Лада Галина
Искам да ти разкажа (11)

След съвещанието Георги Загоров се отказа да спи в апартаментчето в шумния и неуютен хотел със замърсени мокети и изпочупени мебели. Вечер до късно чуваше естрадната музика от ресторанта, а през отворения прозорец идеше мирис на скара. Нареди на шофьора да го чака на шосето — ще тръгват за София. Не търсеше тук квартира, но веднага получи персонална кола и си взе стария шофьор. Той му подумваше, че лимитът за бензин е на привършване, но покорно и по всяко време го возеше. Няколко пъти в седмицата Загоров отиваше в София, за да се наспи на тишина и свежест във вилата си в Бояна, да наобиколи министерства и комитети. Ей такова му бе битието през последните два-три месеца — хотелско, неуредено, половинчато. Както и да е през лятото ще кара така, ами през зимата? Дълбоко в себе той не вярваше, че ще зимува тука, имаше си други планове и хора, за да ги осъществи. Пазеше се да не влиза в конфликти, да положи основите на стопанския минно-медодобивен комбинат и в подходящ момент да се върне в София.

Още от първия ден на своето пребиваване в Средногорието глуха неприязън към инженер Димитър Петрунов изпълни душата на Загоров. На общите съвещания, които той започна да провежда с металурзите, със строителите на тунела, на двете обогатителни фабрики и открития рудник, както и с ръководството на мината, Загоров долови съпротивата на Петрунов към започналото преустройство. Главният инженер на металургичния комбинат бе немногословен, изказваше се главно по технически проблеми, но си позволи да твърди, че административното преустройство отнема силите и енергията в друга посока, непроизводителна. По същество, каза той, това са три различни дейности — строителство, рудници с обогатителни фабрики и преработване на концентрата от цветната металургия. Привикнали са с тристепенна система — завод, обединение, министерство, сега се оформя още една „шапка“ — новият комбинат. Той ще замести обединението, но всъщност това е скрита тристепенна система. Какво търси тук например един завод за тръби и сродни предприятия от цялата страна.

Практичният ум и житейският опит на Загоров му подсказаха, че инженер Петрунов има право и доводите му са логични. Но Загоров бе изпратен тук да създаде нова стопанска организация, която може би ще се окаже по-подходяща, и не можеше да позволи да се разколебават хората, да спират насред път. Той разкритикува ръководителите, привикнали към рутината. Не виждат ли, че между двата обекта — рудодобив и металургия, съществува тясна производствена зависимост. Такива са перспективите на бъдещето, опитът на напредналите страни, и ние не можем да си позволим да изоставаме. Дисхармонията, която сега съществува, е плод на нашите собствени неуредици, на неумението ни да работим и да мислим мащабно, новаторски. Петрунов не взе от дума, сякаш казаното от генералния директор беше общо място или дежурно слово на по-горна инстанция, която няма пряко отношение към работата. Той упорито се съпротивляваше на обезлюдяването на производството от инженери. Посочи колко от тях само за един месец се преместиха от цеховете в новосъздадените административни служби на комбината.

— Ако от предвидените жилища за работници и инженери до днес е построено толкова малко, да не кажем почти нищо, то на кого можем да разчитаме, че ще дойде да работи в Средногорието? Времето на бараките вече мина — каза накрая Петрунов сред одобрителния шепот на останалите.

— Аз лично заварих това изоставане и не умея да вадя жилища с тапети и мозайка като фокусник от цилиндъра си — отвърна му ядосано Загоров. — Широкият фронт на строителството — индустриално и жилищно — тепърва ще се разгърне.

И закри съвещанието.

Тази сутрин той завари на бюрото си писмо от министерството, в което го уведомяваха, че изпращат за един месец инженер Димитър Петрунов в Канада за внедряване на изобретението му. И този месец бе август — най-хубавото време за морето във Варна, а след това, като се открие ловният сезон — за скитане с приятели из планините…

Загоров си грабна шапката и отърча в Градския комитет на партията.

Беше сигурен, че ще намери подкрепа — да възразят за пътуването на Петрунов в чужбина. Още не е назначен директор на металургичния комбинат, и то по време на трудния преход към новата стопанска организация.

