Джон Лескроарт
Предателство (8)

7.

Като всички останали, майор Чарлз Тъкър, главен одитор по въпросите на авиацията, не обичаше да напуска зелената зона. Но през изминалите десет дни, откакто Рон Нолан се беше появил долу в сградата на Републиканския дворец с искането за 2 милиона, той се беше подписал за други 3,3 милиона долара в брой, пак за „Олстронг Секюрити“, и пак одобрени от Координатора на охраната на летището полковник Кевин Рамсдейл.

Джак Олстронг беше заставал лично четири пъти пред бюрото му, търпеливо обяснявайки на Тъкър, че той очевидно няма представа за обема на дейността, за която са сключили договор „Олстронг Секюрити“. Самото летище, BIAP, беше огромно, разположено върху трийсет и две хиляди акра. Само охраняването дори на половината от всичката тази площ в една враждебна страна беше монументална задача. Освен това Олстронг Секюрити се нуждаеше незабавно от парите, за да купи колите и камионите, необходими за доставка на динари в брой навсякъде в страната, както изисква последния им договор. Той също така имаше нужда от още пари за кучетата търсачи на бомби, за заплати на огромния си персонал, за храна за постоянно увеличаващият се поток от служители.

Въпреки опасността, свързана с всяко пътуване извън зелената зона, Тъкър реши, че трябва да отиде и лично да провери какво се случва в BIAP. Облечен в униформа, той излезе от Републиканския дворец в ранния следобед и бе откаран от шофьор през града и извън него до летището с ескорт от три коли Мерцедес, пълни с хора от охраната на ВКУ, които носеха само ножове — иронията не му убягна. Въпреки всичко, когато пристигнаха на контролния пункт пред летището вече беше четири следобед.

Както винаги имаше дълга опашка от коли преди неговия ескорт. Всички те чакаха да бъдат претърсени и документите им прегледани. С това темпо ескортът на Тъкър нямаше да може да влезе вътре поне още час. Така че за да си спести времето, той реши да излезе и да влезе в района на летището пеша. Ако имаше късмет, щеше да приключи с тази неофициална инспекция и да тръгне обратно към Багдад преди още ескортът да е стигнал до портала. Можеха да завият обратно и да се махнат от тази лудница.

Но едва слязъл от колата, той чу звуци от стрелба. Не далечна, каквато се чуваше често в Багдад и бе много пъти сравнително безобидна, а близък огън, който сякаш идваше от квартала на източната граница на BIAP. Като контраст на западната граница, която стигаше до брега на Ефрат и продължаваше в равнина от плоска, безформена, набраздена от канавки земеделска земя, а в далечината се превръщаше в пустиня, тази източна ничия територия беше гъсто запълнена навсякъде с ниски, кафяви като изпражнения сгради, с които изглежда бяха застроени повечето предградия на Багдад, и доколкото знаеше Тъкър, бяха дом на стотици бивши офицери на Саддам Хюсеин. Престрелка в този район едва ли означаваше добри вести. И все пак, ако тя си останеше изолирана в квартала, той знаеше, че няма нужда да се тревожи.

Привеждайки се, движейки се откъм по-безопасната страна на опашката от коли, Тъкър бе почти стигнал до портала, когато разбра, че огънят всъщност бе много близо. Спря и видя шепа мъже да тичат бързо малко извън района на летището, до барикадите, които се издигаха покрай периметъра на оградата. Всичките бяха облечени в черно, с камуфлажна боя по лицата — Тъкър знаеше, че това не са редовни части. Всички носеха пушки и амуниции и по посока на предградието.

Все още наведен, той хукна към портала, където четирима мъже — също тежковъоръжени и в подобаващи тъмни работни дрехи — обслужваха входа, видимо необезпокоени от стрелбата покрай тях. Тъкър отиде до най-близкия.

— Хей — вдигна ръка. — Майор Чарлз Тъкър. Какво по дяволите става тук?

Мъжът, който не беше американец, погледна през рамото си, а после към Тъкър. Вдигна рамене и заговори със сковано правилен британски акцент.

— Започнаха да ни обстрелват оттам. Джак Олстронг нареди да ги спрем.

— Вие ги нападате?

