Джон Лескроарт
Предателство (10)

9.

От гледна точка на Нолан, просто нямаше полза да стои в Ирак и да говори за това.

Разследването на инцидента изглежда щеше да се окаже трудна работа. Онофрио бе единственият останал жив свидетел след събитието и Нолан вярваше, че показанията му няма да му навредят. Онофрио бе погълнат от шофирането и едва ли би могъл да се досеща дали колата зад тях бе спряла или се движеше, когато Нолан откри огън по нея. Но мълвата от улицата, която в резултат от дългата ръка на Джак Олстронг бе достигнала до местни иракчани и американски военни ченгета, вече започваше да се просмуква обратно и разказваше какво всъщност се бе случило. Затова съществуваше доста голям шанс Нолан да бъде арестуван.

Добрата новина беше, че точно в този момент изплува скандалът с Абу Граиб, и всеки американец, който имаше дори и далечна връзка с правораздаването в Ирак, бе привлечен за това разследване. Даже майор Чарлз Тъкър, този досаден канцеларски плъх, който постоянно душеше около получените от тях пари, се оказа натоварен със задача около скандала.

Но въпреки това и макар да знаеше, че въпросите на правосъдието в Ирак в най-добрия случай бяха проблематични, особено когато засягаха изпълнители по договори, обвинени в престъпна дейност като убийство, както бе в дадения случай, Нолан не искаше да рискува да бъде арестуван. Човек никога не знае как може да се развият нещата в такъв случай. ВКУ може да реши да го използва като пример за другите, които обичат стрелбата, или да го предаде на иракските прокурори — и двете възможности с неизвестен изход според Нолан.

Всъщност, Нолан не се чувстваше кой знае колко зле заради онова, което всъщност беше направил — хей, война е, стават такива работи. Тъпите копелета трябваше да спрат по-рано или, още по-добре, въобще да не бяха излизали от къщи. Какво по дяволите си мислеха? Ако трябваше да го направи отново, би постъпил по същия начин, със или без правилата на службата. И въпреки че много съжаляваше за жертвите от собствения си конвой, това отново беше просто едно лайно в огромната купчина лайна, каквато представляваше тази война. Кой можеше да предвиди такова масово отмъщение, за толкова дребен локализиран инцидент? Пък и откъде можеше да знае, че точно този Мухамад Рахид, бащата, който така безразсъдно се бе врязал с колата си в опасния радиус на джипа на Нолан, всъщност бе Джалил ал Палави, важен племенен вожд и най-влиятелният шиит в квартала Масба?

Както и да е, очевидно най-разумното, което можеше да направи, беше да вдига гълъбите, докато инцидентът не бъде погълнат в хаоса от всички други, които се случваха ежедневно на някое място в страната. След няколко месеца Нолан винаги можеше да се върне с Олстронг или друг охранителен екип и да продължи оттам, където е спрял. Междувременно на Олстронг въобще не му трябваше армия следователи, която да се влачи на територията на летището без негово разрешение. Кой знае какво щяха да видят, което да не им хареса, и да докладват във ВКУ?

Затова през седмицата на инцидента Нолан беше обратно в Редууд Сити. След преговори с Олстронг, които се състояха от по няколко чаши „Гленфидлих“ на човек, двамата решиха да изтълкуват заминаването му като намеса на божията ръка, което означаваше, че договорът му ще продължи да е в сила за едно шестмесечно прекъсване и той ще получава заплатата си в пълен размер. С част от този очевидно неизчерпаем запас от пари Нолан започна да изплаща в брой една модерна и елегантно обзаведена градска къща близо до горската граница между Редууд Сити и Удсайд. Все още служител на Олстронг, той бе основният отговорник в района на залива за набирането на бивши военни като персонал за компанията. Знаеше какъв тип хора са необходими на Джак Олстронг в Ирак и общо взето бе наясно къде може да ги открие.

