Джон Лескроарт
Предателство (34)

33.

Харди се върна в града по шосе 280, слезе към крайбрежната част при Деветнайсето авеню и две минути преди официалното начало на часа за коктейли влезе през централния вход на „Малката детелина“, заведението на което бе отчасти собственик. Моузес Макгуайър, неговият зет, който през последната година се възстановяваше, стоеше зад бара в далечния край, където бяха крановете за наливна бира. Според Харди той бе в невъзможно добра форма, може би просто поради факта, че бе свалил петнайсетина килограма и бе изчистил външността си заедно с кръвоносната си система.

От много години рошав и дългокос, често пъти и брадясал, Макгуайър бе култивирал още от двайсетгодишен външния вид на рокер или планинец — това правеше вече почти четирийсет години. Избелели, често пъти скъсани дънки и някаква долнокачествена тениска — те изглеждаха дотолкова част от личността му, колкото пословичната му избухливост, презрението му към всичко общоприето и пристрастеността му към променливи състояния на съзнанието.

Днес прекарваше времето си в долния край на бара с красива млада жена. Можеше да го вземеш за четирийсет годишен банкер по време на отпуска. Все още гъстата му черно-бяла коса бе разделена на път по средата, мустакът върху иначе необръснатото му лице беше подстриган. Бе натъпкал долния край на синя риза в панталони с цвят каки. Толкова пъти му бяха разбивали носа в пиянски побоища, че според Харди винаги изглеждаше малко смачкан. Но днес погледът му беше ясен, кожата — почти изчистена от червени капиляри, което бе редовната гледка през времето на тежкото пиянство, което бе съсипало по-голямата част от съзнателния му живот.

Като съсобственик и барман от време на време, Харди можеше да заобиколи бара и да си налее, каквото поиска, но понякога стигнал там, установяваше, че не е лесно да излезе, а днес бе първата от новите вечери за среща с Франи и не искаше да започва с фал. Затова дръпна високо столче и кимна небрежно на Макгуайър, което веднага го доведе при него.

— Каква е думата, господин адвокат?

— „Хендрикс“ с лед. И кръгче лук.

— Това са шест думи. Имам краставица.

— Още по-добре — кимна Харди. — Докато наливаш, ще ти задам един въпрос.

Без секунда колебание Макгуайър отвърна:

— Лешникови. Макар че някои хора смятат, че са по-скоро зелени. Но аз бих казал, че са лешникови. Едно такова секси лешниково.

Макгуайър хвана чаша, хвърли в ней малко лед, пресегна се назад към втората редица джинове и измъкна тумбеста тъмна бутилка „Хендрикс“. Наля щедро до една осма под ръба, отряза кръгче прясна краставица и я пусна отгоре.

— Наздраве — каза той и остави чашата върху коктейлната салфетка, която бе поставил на бара. — Добре, кажи сега какъв е истинският въпрос?

— Дълго е.

Макгуайър огледа протежението на бара и ъглите на заведението, които въобще не бяха много далече. „Малката детелина“ беше малко квартално заведение, което се бе запазило на едно и също място на ъгъла на Линкълн и Девето авеню още от 1893-а. Вграденият в шкаф часовник на стената зад Харди беше спрял по време на Голямото земетресение от 1906-а и никой не беше го навивал оттогава насам. Красивото момиче се беше върнало при приятелите си пред мишените за дартс, а останалите двайсетина редовни посетители изглеждаха удобно заседнали покрай бара или канапетата отзад.

— Отлично. Тълпата изглежда е под контрол — каза Макгуайър.

Докато бе карал от Редууд Сити, борейки се с някои от проблемите, повдигнати от идеята за „нарушението Брейди“, Харди отново се бе върнал на въпроса, на който не беше открил отговор. Покрай обзелия ги ентусиазъм и двамата с Уошбърн го бяха пренебрегнали. Затова запозна накратко Макгуайър с предисторията. Той имаше докторат по философия от Бъркли и способността му да обхваща фактите и концепциите бе впечатляваща. Накрая Харди стигна до същината:

— Въпросът е защо Нолан е убил семейство Халил?