— Така изглежда, да.

— Не може да правите това. Това е против всякаква политика.

Мъжът отново повдигна рамене.

— Господин Олстронг им нареди.

— Добре, нека да кажем на господин Олстронг да дойде тук и да ги върне. Не може да се води офанзива с невоенен персонал.

Друг мъж с акцент като първия се отдели от колегите си инспектори и застана пред Тъкър.

— Проблем ли има, сър?

— Разбира се, че има проблем. — Той посочи стрелците: — Предполагам, че тези хора работят за господин Олстронг. Кой се разпорежда тук?

— Аз.

— Как се казвате?

— Кадка Гурунг.

— Откъде сте?

— От Непал.

— Добре, господин Гурунг, аз съм майор от американската армия. На частните въоръжени сили им е забранено да нападат бунтовнически групировки.

— Но те стреляха по нас първи. Ето оттам — и той махна неопределено към квартала.

— Стреляха по вас?

— Да, сър.

Тъкър посочи:

— Някой в тази редица коли беше ли улучен?

— Не мисля. Не, сър.

— Но колите просто си стояха тук, както и сега?

— Точно така.

— И никой не беше прострелян?

— Не мисля.

— И сега никой не стреля оттам.

— Не. Трябва да сме ги прогонили.

— Или това, господин Гурунг, или не е била кой знае колко добре организирана атака, щом не са успели да ударят спрели на едно място автомобили от по-малко от сто метра. Може би тази атака е била просто празнични гърмежи, които през цялото време се чуват в Багдад. Какво ще кажете за това?

— Не е изключено.

В този момент няколко от групата командоси побягнаха през откритото поле към иракските сгради.

— Те нападат, за бога! Това е безочливо нарушение. Къде е Джак Олстронг сега? Трябва веднага да се сложи край. Искам веднага да говоря с него. Смятате ли, че можете да го уредите?

Гурунг, объркан от очевидния гняв на Тъкър, отговори:

— Разбира се. Почакайте тук, ще се опитам да го открия.

Без да бърза много, той се запъти към една малка измазана сграда непосредствено от вътрешната страна на портала, която изглеждаше наскоро построена. Вдигна телефона.

Тъкър междувременно се завъртя назад, за да се изправи в лице срещу другия мъж, с когото бе говорил.

— Вие кой сте? — рязко попита той.

— Аз съм Рамеш Бишта.

— Добре, господин Бишта, докато чакаме господин Олстронг, можете ли да ми кажете кое затруднява толкова нещата тук? Не можете ли да направите така, че тази опашка да се движи по-бързо?

— Шофьорите — обясни той. — Много от тях не говорят английски. Трудно е.

— Разбира се, че не говорят английски. Повечето от тях са иракчани. Доставят иракски стоки, въртят иракски бизнес. Тук на портала нямате ли хора, които говорят арабски?

— Не, сър. Съжалявам, но нямаме.

— Ами преводачи?

— Същото. Нямаме. Може би някой ден…

Тъкър вдигна длани към главата си и разтърка слепоочията. Лично бе надзиравал трансфера на почти шест милиона долара за Олстронг Секюрити през последните две седмици, а очевидно Джак Олстронг не можеше да намери един местен служител, който да говори арабски на иракчаните, желаещи да отидат на това летище. Да не се споменава факта, че противно на всички правилници, той плащаше на командосите си, за да водят офанзивни военни действия срещу цивилното население. Тъкър беше започнал да вярва, че Олстронг безскрупулно използва хаоса в Ирак, но сега си помисли, че дори не е видял половината от всичко.

Господин Гурунг се върна и информира Тъкър, че Олстронг е на път. Следващата кола на портала най-сетне получи разрешение да мине и влезе в зоната на летището. За момент групата нападатели изглежда беше спряла на границата със съседните сгради. Тъкър се възползва от възможността да попита Гурунг за кучетата.

— Не ви разбрах? — неизменно учтивият пазач сви рамене.

— Кучетата търсачи на бомби. Предполага се, че трябва да са до портала и да проверяват колите. Багажниците.

— Не, не съм ги виждал още. Може би ще дойдат скоро.

