Лада Галина
Искам да ти разкажа (18)

През юли и август Георги Загоров не успя да излезе в отпуск поради усиленото строителство. За първи път от много години насам лятото му мина без ароматния варненски бряг. В хотела стана невъзможно да се спи, сега там бяха се разположили младежи спортисти от някакви гребни екипи, които през деня тренираха в язовирното езеро, а вечер се отдаваха на шумни забавления по стаите си и в ресторанта. Загоров криво-ляво се настани в една заводска квартира, но пак през вечер отскачаше до София. Покой и тишина намираше само в своята вила в Бояна. Румяна, младата преводачка, която от време на време идваше да спи при него, благоразумно и без много шум се измъкна от обятията му. Тиха ярост обзе Загоров, когато научи, че Руми заминала на море с някакъв млад мъж, научен сътрудник. Почувствува се стар, изоставен. Пренебрежението най-много го дразнеше и ожесточаваше. Дойде и това време — жените да го напускат сами, четвърт час преди той да се е решил на раздяла. Загоров не помисляше, че интимните връзки с известен човек като него, които той не искаше да завършат с брак или с една обществено приета публичност, злепоставяха приятелките му и те предпочитаха бъдеще с по-сигурни взаимоотношения. Тежеше му заръката-закана на мъртвата съпруга, на Нонка: „Да не повтори…“ Нищо не се повтаря — нито младост, нито любов. И онова вдъхновено строителство на родопската каскада, после епопеята с язовирите в Сирия, нима приличат на днешния му ден, унилото и нежелано изпращане в Средногорието, където се чувствува едва ли не като заточеник.

Прибираше се самичък в бекярската квартира с униформени мебели, които му напомняха за канцелария. Имаше време да помисли върху постъпките си и жизнения си път, надхвърлил шест десетилетия. По-често си припомняше детството на пастирче и борбената младост, отколкото зрелите си години, когато разстоянието между него и обикновените хора започна бързо да се увеличава. Нима отново е настъпил спадът и той трябва да промени начина си на живот, да приеме забравата и застоя. Казваше си, че трябва да развива у себе си чувство за справедливостта на промените. Човек не може винаги да бъде на върха, от него да зависят други хора, да изисква предимства, почит и внимание. Все още загубите са по-малко от придобитото. Обичаше доброто здраве, дългия живот, осигурената старост. В неговия род на дълголетници — ето че ги има, поне до днес. Още го радваха жените, внуците, лова с приятелската дружинка, ценеше хумора, точната и остра думичка, анекдотите, на които гръмко и от сърце се смееше. Ала с годините равнодушието му към съдбата и трудностите на другите се засилваше, бавно вкаменяваше сърцето му. Най-напред го забелязаха околните, след това и близките му. Някои се поотдръпнаха от него. Загоров пренебрежително махаше с ръка, че може без този и без онзи, но хората край него оредяха.

Пролетта и лятото в Средногорието наистина го разтревожиха не само с неудобствата, които той приемаше като наказание, и с трудностите на строителството, навалящи една върху друга. Измъчваше го неизвестността — докога ще остане тук? И през зимата ли ще препуска по заледените завои на „Гълъбец“?

Като първа лястовичка през април, предвестница на добри новини и затопляне, дойде поканата, че е включен в отговорна делегация, която ще посети Сирия. Георги Загоров се зарадва, не са го забравили. Това пътуване не може да бъде случайно, то е знак за промяна, благосклонност на съдбата. Посещение в страните от „Фронта на твърдостта“ днес имаше важно политическо значение. Оценяват старите му заслуги, многобройните му приятелски връзки с населението, с политически и стопански дейци от Сирия. Историята с двете броеници бе широко известна. Ивайла Богоева, с която го запозна Мила, разказа за тях в едно от своите най-слушани предавания.

… От една година бе в Сирия като строител на язовири и ръководител на българските специалисти. Нонка още беше жива, пътуването я развличаше, научи се дори да плете като другите българки, радваше се на хубавите прежди, на изобилието в арабските пазари. От „сука“ в Дамаск, а после и от Бейрут купиха златни пръстени и медальони за сина и дъщерята. Той малко се свърташе в къщи — с лендоувъра по строежите. Сирийците оцениха енергията и деловитостта, всеотдайността му в работата, в която напираше и желанието да се хареса, по-дълго да остане в тази обетована библейска земя. Напоителната система Ашарне, язовирите Растан и Махарде, Белоран край Латакия на средиземноморския бряг, Ресафе, Абу Фаяд, малките язовири в пустинята, които промениха живота на бедуините в безкрайното им пътуване между зелената диря на тревата и сухите уста на сушата — къде не остави частица от себе си. Тогава получи подарък от своя сирийски колега, генерал и министър — броеница с тридесет и три зърна — символ на язовирите, построени с българско участие и помощ. Шест години по-късно, когато си тръгваше от Сирия, Георги Загоров върна на генерала традиционния подарък за арабския свят, но броеницата бе с петдесет и едно разноцветни зърна — сини, розови и зелени, точно по броя на построените, проучени и проектирани язовири.