— Лесно е — отговори Макгуайър. — Това е била работата му.

Харди отпи глътка от джина с аромат на роза — беше започнал да харесва това питие.

— Просто така, било е работата му?

— Със сигурност. Бил е „тюлен“, нали? Той е обучен убиец. Помниш ли „тюлените“ във Виетнам? Шибани копелета. Убийци. И работил е за онази охранителна компания в Ирак?

— „Олстронг“.

— Да, „Олстронг“.

— Но тук е набирал персонал, Моуз, наемал е хора. Няма начин да е вършил мокри поръчки.

— Да, бе. С тази тренировка. Няма как да не го е правил, ако е било необходимо.

— И защо е било необходимо да убие точно Халил?

— Не знам. Няма достатъчно информация. Но те са били иракчани, не беше ли така?

— Аха.

— Ами тогава, провери това. Обзалагам се, че там имат роднини и по някакъв начин са се набъркали в бизнеса на Олстронг.

— Затова са убили бащата тук?

— Изпратили са предупреждение — кимна Макгуайър.

— От доста голямо разстояние, не мислиш ли?

— Вероятно бащата е ръководел бизнеса оттук. Отрежи главата и тялото умира. Не е операция на мозъка, Диз. Нищо от това ли не излезе на процеса?

— Нищо.

— Защо?

— Лесният отговор е, че всички в отбора на обвинението са смятали моя човек за убиеца, че мотивът е бил преди всичко личен — той и Нолан.

— Но ти смяташ, че е бил Нолан?

— Започвам да мисля така.

— И смяташ, че всичко това е трябвало да излезе на процеса?

— Точно така.

— Хм! Чакай да помисля. — Той тръгна покрай бара и обслужи двама клиенти. Наля си сода и се върна при Харди. — Добре. Измислих го.

— Да чуем.

— Нолан е убил онези двамата Халил, а после някой от семейството им е убил него.

— Откъде са знаели, че е той?

— Разбрали са, че в дъното е Олстронг, заради всичко, което е ставало в Ирак. Каквото и да е било то. Когато са разбрали това, са научили и че Нолан е човекът на Олстронг тук. Даже и да не е бил той физическият убиец, било е ответният удар и отмъщението.

— Как са научили къде живее?

— Диз, моля ти се, в днешно време е фасулска работа да откриеш някого. Имаш ли компютър? Те най-вероятно са знаели къде ще живее още преди да се е бил нанесъл. Хайде, това няма ли да ти свърши работа?

— Не, и именно тук е проблемът.

— Защо да е проблем?

— Защото ако е станало точно така, моят клиент е невинен.

— А това е лоша новина, защото…

— Защото той е вече от три години в затвора.

Моузес надигна содата.

— Можеше и да е още по-лошо.

— Вярно — съгласи се Харди. — Но също така можеше и да е по-добре.

* * *

— Но защо обвинението не се е занимавало с това? — Попита Франи между две хапки от калмарите. — Искам да кажа, очевидно те окончателно са решили, че твоят човек, Ивън, е виновен. Но все пак поне са можели да разпитат някои от членовете на семейството на жертвите. Не е ли логично? Дори само за да открият някаква информация за тях.

— Нещо повече от информация, Франи. Това са били двама убити. Само да решат, че Ивън е убиецът не е достатъчно. Би трябвало да искат да го докажат и може би да го изпратят на смърт.

Бяха седнали в „Пан и Вино“ на Юниън Стрийт, недалеч от офиса на Уошбърн. Тук най-сетне беше станало достатъчно хладно, за да решат да се хранят вътре. Бяха горе, до прозореца. Здрачът все още не се беше превърнал в мрак. Червената, дълга до раменете коса на Франи подчертаваше контрастно-зелените й очи, същият цвят, като блузата, която носеше. Този образ, въпреки дългото време, което бяха прекарали заедно, все още омагьосваше Харди.