Все още усмихнат, самото желание за съдействие, Гурунг помоли да бъде извинен за момент. Той отиде до Бишта и след кратък разговор двамата отидоха и поговориха с другите си двама колеги. Почти незабавно те се отдръпнаха от следващата кола и й махнаха да мине през портала. А после следващата. И следващата. Колоната започна да се движи.

Тъкър наблюдава известно време, после спря пред следващата кола и вдигна ръка, за да я спре. Шофьорът натисна клаксона, но Тъкър не пусна ръката си и го задържа.

— Господин Гурунг! — викна той. — Какво правите сега? Държахте тези хора часове наред, а сега ги пускате да минат просто ей така?

Това най-сетне докара разтревожено изражение върху лицето на Гурунг.

— Господин Башта каза, че сте му наредили колоната да се движи по-бързо.

— Да, но… не трябва просто да им махате да минат, за бога! Все пак трябва да вземате документите им и да проверявате колите. Може би трябва да доведете тук някой иракчанин, поне преводач, някой, който говори арабски. Вземете кучетата търсачи…

Изражението на Гурунг се промени по средата на тази тирада. Погледът му се фокусира някъде над рамото на Тъкър и след това той изведнъж тръгна през плаца, за да пресрещне Джак Олстронг, който подтичваше насам.

Двамата мъже спряха на около двайсетина метра от Тъкър. След кратка размяна на думи, Олстронг бързо сложи ръка на рамото на Гурунг в успокоителен жест, след което продължи покрай него по посока на портала.

В този момент Тъкър, все още на средата на пътя, задържащ потока от коли, чу още едно изсвирване на клаксон от колата пред него. Но сега вече, наистина разгневен, сложи ръка върху пистолета си и насочи показалец към шофьора — предупреждението беше ясно и красноречиво.

Зад гърба си чу спокойния глас на Олстронг.

— Може би ще се отдръпнете от пътя и ще оставите хората ми да си вършат работата, майор.

Тъкър се завъртя рязко към него.

— Как могат да си вършат работата и да разпитват тези хора, след като не знаят езика? — попита той. Без пауза той продължи, като сочеше командосите, сега стигнали до гърба на една от сградите: — Преди всичко трябва да накарате тези хора да се върнат. Те нямат право да водят офанзивни действия.

Олстронг хвърли поглед нататък.

— Стреляха по нас, майор. Това е отбрана. Трябва да се пазим и имаме всякакви права да се защитаваме.

— Вашите хора тук ми казаха, че нищо не е улучено. Което ме кара да си мисля, че едва ли е било сериозно нападение.

Олстронг изпъна целият си ръст, а обикновено дружелюбното му изражение стана внезапно сурово.

— Майор, може би сте пропуснали нападенията с минохвъргачки миналия месец. Те пробиха дупки в пистата, колкото да влезе фолксваген, убиха четирима от хората ми и раниха още двайсет. Или стрелбата с пушки, срещу офиса ми — щях да забравя, тя уби двама други. — Сега Олстронг посочи ниските сгради: — Този квартал там е удобна почва за зараждане на атаки срещу това летище, а моята работа е да ги спирам.

Тъкър вирна брадичка.

— Сега няма никаква атака, Олстронг. Или ще отзовеш хората си или, кълна се в бога, лично ще действам пред Калистън и твоето приятелче Рамсдейл да ти отрежат финансите. Нямаме нужда от изпълнители, които си играят на каубои. Играеш по правилата или не играеш въобще.

В този момент Гурунг вече се беше приближил до тях. Олстронг отново хвърли поглед към командосите си, след което кимна на своя служител:

— Обади се по радиостанцията да им кажеш да се приберат — нареди той. — Край на боя за днес. — След това се обърна към Тъкър: — Но не сте дошли тук заради това.

— Не. Дойдох да проверя как се харчат парите ни. Наясно ли сте, че вашите пазачи не говорят арабски? Как очаквате да получават информация от шофьорите, след като не говорят езика?

Олстронг поклати глава.