Георги Загоров влезе направо в кабинета на първия секретар Панайот Найденов, бивш директор на металургичния комбинат, и заяви от вратата:

— Може държавата да печели валута от електролизата на Петрунов, но на мен „Балкантурист“ повече не ми трябва.

— Заповядай, седни — покани го домакинът. — За какво става дума?

— Сега, когато трябва да мобилизираме всички сили, той ще се евакуира в Канада — отбеляза Загоров. В гласа му трепнаха плътни нотки на гняв и възмущение.

— Изпраща го нашето министерство — усмихна се Найденов. — Изнасяме акъл, внасяме информация и валута, рядък случай от нашата практика.

— Ако директорът е наистина политическа фигура и ми са възложени някакви права, още днес ще отменя това пътуване. Дойдох да поговоря с тебе, да получа и твоето съгласие — каза Загоров.

Найденов седна зад бюрото си, а не в срещуположното кресло за приятелски разговори и за предразполагане на госта да се отпусне, да не бъде напрегнат и официален. Може би искаше да подчертае, че времето му е кратко и някак да се отдръпне от ранния си посетител.

— През шестдесетте години най-важната фигура в завода бе заместник-директорът по производствените въпроси, през седемдесетте — заместник-директорът по пласмента, сега, когато прелистваме последната страница на века, най-важното е информацията. Тая, която ни носи Петрунов. Без информатика ще изостанеш, а металургичният комбинат е водещо предприятие.

— Колкото си щем информация да имаме — каза Загоров, — като се стигне до изпълнението, пак ще се получи известното на всички ни прекъсване. Имаме ли изпълнители на равнище, които мислят и за работата си, освен за премии…

— Внедряването е световен проблем — каза Панайот Найденов, който по професия бе инженер-икономист. — Добре знаем нашите половинчатости — няма да купим най-доброто, водещото или ще отрежем автоматиката, ще търсим какви ли не заместители… Сиромах човек — жив дявол!

— Според възможностите на страната ни — прецени Загоров. — Нали знаеш — има и закон за нямането…

— Затова крепим новото с кодекси, със закони, с нормативни актове и пак — ха да ни избяга, обратно на онази дебелашка поговорка за работата, че не е заек…

— Кой ще движи завода, след като там още няма директор? — попита Загоров. — Предвидените по график монтажно-изолационни работи са изпълнени едва наполовина. Приехме нов пусков срок на системата за сярна киселина и на цеха за оползотворяване на бедните газове. Нов пусков срок, а Петрунов — в Канада. Тази няма да я бъде!

В този миг той си припомни за всички надвиснали срокове и неотложни задачи, които можеха да изплашат по-млад и неопитен човек по отношение на графици и пускови срокове. Но дори и за Загоров, вещо лице за обективни причини, будеше тревога изостаналата реконструкция на фабрика „Елшица“, която не можеше да поеме новите количества от рудник „Цар Асен“. Непреработената руда се окисляваше, а нейното изземване беше при тежки условия поради дълбоките хоризонти. Закъсняваше строителството на главния корпус и междинните бункери на обогатителните фабрики в Мирково и Елаците, стената на язовир „Радин извор“, пътят за Етрополе, да не говорим пък за жилищата, които би трябвало да вади като фокусник от цилиндъра си. Още месец-два ще се оправдава със завареното положение, но след това за всичко той ще бъде отговорен.

— Аз ли трябва да поема на плещите си бремето на лошо разпределения план по обем и време, за представянето на желаното за действително и всичко, дето се напъваме да направим пряко сили — продължи на глас мислите си Загоров.

— Ние всички — отвърна Найденов. — Ще затегнем дисциплината и отговорностите.

— И затова няма да пусна Петрунов на уикенд в Канада! — реши посвоему Загоров.

— На Петрунов трябва да назначиш помощник за текущата работа, а той да остане главен инженер на комбината, начело на творческа група за нови технологии — спокойно отвърна Найденов. — Аз съм го наблюдавал как мисли и действува. Като знае компонентите, може да налучка нов вариант, патентно чисто да го пресъздаде.

