Джон Лескроарт
Предателство (6)

5.

В събота я заведе в Сан Франциско. Това не беше среща, каза й той, защото беше през деня, а истинската среща по дефиниция се прави през нощта. Взе я в десет и трийсет сутринта и със свален гюрук на корвета взеха магистрала 280 до града. Красивата зеленина остана зад тях, от лявата им страна бе язовирът Кристъл Спрингс, а по-нататък, отдясно, се намираше необятната шир на блестящия залив.

Тя не познаваше града толкова добре, колкото него. Беше му казала това по време на вечерята, а той го използва като повод да я покани да излязат отново: не може да живееш толкова близо до един от най-невероятните градове в света и да не знаеш достатъчно за него. Беше направо грях.

И така те посетиха музея на изящните изкуства, върнаха се обратно през парка Голдън Гейт и спряха да пият чай в японската чайна градина след един час в музея на Де Янг. Хубавото августовско време се задържа и след като паркираха на площад „Жирардели“, те се върнаха назад пеш и хапнаха багети с гъши пастет и пиха червено вино на външна маса в едно френско бистро.

След това се поразходиха, лениво разглеждайки забележителностите и опитвайки да изминат стръмния наклон на Ломбард — „най-кривата улица в света“ — макар че всъщност според Нолан дори не беше най-кривата улица в града. Тази чест се падала на Върмънт Стрийт надолу към Мисията. Независимо от всичко Ломбард беше достатъчно стръмна и крива и той й каза, че ако иска може да го хване, за да пази равновесие, и тя го направи.

На Норт Бийч в кафе „Триест“ Нолан й купи капучино и го донесе на малката масичка пред нея.

— Е, дойде време за още един рискован въпрос.

Този път, чувствайки се по-свободно с него, тя се усмихна и каза:

— Ъ-хъ.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Човек никога не знае, но ще опитам.

— Писмата на Ивън.

— Какво за тях?

— Прочете ли ги?

Тя наведе поглед към кафето си, вдигна чашата и пи. Остави я внимателно долу.

— Защо вместо това не ми кажеш пак, че съм красива и да караме на тая тема?

— Добре. Пак си красива. След последния път, когато беше за известно време направо противна.

— Да, бях ужасна, нали?

Но шегите не действаха. Тя стисна устни и затвори очи, въздъхна, после ги отвори и го погледна право в лицето.

— Още не съм. Опитах се да ги прочета онази вечер, но все още не съм безразлична към него. Не съм променила мнението си за това, което прави, така че всъщност нищо казано от него…

Нолан почака един дълъг миг, преди да отпие от кафето си и още един, преди да заговори:

— Не намираш нищо благородно, величествено или добро в един воин, нали?

Тя срещна за миг очите му.

— Воин — изрече подигравателно тя.

— Точно така, воин.

Тя поклати глава.

— Ивън не е воин, Рон. Ивън е обикновен войник, пионка, която изпълнява заповедите на хора, които не уважава, бие се в страна, която не ни иска там, рискува живота си за кауза, в която не вярва. Трудно ми е да намеря място в уравнението за думи като благороден, величествен и добър, когато виждам само разруха, глупост и невежество.

— Добре — каза Нолан. — Вероятно можем хубаво да поспорим за тази точно воина. Но аз нямам това предвид. Говоря за философската концепция за воин.

Лицето й остана като камък.

— Никога не мисля за воините, Рон. Войната е злото за света и винаги е била такава.

Нолан отново остави мълчанието да се натрупа.

— При всичкото ми уважение, Тара — каза той тихо, — трябва да помислиш за това. Дължиш го на себе си.

— На себе си?

— Щом заради това изоставяш човека, когото обичаш — да. На себе си.

— Казах ти, не знам дали все още го обичам.

— Защото отиде да се бие?

Тя бавно завъртя чашата си.

— Казах му, че можем да отидем в Канада или някъде другаде.

— И какво ще стане, когато Канада или която и да е друга страна е заплашена и има нужда от войници?

— Но точно там е работата, Рон. Няма заплаха. Ирак не представляваше заплаха. Беше нападение, както когато Германия нахлу в Полша. Америка прави същото, в това е въпросът. Няма да открият оръжия за масово унищожение, почакай и ще видиш. Цялата работа е измама. Всичко това се прави заради печалбите от петрол. „Халибъртън“ и всички онези хора. Не разбираш ли?

— Военни доставчици.

— Да, военни доставчици. Големият бизнес. Чейни и неговите приятелчета.

— Разбирам това, което ми говориш, но тук и аз съм малко обвързан, понеже работя за такъв военен доставчик. Ала от моя гледна точка ние сме хората, които охраняват армията и служителите от цивилната администрация. Ние храним войската, превозваме храна и припаси, вършим добра работа, спасяваме живота на хора, опитваме се да построим страната.

— Която най-напред разрушихте.

Нолан пое дъх.

— Виж, Тара, войната може и да е ад, но това не означава, че всички, които участват в нея са лоши. Виждал съм злото, повярвай ми, то е съвсем различно нещо от онова, което си мислиш. Затова нека не говорим за тази война. Признавам, че в нея има спорни въпроси. Нека да говорим за воина.