— Тези мъже са обучени във Великобритания гурки, майор, гордостта на Непал. Те са напълно квалифицирани да се справят с тази мисия. Опитах да наема местни на няколко пъти и знаете ли какво стана? Или ограбват всичко до шушка, или не се появяват на работа въобще, или и двете. Страхуват се, че ако дойдат на работа при мен, семействата им ще бъдат избити и не са далеч от истината. Моите момчета са старателни и си вършат работата. Малко по-бавно от американските стандарти, за съжаление, но тук сме на война.

— А кучетата? Които надушват бомби?

— Какво за тях? Още ги обучавам. Имаме шейсет треньори и сто кучета, които работят на пълен работен ден зад терминалите. Когато сме готови, ще ги пуснем всички в действие. Междувременно, повтарям, ще работя с моите момчета.

— Ще искам да видя кучкарниците ви. Както и автомобилните и камионни паркове, за които броихме парите. Всъщност, можете да разглеждате днешното ми посещение като неофициален необявен одит, за да видя дали има нужда да се върна за една пълна инспекция. Имам предварителното одобрение на Калистън и на главния инспектор на армията.

— Чудесно. — Олстронг отстъпи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Но не мога да ви пусна да влезете в охранявания район.

— Можете и още как.

— Погледнете ме, майор. Забравяте, че работя за армията. Договорът ми е с Коалиционната служба по доставките. Джери Бремер чрез Кевин Рамсдейл. Тук не чувам името Калистън, а вие? Или Тъкър. И шефовете ми са достатъчно удовлетворени от моята работа, толкова, че получавам повече задачи, отколкото мога да извърша. Така че, ако искате да ме инспектирате, съгласувайте това с Рамсдейл. Нямам нищо за криене, но не желая да показвам счетоводните си книги на някой, който няма разрешение да ги проверява. Така че благодаря ви за интереса, майор, но се боя, че това пътуване ще се окаже за вас загуба на време. — Той се обърна към своя служител: — Господин Гурунг, Майор Тъкър няма да влиза в района на летището днес или който и да е било друг ден, без моето разрешение. Ясно?

Гурунг кимна.

— Да, сър.

Тъкър изгледа злобно Олстронг.

— Ще отида при Рамсдейл и при Бремер, ако трябва — каза той. — На твое място, Олстронг, бих си привел документите в ред. Ще се върна с всички пълномощия, които са ми необходими. Само почакай.

— Нямам търпение да дойдете. Междувременно, приятно пътуване обратно до Багдад. И си дръжте главата наведена. — Олстронг показа една от онези усмивки, които бяха негова запазена марка: — Човек никога не знае.

* * *

Рон Нолан беше пристигнал в охраняваната територия по-рано същия ден и сега той и Ивън Шолер седяха върху стъпалата на фургона трапезария. Оставаха няколко минути естествена слънчева светлина от тази гореща августовска вечер. Прахът, донесен от следобедните ветрове, висеше във въздуха и обвиваше всичко в жълтеникавокафяво.

— Човече, казвам ти — говореше Нолан. — Тя се е отказала. И ти трябва да направиш същото.

Ивън този път даже не спореше с Нолан дали да приеме още една „Будвайзер“ или не. Вече беше изпил три — този път в кутийки, не бутилки. Отвори следващата студена бира и я вдигна към устата си. Не избърса пяната, полепнала по устните му.

— Имаше ли друг?

— Какво? Имаш предвид при нея? Дали съм видял някого? Нали вече говорихме за това? Не. — Нолан отпи от кутийката си. — Но аз ти говоря за три минути, в които си приказвахме с нея пред вратата на апартамента и аз се опитвах да я накарам просто да вземе проклетото писмо. Ако е имало някой вътре, не съм го видял.

— Значи може би…

Нолан го прекъсна:

— Може би нищо, Ивън, не си причинявай това. Трябваше ми да видя лицето й — невероятно лице между другото — и вече знаех какво си загубил и ти съчувствах. Но ако беше видял лицето й, нямаше да имаш никакви съмнения. Тя не искаше да има нищо общо с теб или с писмото ти. Искаш ли да го чуеш пак? Каза: „Няма да го прочета“. А аз й казах: „Не е нужно да го четеш, но обещах на Ивън, че ще ти го предам със собствените си ръце. Това можеш да направиш, нали?“ А пък тя: „Ще го хвърля.“ Аз й викам: „То си е твоя работа, но аз трябва да ти го предам.“ И после го взе, каза благодаря, погледна ме в очите и го скъса на две.