— И таз добра — възкликна Загоров, — да го поразтоварим! Да има време за „Балкантурист“!… Не мога да го поставям в особено положение, над другите инженери.

— Той се е поставил сам — каза мрачно Найденов и седна в отсрещното кресло. — Припомних си за случая с един нашенец, панагюрец, отишъл след Освобождението при Славейков да иска служба, получил я и заявил: „Защо Марин Дринов ще получава хиляда лева, пък аз — шейсет. И двамата сме от едно село…“ По това време Марин Дринов, другият нашенец, бил пръв министър на народната просвета, почетен член на всички славянски академии на науките, с изключение на сръбската — той е избрал София за столица, за да бъде „в средата на българските земи“, основател е на Книжовното дружество в Браила, бъдещата българска академия, на Народната библиотека в София, крупен учен, историк, етнограф, който в тия смутни времена определи и потеклото ни, че сме славянски народ, но за нашенеца, дето му оспорвал заплатата, било важно само едно: че сме от „едно и също село…“

— Интересна история — вметна Загоров, — но не виждам днешния й адрес.

— Има, има много днешни адреси — продължи Найденов. — Понякога си мисля колко ли е бил огорчен Марин Дринов от всекидневни и живописни прояви на такъв криворазбран демократизъм и войнишко равенство, от непочитание на авторитета и незачитане на труда и ума, който може да хиляди, да работи не за двама и трима, да изхрани едно семейство, а за цял народ, за големи национални идеи, за бъдещето. Един ден си събрал ръкописите — и отново професор в Харков, по-далеч от претенциите на „съселяните“.

— Много далеч отидохме — каза Загоров.

— Народопсихологията е устойчива — настоя Найденов. — И в нашия век на роботиката и „първия български космонавт“ тя по нашенски оцветява нещата. Понякога си мисля — раждат ли се делови хора у нас, могат ли да намерят реализация при нашите условия. И се успокоявам, че има един инженер Димитър Петрунов. Сега да вдигна телефона, ще му чуя гласа, в завода е. Избрал е своята пътека и не се лута, уверено върви по нея. Не само носи и замисля нови идеи, но което е по-важно, може да ги осъществи.

Панайот Найденов знаеше, че Петрунов не обича да налага мнението си. Беше го наблюдавал, в общата им работа — как добросъвестно ще изложи всички „за“ и „против“ и ще остави „да узрее решението“, да бъде то общоприето, а не лично негово. Но когато трябваше бързо да се действува и някой да поеме риска и отговорността, той спокойно и делово решаваше сам нещата.

— И така на въпроса, че времето не чака — напомни Георги Загоров. — Поради трудните условия в момента отменяме пътуването в чужбина на Петрунов за по-подходящо време. Нали така се уточнихме?

За него инженер Петрунов беше не само мъчен характер и особняк, но и човек с избрано индивидуалистично поведение, заслонен от постиженията си и от доброто познаване на металургичното производство.

— Нищо подобно, не сме се разбрали — каза Найденов. Долови завист и неприязън, където най-малко очакваше — у човек като Загоров, с неговото минало, с днешното му положение. — Да бяхме изобретили и ние нещо, че да ходим по света, ако ни повикат…

— И нас са ни викали — засегна се Загоров, — родопската каскада и водното строителство в Сирия са минали през ръцете ми.

— Петрунов да заминава — каза Найденов, — за месец-два ще се оправим… Надявам се, че скоро ще имаме директор на завода, един от твоите предшественици, бивш директор на „Елаците“.

— Докато не се уредят всички въпроси, Петрунов може да почака… — отклони пак Загоров.

— Слушай — каза Найденов, — той не само е гледал, но е видял. Морална сила и убеденост на мнението се иска да застанеш зад един милион долара и да въведеш реверсивната електролиза. Петрунов е стъпил яко на земята, на собствените си крака, затова е човек на бъдещето. На такива хора се крепи България.

Загоров отново се засегна и стана прав.

