за сетен път, за сетен път отварям аз тия очи. Те няма, уви, да видят вече слънцето; мрачният мъглив ден го покрива. Тъжи, природо! Твоят син, твоят приятел, твоят любим се приближава към своя край. Лоте! Това чувство няма нищо равно на себе си, но все пак много прилича на някой здрачен сън, когато си казваш: това е последното утро. Последното! Лоте, аз не разбирам думата «последното»! Не стоя ли тук сега в пълната си сила? А утре ще лежа прострян и отпуснат на земята. Да умреш! Какво ще рече това? Виж, ние сънуваме, когато говорим за смъртта. Аз съм виждал мнозина да умират; но човечеството е тъй ограничено, че не може да разбере ни началото, ни края на своето битие. Сега още мой, твой! Твой, о любима! И един миг и — разделени, отлъчени! — може би завинаги? Не, Лоте, не! Как мога аз да изчезна? Как може ти да изчезнеш? Та ние съществуваме! Да изчезнеш? Какво значи това? То е само една дума! Един празен звук! Без смисъл за моето сърце! Смърт, Лоте! Заровен в студената земя, тъй тясно! Тъй тъмно! Имах една приятелка, която бе всичко за мене през моята безпомощна младост; тя умря и аз последвах нейния труп и стоях пред гроба и гледах как спуснаха ковчега и въжетата скриптяха под него, как подир това се изсипа първата лопата и плахият ковчег отекна глухо и все по-глухо, додето най-сетне бе покрит! Аз се хвърлих пред гроба, развълнуван, потресен, ужасен, с разкъсана душа, но не знаех какво става с мене — какво ще стане с мене! Да умра! Гроб! Аз не разбирам тия думи!
О, прости ми! Прости ми! Вчера — тогава трябваше да бъде сетният миг на моя живот. О ангеле! За първи път, за първи път, без капка съмнение, ме обжари до най-скритите глъбини на душата ми блаженото чувство: тя ме обича! Тя ме обича! Още гори на устните ми светият огън, който бликаше из твоите устни; ново топло блаженство пълни сърцето ми. Прости ми! Прости ми!
Ах, аз знаех, че ти ме обичаш, знаех го от първите погледи, в които светеше душата ти, от първото ръкостискане и все пак, когато си отивах, когато виждах Алберт до тебе, отново падах отчаян в трескаво съмнение.
Спомняш ли си цветята, които ти ми изпрати, когато не можеше в онова злополучно общество ни дума да ми кажеш, ни ръка да ми подадеш? О, аз цяла нощ стоях пред тях на колене и те ми запечатиха любовта ти. Но, ах, тия впечатления изчезнаха, както бавно изчезва от душата на вярващия чувството за милостта на неговия бог, която милост му е била поднесена, с всичката небесна щедрост, чрез видими свещени знакове.
Всичко това е преходно, ала никаква вечност не ще угаси огнения живот, който пих вчера от твоите устни, който усещам в себе си! Тя ме обича! Тия ръце я прегръщаха, тия устни са трептели до нейните, тая уста е шептяла до нейната! Тя е моя! Ти си моя! Да, Лоте, навеки!
И какво от туй, че Алберт е твой мъж? Мъж! Това е за тоя свят — и за тоя свят е грях, дето те обичам, дето бих искал да те изтръгна от неговите ръце и взема в моите! Грях? Добре; и аз се наказвам за това: аз го вкусих, в цялото му небесно блаженство, тоя грях, аз всмуках в сърнето си жизнен балсам и сила. Ти си моя от тоя миг! Моя, о Лоте! Аз отивам напред! Отивам при моя отец, при твоя отец! Нему ще изплача мъката си и той ще ме утеши, додето дойдеш ти, и аз литна срещу тебе и те прегърна, и остана при тебе, пред лицето на безконечния, във вечна прегръдка.