Ивън пи и въздъхна:

— Шибана работа.

— Точно така. Съгласен съм, че е кучка. Но, братле, добрата новина е, че повече няма защо да се чудиш. — Нолан се поколеба, пи бира и хвърли поглед настрани през стъпалата. — Не знам дали искаш да чуеш това, приятелю, но трябва да ти кажа, иначе никога няма да го научиш. Тя и мен се опита да ме свали. — Вдигайки ръка с възпиращ жест, Нолан побърза да продължи: — Нищо, с което да не мога да се справя и много неохотно я оставих да пофлиртува, но ако имаш нужда да си още по-сигурен…

— Не, това би трябвало да е достатъчно.

— Разбирам те. Но знаеш ли, дай да пробвам някой път. Може да се оправя и с това някой ден, кой знае.

— Може и да си прав.

— По дяволите, разбира се, че съм прав.

Ивън го погледна:

— Наистина ли се опита да те свали?

Нолан тържествено кимна:

— И дори останах с впечатлението, че не й е за първи път, откакто си заминал. Това момиче е истинска лисица, Ив. Да не мислиш, че си стои вечер вкъщи и гледа телевизия? Хайде, и тя е човек, животът е кратък, а там при нея има как да го живееш. Това не е осъдително. Двамата сте скъсали преди да дойдеш. Край. Приеми го.

Ивън наведе глава. Струваше му се, че не би могъл да събере сили да я вдигне.

* * *

По дяволите, мислеше си Нолан, може би няма да успее да я забрави. Тази възможност не му бе минавала през ума. Нолан бе казал малката лъжа как Тара е скъсала плика на две, защото си мислеше, че това прави историята по-убедителна и приближаваше окончателната раздяла на Ивън и Тара по-близо до финала. Но сега разбра, че Ивън може и да не го приеме. Може да се опита отново да се свърже с нея, да открие какво се бе случило в Редууд Сити, може дори да успее да му вземе Тара.

Нолан не можеше да допусне това да се случи. Искаше Тара. Беше я получил и възнамеряваше да я задържи, докато не му омръзне, което можеше да означава много дълго време. Обаче реакцията на Ивън го извади от равновесие. Сега той просто трябваше да се пренастрои. Да прецизира стъпките си. Да го държи далече от нея.

Все пак по време на война всичко беше справедливо. И старата поговорка беше права: в любовта, също. Човек трябва да притежава желанието и способността да се настрои и за най-неочакваното.

В крайна сметка Ивън Шолер беше изпратен на опасно място, където може всичко да му се случи. Нолан можеше съвсем мъничко да помогне на шанса, да даде на Ивън да се занимава с нещо друго, което да го отдалечи от Тара Уитли.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Ивън твърдо, но приятелски:

— Знаеш ли какво ти е нужно, братле? Трябва ти нещо, което да те накара да спреш да мислиш за това.

— Тук в централата такива неща винаги са подръка.

— Хей, тук има какво да се прави. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— А-ха.

— Съмняваш ли се?

Вместо отговор Ивън вдигна бирата си.

— Тома Неверни — Нолан поклати глава невярващо. — Пич, свали тая бира и ела с мен.

Ивън остана така за миг, после вдигна кутийката и изпразни съдържанието й в устата си. Накрая се изправи.

— Къде отиваме?

— На пушечна забава — каза Нолан.

— Какво е това?

— Опушване на муджахидини. Ще ти хареса.

* * *

В квартала, съседен на летището, действаше шпионин на Джак Олстронг, образован офицер от бившата Републиканска Гвардия, сунит на име Ахмад Ясим Мохамед. Никой не знаеше каква точно игра играеше, и несъмнено Ахмад предпочиташе нещата да си останат такива, но привидно бе приел новото пост-Саддамово статукво и желаеше да работи за Америка и нейните съюзници за преустройването на страната. Беше се свързал с Джак Олстронг по време на минохвъргачния обстрел на летището през юли, когато под прикритието на преводач беше предоставил информация срещу пет хиляди долара, оказала се ценна при идентифицирането на няколко сгради в бордея край летището, където откриха огромни сандъци с оръжие, минохвъргачки и други експлозиви.