Харди потопи късче топъл хляб в съдинката със зехтин, щипна малко сол от чинийката и поръси хапката.

— Но само защото нямаме черно на бяло написано, че някой от ФБР е говорил с тях не означава, че не се е случило. Уошбърн и аз си имаме теория за това.

— Каква е тя?

— ФБР са разпитвали онези хора и не са предали информацията си на полицията и Областния прокурор.

— Каква причина има да го направят?

— Ами, най-простият отговор е, че не са били длъжни. Друг отговор е просто, че не са искали. И накрая, любимата версия на Уошбърн и мен, че вероятно им е било наредено.

— Защо?

— Очевидно това не е въпрос за нас, простите смъртни.

Франи сдъвка мълчаливо и пийна „Шардоне“.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ами, първото нещо вече го свърших. Докато идвах насам се обадих на Уайът… — Ставаше дума за Уайът Хънт, частния детектив на Харди. — … и му възложих да се опита да открие някой от многобройното семейство Халил, с когото ФБР са разговаряли. Хубавото е, че даже няма значение какво точно са казали. Ако ФБР са говорили с тях за убийствата и са сметнали за необходимо да не предават информацията на Областния прокурор, тогава наистина имаме проблем с разкритията по случая. — Харди остави виното си на масата. — Знаеш ли, Моузес смята, че Ивън може наистина да е невинен.

— И защо моят умен брат мисли така?

— Както ти е известно, най-невероятната му способност е да гради теории, без да му е необходима връзка с фактите. Или, както е в дадения случай, без един дребен факт.

— И той е?

— Че Нолан е убил двамата Халил.

— Смяташ това за факт?

Харди помисли, после кимна.

— Достатъчно близо, за да го приема за факт. Не мисля, че Ивън ги е убил. Въз основа на това, според Моуз, Ивън не е убил Нолан. Някой от семейство Халил е отмъстил.

Лицето на Франи потъмня. Тя внимателно постави ръце от двете страни на чинията си.

— И с тези хора смяташ да говориш? Същите хора, които са убили Нолан?

— Не знаем дали са убили Нолан. Това е само предположение на Моуз.

Но още докато го казваше, Харди бе наясно какво мисли Франи и защо изведнъж толкова се разтревожи. Не можеше да отрече внезапното остро пробождане на страха, който бе обхванал и него.

И разбра, че бе напълно основателен.

Франи вече бе загрижена, без дори да знае, че има някакви съмнения относно какво всъщност се бе случило с Чарли Боуен — дали наистина е изчезнал или е станал жертва на нечисти игри.

Вероятно докато е следвал същия път, по който сега тръгваше Харди.

Той пое дълбоко въздух — не искаше Франи да се тревожи за това — после вдигна виното си и пое глътка.

— Знам какво имаш предвид, но ако наистина тези момчета са заплаха, вярвам, че ФБР с всичките си ресурси, с които разполагат, щяха да го установят. Не мислиш ли?

— Да. Би било логично. Но какво следва от всичко?

— Мисля, че след това биха арестували някого. Нали така правят, Франи? Откриват лошите момчета и ги тикват зад решетките.

— Само че в този случай не са го направили.

— Защо да не го направят?

— Поради същите причини, които вече изреди, заради които не са осведомили Областната прокуратура за проведените разговори. Не са били длъжни. Не са искали. Било им е наредено да не го правят.

Харди призна правотата й с кимване.

— Да, ще трябва да повярвам, че има една много малка разлика между това да не предадеш записи от разговори и да не арестуваш човек, за когото знаеш, че е убиец.

— Дизмъс — тя остави вилицата и го погледна в очите. — Никога не съм си мислила, че ще кажа това, но ти не гледаш достатъчно телевизия. В „Сопранос“ ФБР през цялото време открива гангстери и ги оставя невредими с надеждата да им помогнат да уловят голямата риба. Междувременно куп други хора биват пребити или убити. Това се случва и в истинския живот. Всички го знаят.

Той отново кимна.

— Вярно е. Само че изглежда малко далече от този случай. Най-малкото на този етап, когато всичко е само разсъждения.