Аз не сънувам, аз не бълнувам. Близко до гроба всичко ми става по-ясно. Ние ще пребъдем! Ние пак ще се видим! Ще видим твоята майка! Аз ще я видя, ще я намеря — ах! — и ще разкрия цялото си сърце пред нея! Твоята майка, твоя същи образ!“
Към единадесет Вертер попита своя прислужник дали Алберт се е върнал. Прислужникът отвърна, че да: той видял като отвеждали коня му. Тогава неговият господар му даде една открита записка със съдържание:
„Бихте ли ми дали вашите пищови за едно пътуване, което мисля да предприема? Бъдете честити!“
Милата жена бе спала съвсем малко през последната нощ; това, от което тя се боеше, бе решено — решено по един начин, който тя не можеше дори да подозре. Нейната иначе тъй спокойна и чиста кръв бе в трескава възбуда: хиляди различни усещания разкъсваха хубавото сърце. Огънят от Вертеровите прегръдки ли бе това, което тя чувствуваше в гърдите си? Или то бе възмущение от неговата дързост? Или пък недоволство от сравнението на нейното сегашно положение с ония дни на съвсем непринудена, свободна невинност и безгрижна вяра в себе си? Как да посрещне мъжа си? Как да му признае една случка, която тя би могла тъй добре да признае и която все пак не смееше да признае? Те бяха толкова дълго мълчали един пред друг — трябваше ли да бъде тя първата, която ще поиска да прекъсне мълчанието и тъкмо в най-несгодното време да направи пред съпруга си едно тъй неочаквано разкритие? Тя се боеше, че вече самото известие за Вертеровото посещение ще му направи неприятно впечатление, а пък сега и тая неочаквана катастрофа? Можеше ли тя да се надява, че мъжът й ще я види в истинската й светлина, ще я приеме съвсем без предубеждение? И можеше ли тя да желае да чете той в душата й? И можеше ли пък да вземе да се преструва пред мъжа, пред когото бе стояла винаги открита и чиста като кристална чаша и от когото никога не бе крила, нито би могла да крие никое свое чувство? Едното и другото й създаваше грижа и я докарваше в смут; и мислите й постоянно се връщаха към Вертер, който бе загубен за нея, от когото тя не можеше да се откъсне, когото — уви! — трябваше да изостави сам на себе си и комуто, като загубеше нея, не оставаше нищо друго в света.
Колко много й тежеше сега, без дори в тоя миг тя да съзнава добре, мълчанието, което се беше установило между тях! Тъй умни, тъй добри хора започнаха да мълчат помежду си поради известни тайни различия, всеки мислеше за своята правота и неправотата на другия и обстоятелствата се тъй заплетоха и изостриха, че стана невъзможно да се развърже възелът тъкмо в решителния миг, от който зависеше всичко. Ако малко по-рано бе ги отново сближила някоя сърдечна случка, ако любовта и отстъпчивостта помежду им се биха отново оживили и отворили сърцата им, може би нашият приятел все още можеше да се спаси.
Към всичко това се присъедини и още едно особено обстоятелство. Вертер никога не бе крил, както знаем от писмата му, че копнее да напусне тоя свят. Алберт го бе често оборвал; за това бе ставало понякога дума и между Лоте и мъжа й. Алберт, който и без туй чувствуваше едно решително отвращение към подобно действие, твърде често и с една раздразнителност, която иначе не бе по характера му, бе давал да се разбере, че има причини да се съмнява твърде много в сериозността на подобно намерение; той си бе позволил дори някои шеги с това и бе казал пред Лоте, че не вярва на Вертеровите думи. Това от една страна я успокояваше, когато в мислите й се рисуваше печалната картина; от друга страна обаче и то й пречеше да каже на мъжа си опасенията, които я измъчваха в него време.
Алберт се върна и Лоте го посрещна с някаква смутена бързина; той не бе весел, работата му не бе свършена, намерил бе в лицето на съседния управител един упорит и тесногръд човек. Бе го отегчил също и лошият път.
Той запита не се ли е случило нещо и тя побърза да му отвърне, че Вертер е идвал вчера вечер. Попита не са ли дошли писма и получи отговор, че в стаята му чакат едно писмо и няколко пакета. Той отиде там и Лоте остана сама. Присъствието, на мъжа, когото тя обичаше и почиташе, направи ново впечатление в сърцето й. Мисълта за неговото благородство, за неговата обич и добрината му доста успокои душата й; тя почувствува едно скрито влечение да отиде след него, взе работата си и отиде в стаята му, както често бе свикнала да прави. Намери го зает с разтварянето на пакетите и четене. Някои, изглежда, не съдържаха твърде приятни известия. Тя му отправи няколко въпроса, на които той отговори късо и застана пред пулта да пише.
Стояха така около час един до друг и в душата на Лоте ставаше все по-тъмно. Тя чувствуваше колко трудно ще й бъде да открие на своя мъж, дори ако той би бил в най-добро настроение, това, което бе на сърцето й; тя изпадна в тъга, която я толкова повече потискаше, колкото повече тя се мъчеше да я скрива и да преглъща сълзите си.