* * *

Тара Уитли бе изненадана да види Нолан обратно толкова скоро. Беше прекарала седмиците докато го нямаше в опити да се пребори с глождещото я чувство на вина. Което, както си казваше тя, бе абсурдно. Тя бе възрастен човек, който можеше да взема сам решения, и тя и Ивън бяха скъсали още преди месеци. Не беше предала никого. Продължаваше живота си. Най-после се бе насилила да прочете и последните четири писма от Ивън, но след нощта, в която бе поканила Нолан в апартамента си не можеше да се застави да напише отговор.

Какво трябваше да му каже?

О, и между другото, една от тукашните новини е, че спах с твоя приятел Рон, който дойде да ми донесе твоето писмо. Не исках да стане така, но бях объркана и самотна, наистина самотна. Страх ме беше да стоя сама, а и той малко или повече спаси живота ми онази вечер, пък и си помислих, че ние двамата така или иначе няма да разрешим проблемите си. Просто беше време да се държим като наистина разделени хора, нали? Вече не бяхме заедно и нямаше да сме, така че можех да спя с друг мъж и ти нямаш думата по този въпрос. Добре, добре, може и да имаше известен елемент на наказание от моя страна, заради това, че замина — щом можеш да ме оставиш, то трябва да си готов да поемеш риска — и видя ли, глупчо? — точно това се случи.

Не, няма да напише такова писмо. Нито сега, нито когато и да е.

И Ивън също разбира се повече не й писа.

Рон Нолан беше силен, властен, привлекателен, по-възрастен мъж и ако в нейния живот нямаше да се получи с Ивън, а очевидно не се получаваше, то тогава със своя чар, опит, увереност и — да си признае — пари Нолан поне щеше да й помогне да превъзмогне първата си любов. Щеше да има полза от една проста, неусложнена връзка, докато се появеше следващата истинска.

Сякаш можеше да има друга толкова истинска, колкото с Ивън.

* * *

Нолан не намери за необходимо да й разказва за засадата в Масба, какво се бе случило с Ивън или ролята, която самият Нолан бе изиграл във всичко. Доколкото Тара знаеше, Нолан доброволно бе взел решението да се прибере у дома, вероятно дори и в резултат на техните разговори за жертвите на войната. Обяснявайки на нея, той остави всичко, както казваше някогашният му учител по английски, достатъчно замъглено, за да звучи като истина.

Всъщност, всичко което знаеше Нолан за Ивън Шолер бе, че е получил сериозна рана в главата от последната граната и до момента на излитането му от Багдад все още нямаше надежди, че ще живее. Всъщност бе възможно вече да е умрял, макар че Нолан подозираше, че ако това е вярно, Тара по някакъв начин щеше да е узнала.

Но каквото и да бе станало с Ивън, бяха минали почти три месеца. Тара бе продължила напред. За Рон Нолан просто нямаше никаква полза да говори повече за това.

* * *

Беше застанала пред артишока на зеленчуковия щанд в хранителния магазин, два дена преди началото на коледната ваканция. Звучащата шаблонна музика, предназначена да държи всички весели и бодри, Току-що бе преминала от смешното към възвишеното — версията на Чипмънк на „Рок около елхата“ бе последвана без всякаква хармония от „Свята нощ“ в изпълнение на Арън Невил. Последната бе любимата коледна песен на Ивън и внезапно, чувайки първите тонове, умът на Тара се изпразни. Погледна надолу към кошниците със земеделски продукти, подредени пред нея и изведнъж нямаше представа защо е там и какво иска да купи.

Ръката й несъзнателно се вдигна и покри устата. Въздъхна дълбоко през пръстите си, а очите й изведнъж безпричинно овлажняха.

— Господи — прошепна на себе си.

— Тара? Ти ли си?

Изпускайки още една въздишка, тя излезе от вцепенението си.

— Ейлийн?