Макар че никой, а най-малко Джак Олстронг, не изключваше възможността Ахмад всъщност да е шпионин, разузнаващ положението на летището в полза на бунтовниците, и макар че Нолан и другите служители на Олстронг единодушно смятаха, че Ахмад използва американското военно присъствие, за да си урежда лични вендети с бивши свои колеги от Републиканската Гвардия, оставаше си фактът, че информацията му почти винаги се оказваше вярна. Когато посочените от него цели бяха унищожени, минохвъргачният огън престана изведнъж. Точно толкова бе необходимо на Олстронг и Калистън, за да го приемат. Олстронг вече няколко пъти бе заплащал на Ахмад за подобна информация и разчиташе на показаната от него интелигентност, за да бъде винаги една крачка преди бунтовниците извън периметъра на летището. И досега тази тактика действаше безотказно.

Никой не беше очаквал днешното нападение, но Ахмад беше пристигнал в охраняваната зона след инцидента. Сега, в зноя на едва настъпилата вечер, той седеше на предната седалка в една от ескортиращите коли на „Олстронг“. Зад волана беше Рон Нолан. Ивън Шолер, в черни дрехи, с жилетка от кевлар и четири бири в кръвоносната система, стоеше неудобно зад картечната платформа на покрива на возилото. Зад тях на седалките двама гурки в черно проверяваха оръжието си.

Групата излезе от главния портал. Далече от дясната си страна те по-скоро почувстваха, отколкото видяха контурите на зацапаните с кал бедняшки жилища. На около четири километра извън заграждението хумвито зави рязко надясно и заподскача през ничията територия, която отделяше летището от жилищата. Нолан угаси фаровете и остави само дневните светлини.

Ивън присви очи в тъмнината, неспособен да различи повечето детайли напред и от двете страни. Съжаляваше, че беше изпил онези бири. Не беше пиян, но усещаше присъствието на алкохола и макар че Нолан го бе уверил, че ги очаква много малка или почти никаква опасност, само един страхотен прилив на адреналин, той също така беше настоял Ивън да си сложи бронежилетка, както бяха направили всички останали.

Ивън си каза, че всъщност може накрая да се нуждае от всичките си сетива и не можеше да се отърси от парливата мисъл, че рефлексите му е възможно да не се окажат достатъчно бързи. Затова устата му беше пресъхнала, дланите потни, а главата олекнала. Беше там самичък, наполовина подаден навън. Не чуваше нищо зад себе си в колата — и това никак не облекчаваше нервността му.

Какво по дяволите бе тръгнал да прави?

В следващата минута бяха влезли в самия град. Когато приближаваха, Ивън си помисли за миг, че колата щеше да се разбие в един от дворовете, но очевидно Ахмад знаеше накъде да ги насочва. Изведнъж влязоха в една толкова тясна уличка, че колата им едва минаваше. Светлина идваше само от прозорците на къщите, но в никакъв случай не беше пуста. Местните стояха отвън, пушеха, разговаряха — тяхната машина привлече няколко деца, които затичаха покрай нея свирейки и молейки за храна и сладкиши.

Пешеходното движение ги принуди да намалят скоростта. Нолан натискаше от време на време клаксона, не спираше, пробиваше си път напред, карайки населението да се отдръпва от пътя му. Ивън, който вече обилно се потеше, стискаше здраво ръчките на картечницата, дори и след като беше чул Нолан да му вика:

— Бъди спокоен, братле. Тук не се случва нищо. Още не сме пристигнали.

Завиха наляво, после надясно, после пак наляво, сега вече по неозначени и незабележителни улици и в нещо като пазарен площад, затворен за нощта, с не повече от неколцина минувачи. Нолан ускори през откритото пространство и навлезе в друг квартал на предградието. Наоколо все още се разхождаха хора, но по-малко и с много по-малко деца. Нолан зави още веднъж и спря пред някакво широко пространство пред нещо, което приличаше на джамия. Тук не се движеше жива душа. Единствената светлина или звук — телевизия или музика — идваха от двуетажната сграда на другия ъгъл отляво.

