Лада Галина
Искам да ти разкажа (17)

В този мартенски ден от сутринта до вечерта над Родопа сякаш преминаха четирите годишни времена. Ивайла се събуди в стаята си на последния етаж в хотел „Мургавец“, Погледна часовника си, беше седем без четвърт. Тържествено слънце изгряваше в пролетно синьото небе над още снежното рухо на боровите гори. От топлината на радиатора шишарките върху мраморната плоча бяха се разтворили. Събра ги вчера в гората, като си правеше снежен човек с брада и мустаци от мъх. Кокичетата, натопени в чаша, бяха позавехнали. Откъснаха ги от една градина в Широка лъка, след като ги нагостиха с песни, рачел от тиква и печени картофи.

Владо Дървингов, филологът, който пристигна с нея, записа две касети широколъшки говор и вече тръгна към малкия паркинг пред музикалното училище, където сутринта остави колата си. Каза, че ще спре заради нея пред хотела в Пампорово, а той след четири-пет часа си е в София. След два дни беше прочутият „песпонделник“, Ивайла искаше да види игрите на кукерите-песяци. Дървингов заяви, че този обред отдавна е изгубил своя неподправено народностен характер и езическия си примитив. Той е човек зает, работи „на гише“, телефоните в „Езикови справки“ на Института по български език звънят, та се късат, няма време за туристически атракции. До една седмица ще си приготви лекцията за радиото, а пък Ивайла, щом има възможност, нека да прекара още ден-два на този въздух-балсам.

Минаха по дъговия мост, който свързваше южния и северния склон на селото. Заледено клонче се изпъна като струна и ръсна снежец над главите им. Ивайла се обърна още веднъж към белите пътеки между къщите. Каменни зидове, обрасли със зелен мъх, очертаваха тесни улички и навъзбог се сливаха с рида, със смърчовата гора. По-широчка бе улицата, която започваше от Сгуровия конак. Тръгнаха по нея и пак имаха чувството, че стъпват по плочестите покриви на къщите отляво.

— Още едно Търново — каза Ивайла.

Тогава чуха песента. Спряха и двамата, приковани от женския глас. На портата над желязното чукче-викало имаше пеперуда от черен креп, вестителка на невъзвратимото. Със скръбни и чисти думи некрологът известяваше за смъртта на „нашия непрежалим съпруг, баща, дядо и прадядо“, учител в дома „Майка и дете“. От снимчицата ги гледаше открито лице на планинец, роден в двайсет и шеста година.

— Вече дядо и прадядо… — забеляза Дървингов.

Въпреки траура, слетял учителската къща, вътре някой пееше и се чуваше ясно през открехнатия прозорец:

Момне ле, мари хубава,

заради тебе останах

на високана планина,

със двеста вакли овньове

и триста бели грошове…

Дървингов бързо извади касетофона:

— Да я помолим да повтори песента, какво ще кажеш?

— Те пеят за себе си, планината да ги чуе… Нали видя как неохотно говореха пред микрофона. Не обичат изкуствените положения — каза Ивайла.

Докато се суетяха, портата се отвори. Желязното чукче тънко прозвънна. Една още млада жена ги попита кого търсят. Казаха, че са от Радио София и тя ги покани във вътрешния двор; покрит с каменни плочи. Покрай оградата имаше само тясна леха с кокичета и нераззимен розов храст. От ниския прозорец ги гледаше саксия с червено мушкато.

Влязоха в „долната коща“. Телевизорът заемаше видно място в широчката стая. На масичката до прозореца със симетрично подредени върху нея книги, стоеше увеличена снимка на мъжа от некролога. Ниските одъри бяха застлани с козяци и кичени халища.

— Стопанинът си отиде — простичко каза жената. — Аз бавя правнуците, внукът е войник.

— Майка му къде е? — попита Ивайла.

— Отиде си за малко при своите… Тя е севернячка, от Ботевград.

— Кой пее — осведоми се делово Владо Дървингов.

— Другата снаха, тя е от Гела̀, нашенка — каза свекървата.

— Ако обичате да я повикате — настоя Дървингов.