Ден-два, преди да отпътува с правителствения самолет за Сирия, Загоров се отби на „изход-тунела“ и потърси Живко и Здравко, братята-близнаци. Видя ги в края на смяната, с оръфани и прашни дрехи, загрубели от недоспиване и подземна работа.

— Как сме, Живо-Здраво? — тупна ги свойски по раменете Загоров, а в гласа му прозвучаха нотките на покровителство и на ободряваща похвала.

В този миг той наистина бе разположен да направи нещо за тях — дори не по пътя на размяна на услугите — какво можеше да очаква от близнаците, просто така — в името на общите някогашни спомени и както скрито се надяваше — на близката раздяла.

— Лято не видяхме — каза Живко, — все в тунела. Там като е заесенило, студено, по скалите все вода тече.

— Остава още един километър, най-трудният участък. На кота 500 ще се срещнете с момчетата от „вход тунела“ и край. Балкана пробихме, не е шега! На кого в Сирия да отнеса поздрави от вас? Ще посетим две страни от „Фронта на твърдостта“, също не е шега.

— Броеницата с петдесет и едно зърна, която върнахте на сириеца — напомни Здравко и запали цигара. — Навярно са станали повече — и сините, и розовите. Само че кога ще построим нашите тунели и язовири?

— Виж, оградите на вилите станаха по-високи — каза Живко и протегна крака си с протезата.

— В кал газим — додаде Здравко, — до някои села тука още свестен път няма.

— Търпение, момчета, държавата да не е слънце, та навсякъде завчас да огрее. И ние сме влезли в голямата игра, в голямата политика, имаме своите права, но и своите задължения.

Първо Живко, после и Здравко станаха от грубата пейка пред помещението на компресорите, за да си ходят. Някъде отдалеч идеше гълчавата при автобуса. Загоров малко се засегна, изправи се и той. Тръгна към колата.

— Не казахте на кого да отнеса поздрави.

— Нашите приятели, сирийците, дето другарувахме, надали ще ги видите. И те са като нас, работници… Вие от колите няма да слезете — прецени Живко. — Гледам и тука — все летите на две гуми за София… Носете много здраве на водата в Растан.

Загоров седна до шофьора на черната волга и той бързо потегли.

— Паяци — каза си Загоров по адрес на Живо-здравовците, — иди, че прави жертви за такива… — „На добър час“ дори няма да ти кажат! Завиждат, с мене се сравняват, защо да съм аз, а да не са те. Светът се върти около тях. Паяци! Както работят, така ще живеят!

След като се завърна от Сирия, Георги Загоров стоя още две седмици в София, докато уреди преместването си. Едва като получи очаквания пост — генерален директор на външнотърговска централа, която изпращаше български специалисти на работа в чужбина, той се върна за ден-два в Средногорието. Беше доволен — ще работи с подбрани хора, валутни заплати, благодарност и нему, че са те, а не други, които чакат на същата врата. Отново пътувания в чужбина с преводачки. Сега Руми ще разбере какво е загубила, сделки, преговори, вилата в Бояна — отново удобния и комфортен живот. Качеството на живота зависи от нас, а своето той е постигнал…

В Средногорието Загоров завари своя приемник, минен инженер, работил десетина години в Родопския минен басейн. За ден-два му предаде работата. Инженер Торбов явно я разбираше по-добре от него и започна да си стяга куфара. Получи подарък от администрацията на новосъздадения стопански минно-медодобивен комбинат — сандъче с минерали. Върху медна плочка бе гравиран надписът: „На нашия пръв генерален директор — с благодарност от колектива“… Между другото Георги Загоров предупреди приемника си да внимава с инженер Петрунов да не го подведе, защото от такива неопределени хора всичко може да се очаква. Помисли да се отбие, за да каже „довиждане“ на първия секретар в Градския комитет на партията Панайот Найденов, но се отказа. Комбинациите на шахматното табло се промениха, сега той е силната фигура. Ако потрябва на Найденов, той ще дойде в кабинета му…

Не желаеше повече да преспива в градчето и късно вечерта потегли за София.

Отпътуването му приличаше на бягство.