— Воина, воина… Не искам воин в живота си. Това е. Не искам да има воини на този свят.

— Да, но тъкмо тук е трудността. Разбира се, че би било прекрасно, ако нямаше нужда от воини. Както би било чудесно да няма зло. Но там е работата, че има зло. И без воините то ще триумфира.

— Какво ще кажеш за това, Рон: без воини злото няма да може да напада.

— Значи е като яйцето и кокошката, нали? Кое се е появило първо? Не — той постави ръката си върху нейната и я отдръпна, сякаш се беше изгорил. — Слушай. Ето какво мисля аз: винаги ще съществува зло и да, то ще привлича зли воини. Дотук съгласна ли си?

Тя успя да кимне леко.

— Добре — продължи той. — Значи злото и неговите слуги са даденост, прав ли съм? Прав съм. Хайде, признай, че е така. Ти току-що го призна. И следователно е вярно.

Тя се поколеба, след това каза:

— Добре. Да. И?

— И веднъж злото като поеме на поход, какво би могло да го спре, освен една по-голяма сила на доброто?

Тя се облегна назад и скръсти ръце.

— По-голямата сила не е непременно физическа. Може да бъде духовна. Вземи Ганди или Мартин Лутер Кинг. Битките трябва да са последното средство. Мисля, че много от тези така наречени воини са подпалвачи на войни, избрали да се бият, за да оправдаят собственото си съществуване.

— Понякога го правят, да. А Ганди и Кинг наистина са велики хора, няма спор. И двамата убити, бих искал да изтъкна. И никой от тях не е използвал ненасилието в една действителна война. Добре, борили са се със злото, но тогава то не е било в настъпление. Все още не е било във воинския стадий. Но дори и така да е, за всеки Ганди или Кинг има по един Невил Чембърлейн или някой друг, който не иска да се бие. Не си мисли, че в момента, в който станеш истински воин — като Чърчил да кажем — наистина си в състояние да спреш действащото зло. Смяташ ли, че Хитлер е щял да спре сам? Някога? Или Саддам Хюсеин?

— Ние наистина спряхме Хюсеин — каза тя. — Той не представляваше заплаха.

Нолан отпусна рамене. Лицето му прие израз на смирена неутралност. Гласът му стана мек:

— Тара, моля те. Възприела си нещата отзад напред. Ако той не беше заплаха, това е защото вече веднъж го спряхме. Нашите войници го спряха в Кувейт. Това е единственото, което той разбра.

Тара въртеше малката си чашка в чинийката, хапейки долната си устна. След малко вдигна очи.

— Не искам да мисля за това, Рон. За мястото на злото в света.

Гласът му отново бе нисък, когато срещна погледа й, сложи ръката си върху нейната и този път не я отдръпна:

— Не те обвинявам, Тара. Никой не иска да мисли за това. И на някои места като тук, в САЩ, и в такъв прекрасен следобед в този невероятен град, то изглежда така далечно и несъществуващо. И слава богу. Искам да кажа, слава богу, че има острови, където звярът е обуздан. Държат го в клетка. Но не трябва да се забравя, че някой някъде, е трябвало да го вкара в тази клетка и да го държи там. Ето затова се нуждаем — всички се нуждаем, светът се нуждае — от воини. Какво мислеше, когато Ивън беше ченге?

Тя се намръщи още по-силно и поклати глава:

— Не бях особено щастлива, но това беше различно.

— Как точно?

Тя захапа устната си още веднъж.

— Войниците — тяхната работа е да убиват. Ченгетата — главно да пазят.

— А понякога, за да защитават, не се ли налага да убиват?

— Но това не е основната им работа.

— Дали това е защото за отделните лоши момчета не е необходима цяла армия, за да бъдат победени?

Той свали ръката си от нейната и се изправи на стола си. Вдигна чаша до устата си и я върна долу. Докато я гледаше, видя как очите й станаха стъклени и в ъгълчетата им увиснаха сълзи.

— Съжалявам. Не исках да ти разваля деня и да те карам да плачеш. Можем да спрем да говорим за това.

Една сълза се откъсна и остави следа по лицето й.

— Не знам какво да правя. Толкова е трудно.

— Да — каза той — знам.

— Опитвам се да постъпя правилно.

— Виждам.

— Трябва поне да прочета писмата му.

— Това би било много мило.

— Но все още съм… — тя спря, погледна го и отново поклати глава. — Нямам никакви отговори. Не знам какво трябва да направя.

— Не е нужно да решаваш днес. Как ти звучи това?

Тя го погледна с благодарност.

— По-добре.

— Добре, тогава — каза той. — Мисля, че толкова философия за един ден е достатъчно. Защо не нападнем онази сергия за пуканки?