Свекървата излезе и след малко дойде с булката, млада жена, смугла, с черни очи и малко възголям нос. Дървингов я помоли да повтори песента, но тя учтиво отказа.

— Аз нещо шътах и си репетирах… Вдругиден ще пеем на площада.

— Това добре, но аз няма да съм тук… Интересува ни широколъшкият говор. Бихте ли ни казали „Замолили са се овчарене“, ако я знаете.

— Кой не я знае — поусмихна се булчето.

— В наше село децата, като се намерят, преди да проплачат, пропяват… Кажи я, Марге, може да са чуеш по радиото — каза насърчително свекървата.

— Ами… — сви устни Марга и каза в речитатив:

Замолили са се овчарене

да дойде борже подзиме,

да са засбират момине,

момине по седенкине,

юнаци по попределкине…

— Благодаря — каза Дървингов и прибра касетофона в чантата си, — повече няма да ви отнемаме времето. Пък и нас път ни чака.

Качиха се в колата и след четвърт час бяха в Пампорово. Езиковедът акуратно я остави пред хотела. Ивайла му махна за довиждане и си помисли, че с такива хора като него се върши работа. Упорити, точни, делови, нищо не искат и нищо не дават от себе си. С тях пътуването е приятно, музеите — посетени, природата — оценена. В техния триизмерен свят ще се чувствуваш удобно и бъди готов за самотност.

Ивайла скочи и разтвори широко вратата към терасата. Опря се с длани на дървения парапет, изпъна тялото си в няколко гимнастически упражнения. Докато пиеше кафе в сладкарницата с панорамен изглед към далечините, слънцето заседна в облаци и заваля едър, „театрален“ сняг. Красивите кристалчета се виеха в бавен хоровод, някои достигаха до стъклото на прозореца и се топяха върху него. Настроението й беше приповдигнато, идеше й да каже „Ой, снежинке, лекокрила“, като в детско стихотворение. Небето се замрежи и посивя, чуха се гръмотевици. Топлият дъх на Егея, който стигаше по поречието до Карлъка, до Голям и Малък Перелик, се преборваше за час с климата на високата планина. Към обед времето утихна, не беше слънчево, но тихо и безветрено. Ивайла се изкачи до хижа „Студенец“ по пътеката край скиорските писти. До връх „Снежанка“ с радиотелевизионната кула взе втория лифт. Във въздушната перспектива на откритите му седалки като сини, червени и жълти пламъци разцъфтяваха костюмите-грейки на скиорите. Зърна върху снега изтървана женска ръкавица с монограм. Тя аленееше върху недокоснатата белота като малка тайна.

От високо като от птичи полет тя виждаше надлъж и шир, радваше се на тънката еленова следа, начупила заснежената кора, на будния ручей, проял затрупалата го пряспа, на вледенената дреха на водопада при Орфеевите скали.

— Ден като подарък — каза си Ивайла.

Спомни си задръстеното движение, клаксоните и ауспуховия дим в трескавия поход на колите по техния булевард, неприветното зимно ежедневие в града. В миг реши, че трябва да забрави грижите-спътници и многообразието на заобикалящата ги сивота. Ден като подарък, белота и слънце, може би някой я очаква в онази далечна хижа със синкав дим над комина… Природата я успокояваше със своето хармонично присъствие, със своята вечност.

На Снежанка беше пълно със скиори и туристи. Ивайла погледна околните върхове и си помисли наистина ли се вижда Атон и Купена над град Драма? Упъти се към съседния лифт, който водеше до Смолянските езера. Надолу седалките се движеха празни, скиорите се спущаха по широката и плавна писта. Тя си взе билет и тръгна към лифта, когато някой високо й каза:

— Добър ден!

Ивайла се обърна и погледна високия, усмихнат скиор. Той не я остави да се взира в лицето му, напомни й откъде се познават:

— Идвахте в Космическата, в Плана, за „Разговор с вас“… Защо напоследък не водите това предаване, не ви чуваме гласа?

Ивайла знаеше, че има купчина писма при директора със същия въпрос. Нека той да им отговаря…

— Сега разговарям със себе си — усмихна се тя. — Водя друго предаване от програма „Знание“. Вчера записвахме широколъшки говор, както казват езиковедите — остров сред българските диалекти. Запазен старобългарски изговор на гласни, тройна форма на определителния член — лицето, лицено, лицесо…

— И това ви увлича? — попита Страхил Василев.