Вратата отпред се отвори и слезе Ахмад. Затвори леко, после се облегна на прозореца и каза нещо на Нолан. След това се обърна и побягна, потъвайки в друга странична уличка. Нолан угаси всички светлини и после изведнъж отново потеглиха, само за да спрат шейсет ярда по-нататък, след като бяха подминали къщата, посочена им от Ахмад.

Този път двигателят угасна. Тук радиото от вътрешността на сградата се чуваше по-силно и представляваше прикритие за всеки шум, вдигнат от Нолан и другарите му, докато отваряха вратите, излизаха и вземаха оръжията си.

Сега всички се събраха отдолу и от едната страна на Ивън. Бяха си начернили лицата с камуфлажна боя и закачили гранати по жилетките си още в колата и от тази подробност кръвта на Ивън замръзна в жилите. Той видя само зъбите на Нолан в тъмното. Той изглежда се усмихваше.

— Оставям ключовете в колата — каза на Ивън, — в случай че ти потрябват. Нали помниш откъде минахме?

Шега. Даже и при тези обстоятелства. Нолан продължи:

— Ако е необходимо, скачаш зад волана и бягаш, накъдето можеш. Но едва ли ще продължи дълго. И помни като дойдем, че сме в черно, но сме добрите момчета.

След това той светна лампата върху каската, която беше сложил и останалите го последваха. Всичко това очевидно бяха добре репетирани действия. В отговор на едно кимване на Нолан мъжете побягнаха към целта си. След миг по един от тях стоеше от двете страни на вратата на къщата. Нолан застана пред вратата и без предупреждение или сигнали откри автоматична стрелба. Вратата се отвори, той я ритна и поведе хората си навътре.

Веднага настана хаос. Писъци и викове, изстрели и спорадични избухвания на огън от автомати, след което тримата мъже отново се събраха отвън. Ивън си мислеше, че всичко е приключило, когато нощта бе разцепена от експлозия през един от долните прозорци. Мъжете отново се втурнаха навътре, този път в пълна тъмнина.

Кокалчетата на Ивън се стегнаха върху картечницата. Зад гърба си чу шум и се завъртя бързо. Не успя да завърти оръжието на пълни сто и осемдесет градуса и изведнъж осъзна, че ако някой го нападнеше в гръб, той нямаше да успее да се защити. Измъкна пистолета, за секунда се пъхна до задната седалка и погледна назад, но на улицата не се виждаше нищо. В къщата виковете и стрелбата продължаваха — отново отделни изстрели, последвани от автоматични откоси. Нова експлозия разцепи нощта и после изведнъж всичко утихна.

Няколко секунди по-късно тримата мъже в черни дрехи отново се появиха пред вратата. Двама от тях се втурнаха към колата, но третият отново се шмугна навътре, след което хукна навън с всички сили в момента, в който неговите другари влизаха в джипа. Зад гърба му в къщата се чуха едновременно две експлозии, които избиха колкото стъкло беше останало по прозорците и едва не го повалиха, но той не спираше да бяга, докато не стигна колата.

В този момент Нолан вече беше зад кормилото и задъхан палеше мотора. Викна през рамо към Ивън:

— Наистина това беше мястото. Този Ахмад е голяма работа. Имаше поне дузина муджахидини, братле. И може би двеста АК. Ръчни противотанкови гранатомети и какво ли още не. Но нищо, което да не може да се изцери с няколко осколочни гранати. Боже, обичам тази работа. Какво ще кажеш? Забавно ли беше, а? Дръж се, потегляме.

Зад тях огънят и димът започваха да излизат на талази от прозорците на сградата. Ивън не можеше да откъсне очи от гледката. Смътно долавяше отварянето на врати по улиците наоколо, хора, които излизаха навън, още викове, писъци на жени. Зад тях се чу пукането на нещо, което трябва да бе пистолетна стрелба, но той не видя нищо достатъчно ясно, за да го сметне за мишена.

След малко вече бяха завили зад ъгъла и минаваха през площада пред джамията, след това през пазара. Ивън преглътна, за да премахне сухотата в гърлото си. Стомахът му беше свит на топка, а кокалчетата горяха побелели върху ръчките на картечницата.