Майката на Ивън все още беше привлекателна жена и Тара често си беше мислила, че причината не е в стегнатото й тяло или в леко северните черти на лицето, а защото тя излъчваше доброта. В света на Ейлийн Шолер всички бяха равни и всеки беше добър, дори и ако останалата част на човечеството не бе на това мнение. Тя би те харесвала и би се отнасяла с теб добре, въпреки всичко. Сега главата й леко се наклони встрани като на птица и тя се намръщи загрижено.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Точно така се чувствам — Тара се опита да се усмихне, но знаеше, че изглежда пресилено. — Ух, не знам какво ми стана. — Подпря се на количката и отново си наложи ведър вид. — Стрес, сигурна съм. И времето. А ти как си? Обикновено не пазаруваш тук, нали? Но се радвам да те видя.

— Връщах се от работа и се сетих, че трябва да си купя зеленчуци. Радвам се, че се отбих тук. Хубаво е да те видя.

Изражението й стана замислено.

— Липсваше ни, нали знаеш?

Тара кимна сдържано.

— И вие ми липсвахте. Наистина.

— Мисля, че вие, деца, не знаете какво преживяват родителите ви, когато се разделяте. В един миг те приемаме за дъщерята, която никога не сме имали, и в следващия — теб вече те няма в живота ни. Това е най-тъжното.

— Знам — каза Тара. — Толкова съжалявам. Не съм искала това да е част от всичко.

— Знам, скъпа, никой няма вина. Просто една от сърдечните рани в живота. Или, както казва Джим, още една ШВИ. — Тя снижи глас и се приближи: — „Шибана възможност за израстване“. Извини ме за лошия френски.

— Извинена си. Как е Ивън, между другото?

— Е, все още сме притеснени разбира се, но изглежда добре. Все още има някои проблеми, но ще ходим да го видим за Коледа, така че след това ще имаме по-точна представа.

— Ще ходите да го видите за Коледа?

— Да, летим другата седмица.

— За Ирак?

За миг Ейлийн Шолер напълно се вкамени.

— Не, мила — очите й се разшириха, да не би Тара да се майтапи с нея? Но погледът й запази добротата си. — За „Уолтър Рийд“.

— „Уолтър…“

— Не си ли чула? Сигурна бях, че знаеш. Всъщност даже малко се подразних, че нито веднъж не се обади. Ако знаех, че не си чула, щях…

Тара я спря с жест.

— Няма значение, Ейлийн. Какво не съм чула? Да не би нещо да е станало с Ивън?

— Беше ранен — отговори тя. — Още през лятото. Много лошо, в главата. Едва не е бил убит.

— О, боже! — изведнъж краката й сякаш отказваха да я държат. Тя стисна здраво количката и погледна тъжно Ейлийн. — Как точно е станало?

— Нападнали ги на някакво място в Багдад. Повечето от групата били избити. Всички бяха от Полуострова. Писаха навсякъде по вестниците, имаше го в новините. Не си ли виждала нищо?

— Спрях да чета всички тези статии, Ейлийн, и да гледам новините по телевизията. Изключвам се, когато стане дума за Ирак. Просто не мога да го понеса. Мислех си, че ако стане нещо с Ивън, ще науча. Нямах смелост да чакам за новини всеки ден.

— Е, за щастие не го убиха, защото май правят репортажи само за убитите. Сякаш ранените не са жертви. Затова може да не си видяла името му. Но неговата група… нещастните момчета.

— Всички са загинали?

— Без един, мисля. Двама, като броим Ивън.

— Господи, Ейлийн. Ужасно съжалявам. Как е той сега?

— От ден на ден все по-добре. По телефона говори по-смислено. Докторите не могат да са напълно сигурни, разбира се, но главният невролог предсказва, че Ивън може да се окаже един от онези единични случаи на почти пълно възстановяване. Въпреки че това ще отнеме време.

— Какво прави? Някаква терапия?

— Всеки ден. Физическа, умствена. Но вече ти казах, започва да изплува. Няколко седмици след като пристигна там не смеехме да се надяваме дори на това, затова новините наистина са добри. След като решиха, че е подходящ за терапията, нещата тръгнаха добре.

— Защо можеха да решат, че не става за терапия?

Ейлийн сви устни.