— Направи ми една услуга, моля те.

— За тебе всичко, мила.

— Ако нещата излязат извън сферата на разсъжденията, бъди по-предпазлив. Ако тези хора са убили Нолан, може да убият и теб.

Харди знаеше, че може би е права, но той също имаше право — трябваше доста път да се извърви, преди такова нещо да бъде установено.

— Аз не представлявам заплаха за тях — каза той. — Не искам да доказвам дали са направили нещо или не са го направили. Искам само да знам дали ФБР са говорили с тях и са скрили това от ченгетата в Редууд Сити. Затова не смятам, че имаме основания да се тревожим какво би могло да ми се случи.

— Ами, добре тогава — каза тя хапливо. — Можеш да си сигурен, че няма да се тревожа.

* * *

Друга промяна в живота на Франи след като собствените й деца отлетяха беше, че тя се превърна в маниачка на тема деца. Затова след вечерята, тъй като и без това минаваха покрай дома на Глицки, тя предложи да се отбият да видят дали имат нужда от компания. В онези години, когато вечерта за срещи беше наистина свята, особено през първата година на Рейчъл, такова посещение следобед бе станало ежеседмичен ритуал.

Сега докато в дневната Франи и Трея си подаваха невръстния Закари една на друга с голяма доза ентусиазъм, двамата мъже седяха на задните стъпала. Гледаха направената от тях люлка в малкия заден двор на Глицки и си говореха тихо, много тихо за Чарли Боуен.

— Ти наистина ли смяташ, че е било убийство? — Глицки въобще не беше толкова рязък, колкото би бил, ако Боуен и жена му бяха изчезнали по време на неговата служба, а не тази на Марсел Лание. Затова теориите на Харди бяха интересна, даже забавна тема за разговор, но те не бяха — все още — проблем на Глицки.

— Не съвсем — отвърна Харди. — Но изведнъж станах малко по-любопитен да узная какво наистина се е случило с човека.

— Цялото нещо е построено върху купчина „ако“. Нали го осъзнаваш?

— Е, не всичко е „ако“. Шолер не е убил Халил, например. Това просто не се е случило.

— Което не означава, че го е направил Нолан.

— Не означава, прав си. — Харди потърка длани. — Но хайде да речем, че един професионалист по убийствата като теб има интуитивното усещане, че някой е бил убит, даже и ако няма заподозрян или улики. Какво ще предприеме, за да провериш дали си прав?

Глицки не се поколеба.

— Ще проследя последните му дни и даже последните му часове.

— А знаеш ли нещо за двамата Боуен? За последните им дни или часове?

Глицки се обърна да погледне приятеля си на светлината на лампата над задната врата. Лицето му, отчасти в сянка, с острия нос и белезникавия белег през двете устни можеше да се вземе за племенна ритуална маска — страшна и могъща.

— Не знам нищо за Боуен, Диз. Точка. Що се отнася до мен, той е изчезнал.

Харди седеше замислен. Не беше дошъл да се карат.

През храстите в Президио премина някакво животно.

— Твоят човек, Брако, идва днес в офиса ми. Заради Боуен.

— Чарли?

— Не, заради съпругата му.

— Да, Искаше да търси онзи прословут дневник.

— Но също така сподели загриженост по някои въпроси, с които току-що и аз се сблъсках. — Харди изреди някои детайли от разкритията на Брако — това че една толкова лека Хана Боуен е могла да счупи врата си при сравнително късо падане и без клуп; това че е вярвала, че мъжът й е бил убит. Брако очевидно също не отхвърляше възможността съпругът й да е бил убит и това може да е свързано е едно от делата, по които работи в момента.

— Казах му — завърши Харди, — че Чарли е работил по двеста случая и може да не е лесно да се определи едно от тях като свързано с евентуалното му убийство.

— Но сега — каза Глицки, — ти започваш да си мислиш, че е свързано с Шолер?

— Не знам дали мога да си позволя да отида дотам. Не бих могъл да го отнеса пред съдийската скамейка, но въпросите наистина започват да се роят, не мислиш ли?