— Завършил в Москва, а безпартиен… Не мога да понасям неопределените хора. Като е в авангарда на техническия прогрес, защо не е и в авангарда на народа…

— … вместо да стои сред народните маси — завърши с усмивка Найденов мисълта на Загоров и потвърди: — Безпартиен е, факт… Струва ми се, че няма други причини за това, освен особеностите на характера му, желанието да е вътрешно независим. Но това не значи неопределеност и човек без позиция.

— Така си мислиш ти, че върви с тебе, с нас… Я го виж в труден момент или го попритисни малко… Познавам и други като него — каза Загоров с присвити очи и някаква заплаха в гласа.

Панайот Найденов също стана прав:

— Моля те, с Петрунов натиск не върви, нито явни и скрити репресии… Ще видиш сам какъв човек е, сдържан, лоялен в отношенията си с хората. Доверяват му се, разчитат на него, защото е изключително самодисциплиниран, вътрешно твърд, със здрава българска воля, скромен е и пестелив като селянин. Впрочем, той си е селянин, син на училищна прислужница. Може ли човек да предположи къде ще се концентрира народният гений? — усмихна се Найденов.

Георги Загоров слушаше внимателно, у него се появи интерес към събеседника, към точния ум и прямотата, която увлича. Но съпротивата му към Петрунов се пробуди.

— Дойдох при тебе по работа, а нищо не свърших — каза Загоров и се упъти към вратата.

Панайот Найденов го проследи с поглед и си науми, че трябва да следи бъдещите отношения между Загоров и Петрунов. Преди години в София беше работил с Георги Загоров и познаваше нрава му — привидно отстъпва, но не прощава. Просто има търпение да изчака, да се забрави видимата причина за някакъв конфликт или проявено недобро отношение към него и да нанесе удар след време, чрез други хора и по сложни пътища.

По дългия коридор на бившия градски хотел, сега превърнат в управление на стопанския минно-медодобивен комбинат, като се връщаше в кабинета си, Георги Загоров срещна инженер Петрунов. Явно беше дошъл по работа, ала не при него, досега нито веднъж не бе го посетил. Петрунов държеше в ръка някаква папка, поздрави и отмина. Загоров се обърна и го повика:

— Петрунов, исках да поговорим… Бях в Градския комитет на партията и между другото стана дума за твоето заминаване за Канада. Другарите, пък и аз сме на мнение, че моментът не е подходящ…

— Аз се отказах сам — отвърна Петрунов. — Вчера се обадих по телефона в министерството… Трябва да съм тук, докато се пусне цехът за оползотворяване на бедните газове.

— Виж ти — усмихна се Загоров, — не предполагах, че човек може да надскочи себе си.

— Не ви разбирам — каза Петрунов и понечи да си тръгне, но Загоров го задържа:

— Защо не се преместиш в София, в научен институт, ще пътуваш без ограничения, без тези букаи, които сега ти поставя производството… Доколкото знам, заплатата на един старши научен сътрудник с докторат не е по-малка от тази на главен инженер.

— Позволете сам да решавам какво ще правя и къде ще живея — отвърна Петрунов, като премина на „вие“.

— Аз не ви принуждавам, обстоятелствата… — вдигна рамене Загоров.

Инженер Петрунов се обърна и си тръгна без „довиждане“. От вратата на кабинета си Загоров леко се извърна и го погледна в гръб.

— Чепат си, ама за зла круша — зъл прът… — каза си той.

През целия ден настроението на Петрунов беше подтиснато, работеше някак вяло, разсеяно. Не можеше да си обясни защо своето вчерашно решение да не пътува, докато не пуснат новия цех, днес, след срещата със Загоров, започна да счита като принуда. Привечер не му се прибираше самичък в разхвърляната празна къща, за да слуша в безсъницата си трясъка на камионите по шосето. Колко лета бе прекарал така — без отпуск, в завода? Почиваше, когато пътуваше. С носталгия си припомни къщите-вили на свои колеги сред ливадите и боровите гори в един от източните американски щати, където приеха неговото изобретение и го въведоха в цветната металургия. Виждаше и един хотел с ресторант и басейн на последния етаж, където обикновено вечеряше, слушаше музиката на оркестъра и гледаше танците — модерни и фолклорни. Къде беше това — в Перу или в Мексико — и на двете места се вееше разноцветно пончо и китарата бе вълшебницата на песен и страст…

Петрунов отиде в задния двор на техния жилищен блок, където под един ламаринен навес паркираше колата си. Единственият мерцедес в околността щеше да разпали много страсти — как и откъде го има, ако не му бе даден публично — правителствен подарък за валутата, която неговото изобретение беше донесло на страната.