— Имаше някакво съмнение дали не е пил нещо преди да излезе на онзи последен конвой. Никой не каза, че е бил пиян, но… както и да е, трябваше първо да се изясни това. Ако наистина е бил под влияние на алкохола, нямаше да може да се ползва от такива услуги.

— Независимо, че е бил прострелян?

Ейлийн пое дъх, за да се успокои.

— Не е бил прострелян, Тара. Било е граната.

Новината за миг спря дъха й.

— Добре, дори така да е, значи е нямало да го приемат за лечение?

— Ако е бил пиян, може би не. Поне не веднага. А ние вече знаем колко важно е времето при такива травми, повярвай ми.

На Тара все още й се виеше свят от това разкритие.

— Не мога да повярвам, че са щели да откажат да го лекуват. Как може да не е подходящ за лечение, щом е бил ранен в зона на военни действия?

— Това е една от големите загадки, мила, но не ме карай да започна да разказвам как се отнасят с някои от бедните ранени момчета в „Уолтър Рийд“. Направо са зверове. Но — сега направо ще паднеш — даже и след като решиха, че Ивън е подходящ да ползва услугата, армията постави като условие за лечението му Ивън да не се оплаква от отношението в „Уолтър Рийд“ пред медиите или някъде другаде. — Тя сложи ръка върху тази на Тара и лекичко се усмихна. — Така че ни остава да сме благодарни, че най-сетне му помагат и ние сме благодарни.

— Ти си много по-добър човек, отколкото бих била аз, Ейлийн.

— Не знам. Не съм научена да бъда друга. Разбира се, че е объркващо и ужасно, но поне Ивън се възстановява. Не знам дали някой ще има полза, ако почнем да недоволстваме в този момент.

Затваряйки очи, Тара въздъхна с чувство на безсилие. Не вярваше в правотата на Ейлийн — смяташе, че недоволството всъщност може да помогне нещата да се подобрят. Но изведнъж цялата страна се бе превърнала в място, където всички се страхуваха да протестират за каквото и да било — това би означавало, че не са патриоти. Означаваше, че подкрепят терористите. И всичкото това мислене според нея беше просто глупаво.

Но тя нямаше намерение да влиза в пореден спор за тази продължителна и пагубна война — нито с Ейлийн, нито с Рон Нолан или с който и да било друг. Поне изглеждаше, че колкото и лошо да е било, най-лошата медицинска част от изпитанието на Ивън е преминала.

— И от колко време вече е там? — попита тя.

— Около три месеца. Надяваме се след още два да си дойде у дома, но се страхуваме да не го преместим прекалено рано. Там поне получава професионални грижи и не искаме да насилваме нещата. Когато се върне, искаме да си е точно какъвто е бил, нали знаеш. — Кротките очи на Ейлийн се спряха на някога очакваната снаха. — Ами ти, Тара? Как си?

— Горе-долу добре.

— Горе-долу? Не е най-ентусиазираният отговор, който някога съм чувала.

— Предполагам, не е. Аз съм… малко объркана. По някакъв начин вече не се чувствам цяла. Все едно чакам нещо, но не съм сигурна какво е или дали ще го позная, когато най-сетне се появи. Откриваш ли смисъл в думите ми?

— Повече, отколкото предполагаш. Имаш ли си някого?

— Донякъде. Преживявам някакъв конфликт и за него. Всъщност… — тя спря.

Ейлийн наклони глава на една страна в типичния за нея жест.

— Да?

Тара въздъхна. Толкова близо физически до Ейлийн тя почти можеше да почувства излъчването на сина й във въздуха наоколо. И то все още я докосваше, това чувство за дълбоко вкоренена връзка помежду им, която не бе постигнала с никой друг. Със сигурност не и с Рон Нолан.

Но тогава защо пред очите й беше Рон? Дали просто защото тя се беше отказала от Ивън след като очевидно той спря да се интересува от нея? Или просто защото с Рон нещата бяха по-лесни? Не беше задължително любовта да е всеобхващаща и съкрушителна, нали? Истинската, дълбока, трайна любов беше мит, приказка. Тя бе открила това по един доста труден начин. Сега продължаваше с една зряла, основана на реалността връзка, която никога не би я наранила така, както я нарани любовта й към Ивън. Това бе разумното. Бе в по-добри ръце в края на краищата. Трябваше да вярва в това.