След минута Глицки кимна.

— Интересно звучи. Дотолкова мога да призная. — След това попита: — Искаш ли да направя нещо?

Харди поклати глава.

— Не знам какво трябва да направиш, Ейб. Брако вече работи по това, даже и без дневника. Понеже ти си го учил, може би проследява онези последни дни и часове на госпожа Боуен. Може би ще стигне до нещо.

— Диз, ако Даръл открие нещо свързано с Чарли, и случаят започне да прилича на убийство, ще се заема с него.

— Няма да е лошо. Ще съм ти много благодарен.

Харди отново замълча.

— За какво мислиш? — попита Глицки след минута.

— Нищо.

— Само че това „нищо“ се чува много силно.

Харди въздъхна дълбоко.

— Просто се чудя дали ФБР са знаели кой е убил Халил и не са казали нищо, защото това е било част от един по-сериозен случай.

Глицки го погледна.

— Тук нещо изпускам. Мислех, че говорим за Боуен.

— Сега говорим за ФБР. Но пак е свързано с Шолер.

— Тоя човек е навсякъде.

Харди сви рамене.

— Случаят е сложен. Но част от него е въпросът, колко са разкрили ФБР на Областната прокуратура. Дали въобще са имали друг заподозрян, когото са забравили да споменат.

— Каквото и да е, никога няма да научиш.

— Но ти смяташ ли, че е възможно умишлено да са задържали някакви доказателства?

— Както казва баща ми, всичко е възможно. С ФБР бих отишъл и по-далеч. Нищо не е невъзможно.

— Умишлено биха прикрили даже случай на убийство?

— Определено не го правят всеки ден. Не е обичайна практика. Но ако имат основателни причини…

— Какви например?

— Не знам. Може човекът да е бил ценен доносник. Или действа под прикритие в терористична група. — Глицки щракна с пръсти. — Ето, това е. Ако той дава добра информация за терористична организация на федералните ченгета, обзалагам се, че няма да го пипнат даже и да убие приятелката си. Кажи на тези типове „национална сигурност“ и всичко минава.

— Мислиш ли?

Глицки подъвка бузата си.

— Дали мога да се обзаложа на това в този случай? Може би не. Дали мисля, че се е случвало? Определено да, и неведнъж.

Ако е станало така и в случая с Халил, помисли си Харди, може би Чарли Боуен не го е установил навреме, понеже е подготвял апела си. Може би някой от клана Халил го е сметнал основателно за заплаха, за оставено без контрол оръдие, което не би се поколебало да гръмне срещу него и да го обвини в убийство, ако това би помогнало на клиента му да излезе на свобода. А ако едно от тях или няколко от тях в действителност са убили Рон Нолан…

— Добре, ето ти още един ъгъл, от който можеш да разгледаш димните сигнали — каза Харди. — Моузес смята — вярно, без да се основава на каквото и да е, но той не е никак глупав — той смята, че Нолан е убил семейство Халил, защото това е била работата му. Те са били иракчани, а той е работил за онази компания с бизнес в Ирак. „Олстронг Секюрити“, което очевидно е…

Но Глицки сложи ръка върху рамото му и го спря.

— „Олстронг Секюрити“ ли каза?

— Да, управлението им е тук, а в…

— Знам къде работят, Диз. Знам кои са. — Без да съзнава бе стиснал здраво рамото му. — Нолан е работил за Олстронг? Как така аз не съм разбрал за това?

— Може би защото е един дребен детайл от някакъв процес, воден в друг окръг преди три години. Не може ли да е това причината? Пък и какво толкова би променило?

Но Глицки бе потънал в някаква мисъл, а мускулът на челюстта му играеше. Очевидно сглобяваше нещо.

Пусна рамото на Харди и се загледа в тъмното пред себе си.

— Ейб? Няма ли да ми отговориш?

Той бавно заговори сякаш на себе си.

— Обзалагам се на каквото искаш, че съвпада с онзи момент. Преди три години казваш, нали? Но ще трябва да го проверя.