Появата на Вертеровото момче я хвърли в най-голямо смущение; то предаде записката на Алберт, който се обърна спокойно към жена си и рече: Дай му пищовите! Предай му, че му пожелавам добър път, каза той на момчето. Това падна като гръм върху нея, тя се поколеба, ставайки, тя не знаеше какво става с нея. Бавно отиде до стената, разтреперана откачи оръжието, бършеше праха му и не се решаваше да го даде, и още дълго би се бавила, ако Алберт не бе я подканил с един въпросителен поглед. Тя даде нещастното оръжие на момчето, без да може да каже ни думица, и когато то напусна къщата, събра работата си и отиде в своята стая, в състояние на неизразима неизвестност. Нейното сърце й предсказваше всякакви ужаси. За миг тя бе готова да се хвърли в краката на мъжа си, да му открие всичко, случката от снощи, своята вина и своите предчувствия; после виждаше, че това не ще доведе до нищо, че най-малко би могла да се надява да предума мъжа си за едно отиване у Вертер. Наредиха трапезата и една приятелка, която бе дошла само да пита за нещо и искаше веднага да си отива — и остана, направи поносим разговора през време на вечерята; насилваха се, приказваха, разказваха, забравяха се.
Момчето се върна с пищовите при Вертер, който ги взе от него очарован, като чу, че Лоте му ги е предала. Той поръча да му донесат хляб и вино, прати момчето да вечеря и седна да пише.
„Те са минали през твоите ръце, ти си изтрила праха от тях; аз ги целувам хиляди пъти, защото ти си ги пипала: и ти, небесен дух, подпомагаш моето решение, ти, Лоте, ми подаваш оръжието, ти, от чиито ръце желаех да получа смъртта, и ах! — получавам я сега. О, аз разпитах моето момче. Ти си треперела, когато си му ги подавала, ти не си казала ни сбогом! Уви! Уви! Никакво сбогом! Да не би, да си затворила сърцето си за мене заради оня миг, който ме прикова навеки към тебе? Лоте, никакви векове не могат изличи впечатлението! И аз чувствувам, че ти не можеш да мразиш тогова, който тъй гори за тебе.“
След вечерята той поръча на момчето да свърже всички неща за път, скъса много книжа, излезе и уреди някои дребни дългове. Върна се пак в къщи, излезе пак, без да се бои от дъжда, през портите в графската градина, кръстоса далеко местността и се върна с настъпването на вечерта, и пак почна да пише.
„Вилхелме, аз видях за сетен път полето и гората, и небето. Сбогом и на тебе! Мила майко, прости ми! Утеши я, Вилхелме! Бог да ви благослови! Всичките ми дела са в ред. Сбогом! Ще се видим отново и по-радостни.“
„Зле ти се отплатих, Алберте, но ти ще ми простиш. Аз наруших мира в твоя дом, внесох недоверие помежду ви. Сбогом! Аз ще туря край на това. О! Дано моята смърт ви направи щастливи! Алберте! Алберте! Направи този ангел щастлив! И нека божията благодат бъде над тебе!“
Той още дълго се рови вечерта в своите книжа, скъса много и ги хвърли в печката, запечата няколко писма с адрес до Вилхелм. Те съдържаха малки късове откъслечни мисли, от които видях доста много; и след като поръча към десет часа да му подкладят огъня и да му донесат едно шише вино, той изпрати прислужника, чиято стая, както и спалните на стопаните, бе далеко отзад на къщата, да спи; прислужникът си легна с дрехи, за да бъде готов рано сутринта; защото господарят му беше казал, че пощенските коне ще дойдат преди шест пред къщата.
„След единадесет
Всичко наоколо ми е тъй тихо и тъй спокойна е душата ми. Благодаря ти, господи, който даряваш сетните ми минути с тая топлота, с тая сила.
Заставам на прозореца, моя скъпа! И гледам, и виждам още през бурните облаци, които бягат, отделни звезди от вечното небе! Не, вие не ще паднете! Вечният бог ви носи на сърцето си, носи и мене. Виждам челната звезда на Голямата кола, на най-хубавото сред всички съзвездия. Когато нощем си идех от тебе, щом излезех от вашата вратня и тя блясваше пред мене. В какво опиянение съм я гледал често! С вдигнати ръце съм я сочил често като знак, като свещена, личба на моето тогавашно блаженство! И още — о, Лоте! — кое не ми спомня за тебе! Не ме ли обгръщаш ти отвред! И не събирах ли аз, като някое дете, без насита всякакви дреболии, до които се бе докоснала ти, о светице!