Освен всичко Ивън никога не би я приел обратно. Не и след онова, което беше направила. Наясно беше и нямаше да го обвини.

— Тара? — Ейлийн пристъпи по-близо до нея. — Какво има?

Тя се опита да се усмихне, което не й се удаде особено успешно.

— Всъщност, нищо. Просто казах, че имам някаква вътрешна борба за този човек.

— Е, ако искаш да приемеш съвета на една стара жена, която те обича, не прави нещо непоправимо, ако не си сигурна.

— О, не се тревожи. Далеч съм от което и да е от двете — непоправимо или сигурно. Продължавам да мисля, че е Коледа, една от онези стари, големи надежди, които изглежда никога не се изчерпват. — Тя преглътна прилива от чувства, който внезапно я бе обзел. — Може би Ивън и аз не трябваше да си прекарваме такива приятни моменти с вашето семейство в онези времена. Щом дойде Коледа, постоянно очаквам да преживея същото.

— Може някога пак да се случи, нали знаеш?

— Може би. Поне мога да не спирам да се надявам. — Без да спира да се усмихва, Тара се пресегна да вземе някакви зеленчуци. — Все пак не искам да звуча толкова негативно. В сравнение с онова, което преживяваш ти, животът ми направо е страхотен.

— И нашият, скъпа — каза Ейлийн. — Ивън е жив и се молим да е добре някой ден. Беше голямо предизвикателство, но най-лошото определено свърши. Как може да не сме щастливи?

— Е, това е най-добрата новина, която чувам. Заслужавате го.

— Всеки заслужава щастие, мила.

— Добрите хора го заслужават повече.

— Не знам дали е така — Ейлийн сложи ръка на рамото на Тара. — Но във всеки случай ти го заслужаваш. Ти си добра душа.

— Не толкова, колкото си мислиш. — Дори си много далеч от истината, помисли тя. Не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е измамила Ивън. Макар че бяха скъсали, макар повече да не бяха двойка, макар че не му беше писала нито едно писмо след като замина. — Не трябваше да съм толкова твърдоглава с Ивън. Трябваше да му пиша и…

— Хей, хей, хей — Ейлийн се приближи още до нея. — Вие двамата имахте разногласия. Ти направи, каквото смяташе за правилно и той направи същото. Това не означава, че някой от вас е лош човек. И двамата сте добри. — Тя поглади ръката й окуражаващо. — Може би сега би могла да му пишеш. Една малка бележка от приятел. Сигурна съм, че би желал да те чуе.

— Не, не бих могла. Освен другото, вече е твърде късно. Той ще е по-добре без мен.

— Не смяташ ли, че той трябва да прецени това? Може би просто трябва да му кажа, че съм те срещнала и му изпращаш поздрави. Знам, че ще му е приятно да го чуе. Много ли ще е това?

— Не знам, Ейлийн. Може и да е много.

— Ако той ти пише, мислиш ли, че би могла да му отговориш?

Главата на Тара описа жална малка дъга. Тя прехапа устна.

— Не знам дали мога да обещая дори това. — Сложи другата си ръка върху тази на старата жена. — Опитахме, Ейлийн, наистина. Но сега просто… — тя сви рамене — сега всичко е зад нас.

Ейлийн, винаги спокойна, кимна.

— И това също е съвсем нормално. Ако си промениш решението и пожелаеш отново да го видиш, когато се върне, имаш все още телефонния ни номер, сигурна съм. Или ако поискаш да се отбиеш да го видиш, по всяко време си добре дошла. Знаеш, нали?

— Знам. Благодаря. — Тя се наведе и целуна Ейлийн по бузата. — Невероятна си. Обичам те.

Ейлийн остана долепена до Тара за миг, после се отдръпна.