— Кое?

Глицки все още се колебаеше.

— Имахме убийство на човек, който е бил в Ирак и е работил за Олстронг. Ако не ме лъже паметта, казваше се Арнолд Цвик. Някой пречупил врата му на една алея в „Миш“. Не беше взел портфейла му.

— Добре. Това означава, че…

— Чакай малко. Следващият уикенд, два или три дни по-късно, бяха открити заедно трима убити. Гангстери с досиета. На улица в Тендърлоин. Двамата с пречупени вратове.

— Три случая с пречупени вратове?

— Това си помислихме и ние. Батист смяташе, че може да става дума за сериен убиец, но повече не се случи нищо. Никакви следи, никакви свидетели. След известно време всичко потъна.

— Но какво е общото с „Олстронг Секюрити“?

— Всъщност нищо. — Глицки все още ровеше в паметта си. — Така или иначе не открихме нищо. Разследването спря в задънена улица.

— Но?

— Но свидетели ни казаха, че Цвик изглеждал червив с пари преди да умре. Само че не открихме никакви пари, освен двестате долара в портфейла му. Дебра Скиф смяташе, че ги е откраднал от Олстронг в Ирак и изчезнал. Тогава са им плащали предимно в брой. Теорията й беше, че Олстронг е изпратил тук човек, за да го открие, да го убие като пример за останалите и да прибере парите. Но, както казах, не открихме никакви доказателства за това.

— И сега си мислиш, че…

— Още нищо не си мисля. Освен че Моузес може донякъде да е прав за Нолан.

Харди облегна лакти върху коленете си и известно време прехвърля през ума си новата информация.

— Искам да те попитам, Ейб. Ти имаш приятели във ФБР, нали?

Глицки се изкиска.

— Местни ченгета като мен нямат истински приятели във ФБР, Диз. Но да, познавам един-двама човека.

— Може би ще можеш дискретно да им зададеш няколко въпроса?

— За случая Халил?

Харди вдигна рамене.

— И кое те кара да смяташ, че ще ми кажат нещо за това? Особено ако са крили някаква информация през цялото време.

— Ами аз знам кои са двамата агенти, които са свързани с моето дело — каза Харди. — Може би ще успееш да им предадеш за мен и да видим дали няма да пожелаят да разговаряме.

— Мога да го направя, разбира се. Което въобще не означава, че ще се съгласят.

— Знам, но може пък да свърши работа.

Глицки вдигна рамене.

— Няма да навреди. Ще кажа две-три думи, където трябва.

В този момент вратата зад гърба им се отвори. Показа се Франи със Закари в ръце. Зад нея надничаше Трея.

— Какво заговорничите двамата тук? — попита Франи.

— Как да свалим правителството — отговори Харди. — Време е да поемем управлението и да сложим нещата в ред.

— Добра идея — обади се Трея. — Може би Ейб ще започне революцията от скърцащата врата на хладилника. От седмици направо ме влудява.

* * *

Когато се прибраха, Франи се качи в спалнята да се приготви за лягане, а Харди известно време се позабави долу. Вдигна слушалката на телефона и след третия сигнал се свърза с телефонния секретар на „Хънт Клъб“, частната агенция на Уайът.

— Уайът — гласът му едва се чуваше, — само исках да те предупредя да внимаваш с тези Халил. Стой в сянка. Ако откриеш дали и кога някой от тях е говорил с ФБР, тръгни оттам. Събери подробности, но ако срещнеш и най-малката съпротива, гледай да не ги дразниш. Само ми се обади. Няма нужда да влизаме във война с тях. Ако в даден момент добиеш впечатлението, че рискът се повишава, няма да си далеч от истината. Затова, внимавай. Ключовата дума е — внимавай.

После се качи горе, където Франи вече лежеше в леглото, облечена с пижама. Остави настрани книгата си.

— Къде беше?

— Долу, заключвах.

Тя го погледна особено.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всичко е наред — каза Харди и започна да сваля вратовръзката си.