Той изкара колата под навеса, запали я и след двадесетина минути пристигна в заводския профилакториум, построен на висок склон над язовирното езеро. Венецът от гори и поля, синята водна чаша и закътаните плажове, лодките с гребла, идиличната тишина — това бе един друг свят, който радваше и отморяваше. Инженер Петрунов държеше работниците от най-тежките производства, металурзите от пещите, електролитчиците, апаратчиците от цеха за сярна киселина да имат предимство за ползването на профилакториума. Сега, като нямаше директор, той се нагърби с още една грижа — проверяваше редовен ли е заводският транспорт до профилакториума, имат ли хората някакви оплаквания.

Паркингът до езерото бе зает от туристи. Петрунов забеляза много коли със софийски номера. Проследи ги с очи — какво чудо щеше да бъде, ако там се окаже и фолксвагенът на Елена. Тя забрави дори да му телефонира. Той се изкачи по странична алея и спря зад сградата. Седна на един стол в края на обширната тераса и се обърна към езерото. Миришеше на пясък и риба, на зелени и тръпчиви ябълки-петровки. Лятото беше тук, по сандали, със спокойната нега на дните и освежаващия вечерен хлад. Бързо е лятото в планината — обран за една нощ бостан, прескок на дива коза…

Петрунов се полюля на стола и затвори очи. Почувствува самотата като физическа болка. „Зайците от Охайо — каза си той, — бедните зайци от Охайо…“ Припомни си последното си пътуване в САЩ. Физиолози от университета в Охайо твърдяха, че за развитието на сърдечно-съдовите заболявания най-важна роля играят стресовите състояния и липсата на любов и грижи към заболелия. И доказваха това с опитни зайци — за едните се грижеха, а за другите, които боледуваха два пъти повече, се отнасяха как да е… Ами хората, за тях кой се грижи?

Може ли да работи за щастието на другите, ако той самият е нещастен, да увеличава богатството на страната, а да бъде беден, притеснен, да се чувствува пренебрегнат? Всички хора искат да бъдат зачетени. Уважението и почитта са част от човешкото самочувствие, както и удовлетворението, че е оставил някаква диря след себе си. Дори дете няма да живее с него под един покрив, да разговаря на роден език. Вчера получи писмо от дъщеря си и отвори речника да види прякото и преносно значение на една дума, защото не я разбра.

В другия край на терасата, с приближени една срещу друга пейки, както правеха учениците в градската градина, някой свиреше на акордеон. Простичка мелодия, несръчна и копнееща. Мирис на мащерка и ябълков сок, светли рокли в летния здрач…

— Уморен ли сте, другарю Петрунов?

Той се извърна, усмихна се на момичето:

— Така ви се струва…

— Аз съм Славка от Плановия отдел — простичко се представи тя.

— Виждам ви в стола — каза Петрунов и разбра, че излезе тъпо.

Момичето бе русо кестеняво, със стройно тяло и наистина понякога се заглеждаше в нея, но после я забравяше, не я отделяше в потока от служителки в автобуса и стола.

— Вие се храните бързо, сякаш между другото… Не поглеждате какво ви поднасят, а камо ли кой седи на съседната маса.

Петрунов се усмихна на невинните и точни наблюдения.

— Ще ви донеса билков чай — каза Славка, — още е топъл.

И затича към спалните.

Напитката й бе като нея — русичка, с дъх на земя и слънце.

— От какво е? Много хубав чай…

— Познайте…

— От билки е, но не съм вещ по тревите.

— Четири билки — лайка, мащерка, риган и кантарион. Има малко мед и лимон.

— Благодаря — каза той и я погледна в очите. Тя не сведе поглед и в един миг — дълбок и нежен — стана му своя и близка.