Лада Галина
Искам да ти разкажа (8)

За втори път тази година инженер Димитър Петрунов тръгна към Плана и пак не знаеше дали Елена го очаква. Попита я по телефона ще отидат ли заедно в Несебър. Лятото преполовява, а той още не е планирал отпуската си. В комбината имат трудности, спират производства заради реконструкцията на заводи и цехове, изобщо не знае колко време ще може да отдели. Все пак иска да се съобрази с нейните планове.

Елена го покани да я навести и да поговорят. Дивите ягоди са узрели, най-добре да ги търсят заедно из гората. Да дойде при нея, окрилен от лозунгите: „И аз съм човек“ и „За човешкото тяло няма резервни части“. Неопределеността и неизяснените отношения с Елена измъчваха Петрунов. Казваше си, че не е в луди-млади години, за да живее със сладки илюзии. Чувствуваше, че Елена се отдалечава от него, чака той да й се обади, а тя самата не го търси. Той не знаеше, че по време на екскурзията до Виена името му като Щраусов валс се носеше по дунавските вълни. Корабът бавно и величествено плаваше срещу течението на реката, още не бяха слезли на кей и впечатленията от чужбина бяха оскъдни. Ганка и Елена си лежаха в кабината или се грееха на слънце, изтегнати върху шезлонгите по палубата. Те бяха приятелки още от езиковата гимназия и бяха свикнали да си споделят преживяванията. Още нито един мъж не беше ги скарал. Ганка, архитектка в „Главпроект“ и специалистка по селищните системи, беше повече от професор в хороскопите. Тя стигна до заключението, че зодиите на Елена и Петрунов са подходящи повече за нежно приятелство, отколкото за брак. И с тази разлика между тях от осемнайсет години…

— Сега е любов, мога да те разбера… Ще се омъжиш и ще родиш дете. Още известно време ще бъде любов, а след това няма да усетиш как ще стане съквартирантство, съжителство в името на детето, на общия дом, една фасада пред обществото. Наречи го приятелство, ако искаш да видиш нещата от най-добрата им страна, но това не е нормален и щастлив брак. Ти нямаш причини да приемаш подобен компромис… Защо не се омъжиш за млад човек като тебе?

Тази Ганка, разсъдливо и приземено котленско чедо, вече взе да я ядосва! Алергия ще получи от нея…

— Ако беше останала миналото лято в Несебър, щеше да видиш какъв човек е… С чест, с достойнство!

— На четирийсет и толкова години какъв друг да бъде?… Все пак бракът не е за година-две… И той иска ти да отидеш при него, да зарежеш столицата и хубавата си работа! Днес, какъвто е животът, една жена е осигурена повече чрез професията си, отколкото с брака.

Инженер Петрунов имаше право да не обича тази Ганка, без да я познава. Но той не знаеше какво влияние има тя над младата му приятелка. Елена зачиташе повече нейното мнение и преценки, отколкото на родителите си.

Този път той остави мерцедеса си при фургона на трудоваците и продължи през гората. Юлското слънце достигаше до най-затънтените й кътчета. Всичко бе живнало да отглежда малките си, да развива листи, да едрее плод… Петрунов излезе от гората и видя станцията. За да стигне до бялата кръгла сграда, трябваше да се спусне през един речен дол, а след това — през узрялата ръжена нива. Тя красеше долината и през пролетта, и сега в очакване на жетвата. Петрунов не искаше да прегазва класовете и се чудеше откъде да мине, когато забеляза тънка пътека. Тръгна по нея сред нивата, а класовете стигаха до раменете му. Той спря, защото пътеката бе дотук — отъпкано място и полегнали класове, колкото да легнат двама души. Гнездо на любовта в ръжената нива… За миг помисли, че може да е била Елена, нали ходи с колеги за ягоди и гъби… Отри с ръка очите си — не искаше да я вижда с друг в ръжената нива.