Мил силует! Аз го завещавам пак на тебе, Лоте, и те моля да го почиташ. Хиляди, хиляди целувки съм запечатал върху него, хиляди поздрави съм му отдал, когато излизах или се връщах в къщи.
Помолих с една записка твоя баща да вземе трупа ми под своя защита. В гробищата има две липи, отзад в ъгъла към полето; там искам да почивам. Той може, той ще направи това за своя приятел. Помоли го и ти! Не бих искал от набожните християни да полагат своите тела до един клет нещастник. Ах, аз бих желал да ме погребехте край пътя или в самотната долина, та свещеникът и левитът да минават с благословия край побития камък, а самарянинът да пролее по една сълза.
Виж, Лоте! Аз не треперя, като хващам студената, страшната чаша, от която ще пия омаята на смъртта! Ти ми я подаде и аз не се боя от нея! Всичко! Всичко! С това се изпълниха всички желания и надежди на моя живот! Тъй хладнокръвен, тъй твърд да хлопам на железните порти на смъртта!
Че ми бе отредено щастието да умра за тебе! Лоте, за тебе да се отдам! Бих умрял смело, бих умрял с радост да можех само да ти възвърна спокойствието, радостта на твоя живот. Но ах! Само на малцина благородни бе дадено да пролеят кръвта си за своите и чрез смъртта си да доставят на своите приятели нов, стократен живот!
Искам да бъда погребан в тия дрехи, Лоте; ти си ги докосвала, осветила; аз помолих и баща ти за това. Моята душа ще витай над ковчега. Нека не претърсват джебовете ми. Тая бледочервена панделка, която бе на гърдите ти, когато те намерих за пръв път между твоите деца — о, целуни ги и им разкажи съдбата на техния злочест приятел! Милите! Сякаш и сега скачат около мене! Ах, как се привързах аз към тебе! Как още от първия миг не можах да те оставя! Тая панделка да се зарови с мене. Ти ми я подари на рождения ми ден! Как поглъщах аз всичко това! Ах! Аз не мислех, че този път ще ме изведе тука! Бъди спокойна, моля те, бъди спокойна!
Те са пълни. Бие дванадесет! Тъй да бъде! Лоте! Лоте, сбогом! Сбогом!“
Един съсед видял блясъка на барута и чул, като се гръмнало. Но понеже всичко останало тихо, той не обърнал повече внимание на това.
Сутринта в шест прислужникът влиза със свещта. Той намира господаря си на земята, вижда пищови и кръв. Извиква, хваща го; никакъв отговор, той само хъркал още. Прислужникът тича за лекари, за Алберт. Лоте чува звънеца, един трепет обзема цялото й тяло. Събужда мъжа си, стават; прислужникът известява с рев и хълцане за станалото, Лоте пада без сили пред Алберт.
Когато лекарят дойде при нещастника, намери го на земята без надежда за спасение; пулсът биеше, всичките му членове бяха сковани. Застрелял се бе в главата над дясното око; мозък бе излязъл навън. Разрязаха му и една артерия на мишцата; кръвта течеше, той все още дишаше.
По кръвта върху облегалката на стола можеше да се заключи, че той е извършил деянието седнал пред писалището; сетне е паднал долу и се е търкалял в гърчове около стола. Той лежеше срещу прозореца без сили, обърнат на гръб. Беше в пълно облекло, с ботуши, в син фрак и жълта жилетка.
Къщата, съседите, градът бяха в тревога. Влезе Алберт. Вертер бяха поставили на леглото с превързано чело; ликът му бе вече като на мъртвец, ни един от членовете му не се побутваше. Само белите му дробове хъркаха още страхотно, ту слабо, ту по-силно; очакваха края му.
От виното бе изпил само една чаша. „Емилия Галоти“ лежеше разтворена на пулта.
За Албертовата покруса, за плача на Лоте да не говоря!
Старият управител, комуто бяха известили, се втурна в стаята; той целуна умиращия, като ронеше горещи сълзи. По-големите му момчета дойдоха малко след него пешком; те паднаха до леглото с израз на необуздана мъка, целуваха ръцете и устата на Вертер и най-голямото, което той винаги най-много бе обичал, се прилепи до устните му и едва когато той издъхна, момчето бе откъснато насила от него. Той умря в дванадесет на обед. Присъствието на управителя и неговите разпоредби не допуснаха навалица. През нощта, към единадесет часа, той заповяда да го погребат на мястото, което Вертер си беше избрал. Старецът и синовете му вървяха след мъртвеца. Алберт не можеше. Страхуваха се за живота на Лоте. Работници го носеха. Свещеник не го придружи.