— Разбира се — каза Ивайла. — Вие на почивка ли сте?

— За три дни гостувам на колеги от кулата. Скоро ще отивам на работа в чужбина и дойдох да кажа „довиждане“ на местата, които обичам.

— В чужбина ли, защо?

— За по-голям професионален опит, инженерните знания днес за пет години се променят. Освен това имам да решавам и някои лични проблеми.

— Идете — каза Ивайла, — ще се върнете по-мъдър.

— По-богат — надали, но по-мъдър, възможно е — отвърна инженерът с усмивка.

— Там горе ли спите? — попита Ивайла и посочи върха на телевизионната кула. — Вижда ли се Атон?

— Дори не мога да се изкача, асансьорите не работят. Колегите са в аварийно положение, от два дни са на дизел, електрозахранването е гръмнало. Те ме пъдят навън със ските, но аз искам да им помогна, неудобно ми е.

— И тук е трудно — каза Ивайла. — Днес аз бях повярвала в доброто като в приказките…

— Животът не е само безрадостен и мъчен бит — отвърна Страхил Василев, — но навред изникват въпроси — с какво човек трябва да се пребори и с какво — да се примири.

— Елате утре с мен в Широка лъка, много е близо — неочаквано предложи Ивайла. — Ще гледаме песяците.

— Добре, ще дойда — още по-неочаквано прие той поканата. — Ще ви намеря по обед на площада, където са игрите. А сега накъде, при езерата ли?

— Имам това намерение.

— Да не ви търсим из планината! Ако спре лифтът, те са на двайсетина километра път, в снежни преспи.

— Чух, че сте планински спасител, ще ме намерите с безкористието на младостта.

— Хайде, качете се на лифта, защото след час ще спре. Вижте най-голямото езеро „Окото“ и веднага се върнете обратно. Лятос езерата са много красиви, сини, преливат едно в друго, сега са заледени. Чао!

И полетя по пистата. Може ли с лифта да догони скиор?

На другия ден Ивайла взе автобуса и отрано отиде в Широка лъка. Беше прочутият песпонделник и кукерите вече дрънчаха из селото с тежките си чанове, натъкмени по поясите им. В дрехите преобладаваха цветовете на мартеницата — бяло, червено и черно. Огромните им маски бяха от козина.

Песяците от Широка лъка бяха последни в днешния празник. Те се зададоха, въоръжени със саби-спатилки и пищови, пълни с пепел. Невястата беше с вълненик и престилка, бременна и с люлка на гърба.

— Живописна дивотия — каза една лекарка от София с хубав зимен тен на лицето и „холивудски“ руса коса. Тя дойде със същия автобус с Ивайла да гледа игрите и по пътя се запознаха.

Песяците изгориха сламата и пречистиха душите си от злото и страданието. Лошите духове бяха прогонени. Убитата невяста възкръсна… Плодородието прииждаше… Карнавалът привършваше. Други чудеса не се случват. Никой няма да дойде — срещи, случайни и неслучайни, ски, дизел, токови удари.

— Много страшни песяци — каза някой на един дъх от нея.

Тя се обърна и видя засмяното му лице. Смесиха се с тълпата и тръгнаха към края на селото. На сводестия мост Страхил Василев предвидливо я улови за ръка. Последните къщи останаха зад гърба им.

— Красиво като нарисувано — каза Ивайла.

— Бихте ли живели в тази дупка? — попита инженерът. — Кукери, песяци — те принадлежат на друга епоха, на друго мислене. Предлагам да опитаме пъстървата във „Воденицата“ на Стойките.

— Може да не живеем тук, но трябва да идваме — каза Ивайла. — Важно е чувството за принадлежност към този народ, за общност. На Илинденския събор съм виждала да пристигат цели родове, и то всяка година под едно и също дърво.

— И си говорят на широколъшки под звуците на каба гайди — засмя се Страхил Василев.

„Любовта има широколъшки говор — помисли си Ивайла. — Ще му кажа така, като седнем във «Воденицата», той нека си го тълкува.“