— И аз те обичам, момиче, и ти също си невероятна. Ние, невероятните, трябва да се държим заедно. И да се опитваме да не сме толкова строги към себе си.

— Ще се опитам — отвърна Тара и очите й изведнъж се замъглиха. — Наистина ще се опитам.

— Знам, че ще го направиш. Беше чудесно, че те видях, мила. Бъди щастлива.

С една бърза последна целувка по бузата и усмивка, Ейлийн избута количката си покрай тази на Тара, зави зад ъгъла в края на щанда и изчезна.

* * *

Нолан пристигна у Тара двайсет минути след обаждането й. Сега Тара седеше в големия стол и пиеше втора чаша вино. Навън бе почти тъмно, единствената светлина в дневната идваше откъм кухнята. Със скоча си в ръка, Нолан седеше на дивана с лакти, опрени върху коленете, доста наведен напред, напрегнат.

— Ти се шегуваш с мен. Трябва да е станало седмица или две след като заминах.

— Не си знаел нищо за това?

— Нищо. Защо мислиш, че може да знам?

— Не ставай дръпнат, Рон. Ти си бил там, ето защо.

— Съжалявам, но не съм. Трябва да е станало след заминаването ми. Ивън се опитваше да премести своята група от летището и да я върне в редовната им част през последните две седмици, докато бях там. Ако е бил още при нас, Джак Олстронг щеше да ми каже, сигурен съм. — Облягайки се назад върху възглавничките, той кръстоса крак върху крак. — И майка му казва, че сега е в „Уолтър Рийд“?

— От няколко месеца.

— Исусе! Не може да бъде. — Но ако позата на Нолан бе отпусната, той далеч не се чувстваше спокоен. До този момент си беше мислил, че Ивън е мъртъв или поне завинаги увреден умствено. След удара на гранатата в Масба Онофрио беше настоял да натоварят Ивън в джипа. Нолан бе огледал набързо увреждането на главата на Ивън и не му изглеждаше като рана, от която хората се възстановяват, затова се остави да бъде убеден. Ивън все още бе в кома, когато Нолан напусна страната седмица по-късно и нямаше причина да смята, че ще оцелее.

Сега Нолан барабанеше с пръсти по страничната облегалка на дивана.

— И майка му каза, че очакват да се възстанови?

— Напълно, макар и не много скоро.

— Е, най-сетне една добра новина. И ти каза, че всички други от групата са мъртви?

— Всички, освен един, така каза Ейлийн. Също и Ивън.

Нолан прекара длан по бузата си.

— Господи, тези момчета бяха много свестни. Не мога да повярвам… Искам да кажа, че те въобще не трябваше да са там. Задачата им беше да ремонтират големите камиони. — Той я погледна, толкова прекрасна и ранима на тази мътна декемврийска светлина. Сълзите й бяха потекли пак и сега блестяха върху бузите й. — Какво ще правиш сега, Тара? Искаш ли отново да го видиш?

— Не! — думата изскочи мигновено. След това, позамислено, тя каза: — Не знам каква полза би имало. Просто не очаквах нищо подобно. Това е всичко. Може би трябваше, знаеш ли, но просто… когато е някой, когото си обичал… — Тя уморено въздъхна. — Не знам какво да правя. Искам да е добре, но Ейлийн ме попита дали искам отново да вляза в контакт с него и аз не можах да кажа, че искам. Макар че понякога си мисля…

— Какво?

— Не, не искам да прозвучи лошо. За нас, имам предвид.

— Мога да го понеса.

— Знам, Рон. Ти можеш да понесеш всичко. Но понякога не е необходимо човек да казва всичко. Просто трябва да се справяш с нещата.

Той отпи.

— Понякога си мислиш, че би отишла да го видиш, да говориш с него, само че не можеш заради нас. Така ли е? Защото ако е така, няма да ти преча. Наистина няма, Тара. — Той се наведе напред. — Но искам да те питам нещо: мислеше ли за него много преди да попаднеш на майка му и да научиш, че е ранен?