Елена носеше същите джинси „Левис“, с които я видя в станцията през май, само блузката си беше сменила — от вълнена на копринена. Медальонът-сърце грееше в изрязаното й деколте. Като я видя, всичките му подозрения и тревоги се стопиха. Разбра, че е на работа с още двама души, другите били в отпуска.

— Хайде, остави всичко и ела… Дойдох да те отведа!

Елена се гушна в топлата му прегръдка. За първи път срещаше такава любов с привкус на незараснала рана. Ах, онази, чужденката, отишла си с далечната дъщеря… Жалеше го, изпитваше към него нежност, примесена с тъга, но не искаше да го заблуждава или да скрива колебанията си.

Телефонът иззвъня. Петрунов се отдръпна, деловата обстановка на задълженията й го отрезви. Разбра, че се обажда режисьор от телевизията.

— Обличаме космонавтски костюми, за да преминем от спътник на спътник — каза Елена и Петрунов се заслуша с усмивка. — За първи път ли работите с „Интервизия“?… Никакви заставки не ви са нужни! Няма да забележите смяната на спътниците — и тя малко троснато затвори телефона.

— Един телережисьор се престарава да си измерел дължините на предаването и за колко време то щяло да прекъсне, докато включим следващия спътник.

— Телережисьор — наблегна усмихнат Петрунов.

— Новоизкована дума, но смислена — заключи Елена.

— Може да е злопаметен и да запомни шегата ти. Ти си едничка тук, лесно ще научи коя си…

— Какво ще ми направи, той се излага! Днес да си разбираш от работата става „условие, без което не може“, както са казвали римляните.

— Аз много малко гледам телевизия — призна Петрунов. — Нямам друго време, освен вечер, новините…

— Все пак телевизията е нова форма на виждане — каза Елена. — Тя приобщава, обогатява човешките представи…

— … с илюзии — добави Петрунов. — А не с истинско преживяване. Като дойдеш при мене, ще трябва да се преквалифицираш.

— Аз съм инженерка по далекосъобщителна техника, за металург не ставам.

— Може би в отдел „Труд и работна заплата“ — унило предложи Петрунов.

— Все ще запълня някакъв щат…

— Мисля, че една жена има и друго призвание — майка и съпруга. Ти можеш на първо време да не работиш. Аз печеля достатъчно…

— Да не говорим за това — каза Елена. — Как искам да отидем в гората за ягоди, но няма кой да ме замести. Ако останеш до утре…

Петрунов си припомни глухата пътечка в ръжената нива. Ревността потрепери в гласа му:

— Дойдох, за да си изясним отношенията… Аз нямам време да чакам… Какво значи това: „Не искам да променям живота си?“ Някой друг ли има?

— Не — отвърна Елена. — Страхувам се, че между нас ще възникнат трудности. Ти заслужаваш много, много любов… Вземи си момиче от твоята долина. Сигурна съм, че има жена, на която ти ще запълниш живота и тя няма да иска нищо повече — само да живее за тебе…

— Благодаря ти, че си искрена — каза Петрунов, — но не забулвай отказа си с поетични евфемизми. Не ти се сърдя, любовта е свобода.

Петрунов замълча и в един дълъг миг сърцето му стинеше. Много високо ли се постави в мечтите си? И космическата антена не можа да ги долови… Огледа се за спортното си яке. Елена разбра, че ще си отиде, и опита да го задържи:

— Почакай, сега ще излезем…

— Дивите ягоди ще останат необрани… По-добре за тях!

— Обади ми се пак… Не, аз ще те потърся! Много съм объркана… Нищо ли няма да решим за отпуските? — попита плачливо Елена.

— Ще решим, момиченце, до есента все ще намислим какво да правим.

— Ти навярно съжаляваш, че дойде…

— Не, защото обичах и бях обичан все пак… — целуна я Петрунов и бързо си тръгна.

Като излезе от земната станция за космически връзки, пое в обратна посока на ръжената нива. Налучка пътеката към трудовашкия фургон и своята кола сред високите треви.