— Не много, не. Понякога.

— Значи може би — само ми хрумна — може би това е чувство за вина? Може би на някакво ниво ти е било нужно неговото позволение?

— Да направя какво?

— Да продължиш. Да имаш собствен живот.

Тя седна на ръба на големия стол, захапала устна, хванала забравената чаша с вино в двете си ръце между коленете. След малко бавно поклати глава.

— Не — каза тя. — Не е така.

— Добре — отговори Нолан. — И друг път съм грешил. Два пъти, мисля. — Изпрати бърза усмивка, за да стопи напрежението. Не се получи. — Каква е твоята теория?

— Не е толкова теория, колкото промяна на фактите, с които живеех. Смятах, че спря да ми пише, защото е спрял… да ме обича.

— Може да е спрял да ти пише, защото ти не му отговаряше.

— Добре, отчасти и това. Но не беше типично за него, не мисля. Той е упорит човек. Искам да кажа, написа ми десет писма и аз не отговорих на нито едно, но защо пък да спре точно на десетото? Мисля, че щеше да продължава, докато не му кажех да спре. Само че е бил ранен и не е могъл.

— Значи все още е изпитвал чувства към теб?

— Може би.

— И това би променило нещата?

Тя изпусна задържания в гърдите й въздух.

— Бях започнала да се чувствам удобно с мисълта, че всичко е свършило, това е. Свършило и за двете страни. Мислех си и че той е свикнал. Така ми бе по-лесно.

— Да бъдеш с мен, нали?

Тя кимна.

— Което е истинската причина да не му отговоря. Знаеш го.

— Знам — той се облегна назад, въздъхна дълбоко и пи. — Съжаляваш ли? За нас.

Тара завъртя глава.

— Не знам, Рон. Ти си свестен тип и двамата сме си прекарвали страхотно…

— Но?

Тя вдигна очи и го погледна. Красивото й лице бе изопнато от нерешителност и разкаяние.

— Мисля, че ще ми трябва малко време, за да си изясня всичко. — Очите й се разшириха. — Боже, дори не знам откъде дойдоха тези думи. Не искам да кажа, че искам да спрем да се виждаме. Не знам какво говоря.

Нолан побутна с показалец ледчето в чашата си. Облягайки се назад, сега с глезен върху коляното на другия крак, той остави мълчанието да увисне за известно време.

— Приемам — каза най-сетне. — Давам ти толкова време, колкото искаш, направи всичко, което мислиш, че е нужно. Лошото е, че може вече да не съм тук, ако вземането на решение продължи твърде дълго. Просто такава е реалността. Не искам да те изгубя, но и не искам само половината от теб. Така, сега моята позиция ти е ясна.

— Твоята позиция винаги е ясна. Това е едно от най-невероятните ти качества.

Той я премери с поглед.

— Ще му се обадиш ли?

— Не знам. Не би трябвало, поне не веднага. Думите на майка му звучаха сякаш той все още не е съвсем наред. Не искам да го чуя или видя и веднага да започна да изпитвам съжаление към него. Няма да е разумно.

— Не, няма. Лесно е да сбъркаш съжалението с любов. Носи лош късмет.

— Но все пак трябва да помисля къде точно да го поставя. Заради собствения ми душевен мир. И да бъда честна с нас.

— Разбрах — каза Нолан. — Наистина — Той пресуши чашата си и се изправи. — Но, пак ти казвам, Тара, не се бави много. Искам за теб онова, което те прави щастлива, но бих излъгал, ако кажа че не се надявам това да съм аз.

— Може да си ти, Рон. Вероятно си, но просто сега съм много объркана. Моля те, не ме мрази.

— Не мога да те мразя, Тара. Когато се оправиш с това, може би ще започнем наново.

— Така ще е добре.

— Надявам се. — Той й предложи студена усмивка. — Добре, слушай. Имаш всичките ми номера. Ще чакам да ми се обадиш.

Кимайки, той внимателно остави празната чаша на масичката, отиде до предната врата, отвори я и потъна в нощта.