* * *

Една от забележителностите на Сан Франциско беше „Трейдър Викс“, ресторантът, в който се твърдеше, че е измислен коктейлът „Май тай“, и любимото място на известния журналист Хърб Каен и приятелите му. Оригиналното заведение беше излязло от бизнеса преди десетилетия, но преди две години бяха отворили един близо до кметството. Беше шумно и представляваше същият тип ресторант — характерно за Пасифик Айлънд място, където сервираха огромни плата „пу-пу“, пълни с разядки от азиатската кухня, които човек можеше да полее с „Май тай“ или с някакъв друг вид напитка, съдържаща щедри количества ром, обикновено сервирани за двама в остъргани черупки от кокосови орехи.

Нолан и Тара бяха поръчали едно такова, когато седнаха и още едно с вечерята си. Спокойното разглеждане на забележителностите и последвалият бурен разговор по някакъв начин ги бяха сближили и размили разликата между среща и не-среща и когато сервитьорът прибра съдовете от вечерята и им остави сметката, Нолан си позволи да започне да обмисля възможността тази невероятна жена да харесва нещо у него в крайна сметка. Тара определено имаше в най-добрия случай неопределено отношение към Ивън Шолер и изглежда неговата компания й допадаше — смееше се, шегуваше се, пиеше. Недиректно флиртувайки, разбира се не го правеше открито, тя му отделяше от времето и вниманието си, не държеше крака си близо до спирачката. Неговото лично чувство за чест спрямо другаря му не би му позволило да я преследва, ако тя бе декларирала някакъв вид обвързаност с Ивън. Но тя избягваше да го прави и ако по-късно откликнеше на опитите му за сближаване, това само по себе си би било отговор.

Нолан знаеше отпреди, че в „Трейдър Викс“ има служители, които паркират колите, но като правило той не позволяваше особено охотно други да сядат зад волана на корвета. Затова очите му бяха отворени на четири и няколко пресечки преди да стигнат до ресторанта той забеляза едно като по чудо свободно място до бордюра. Паркира там без много да мисли. Все още беше топло, с една мекота на светлината при здрач, и изминаването на останалото разстояние с Тара изглеждаше едновременно естествено и приятно.

Сега навън се беше стъмнило. По типичния за летата в Сан Франциско начин температурата бе паднала с двайсет градуса за последните два часа и режещият въздух на Пасифика вдигаше праха от улиците. Въздухът скърцаше от песъчинки. Бяха на Голдън Гейт Авеню, булевард на изток и запад, в който вятърът влизаше като във фуния и ставаше още по-неприятен.

Тара каза:

— Как можа да стане така отвратително за толкова кратко?

— Градът получил патент за такова време още от времето на Златната треска през 49-та. Предполагало се, че това ще държи настрана измета. Не мисля, че е свършило кой знае колко работа, но те си го пазят. Защо не влезеш вътре, а аз ще отида да взема колата и ще се върна за теб?

— Не е нужно. Не е чак толкова далече. Мога да го изтърпя.

— Не ти ли е студено?

Тара носеше сандали, къси панталонки и къса тениска, която оставяше корема гол — лятното калифорнийско облекло. Сега съвсем неподходящо.

Но тя само се засмя.

— Няколко пресечки са. Действа ободряващо, не мислиш ли?

Нолан, в цивилни обувки, панталон „Докърс“ и копринена риза „Томи Бахама“, кимна.

— Ободряващо. Хубава дума. Сигурна ли си?

— Да вървим.

На първия ъгъл, до който стигнаха, Полк Стрийт, спряха на бордюра да изчакат светофара. Той забеляза, че зъбите й започваха да тракат.

— По-близо е да се върнеш до „Трейдър Викс“, отколкото до колата. Сигурна ли си, че искаш да продължиш?

— За такава слабачка ли ме смяташ?

— Не съм казал такова нещо. Но ми се струва, че ти е студено.

— Добре съм. Уверявам те.

— Добре тогава — той сложи ръка около раменете й. — Това е само за да ти е топло — каза. — Да не вземеш да си помислиш нещо.

Може би малко замаяна от алкохола, тя сгъна ръце пред гърдите си и се облегна леко на него.

— Хубаво нещо е топлината — и добави: — Хайде, светофарче, побързай.

Но тъкмо преди да се смени светлината в движението се отвори пространство. Той улови ръката й и я стисна — „хайде!“ И изскочиха на асфалта. На следващата пресечка и на по-следващата светофарите не работеха. Макар да се намираха на няколко пресечки от кметството, Нолан осъзна, че навлизат в Тендърлоин Дистрикт, един от най-лошите квартали на града, където нещата се нуждаеха от поддръжка. Вървяха бързо, все още хванати за ръце, стъпките им отекваха. На следващата пресечка — „Ларкин“ — отново трябваше да спрат заради светофара и трафика. От завета във входа на съседната сграда зад тях излезе проститутка в черна минирокля и мрежесто горнище.

— Компания ли си търсите?

Нолан позна по гласа, че беше мъж.

— Имам едно местенце точно зад нас.

— Благодаря, но така ни е добре. — Нолан пристъпи и застана между Тара и проституиращия. — Отиваме да си вземе колата.

— Не беше ли тази улица нагоре и наляво? — прошепна Тара.

— Още една.

Отново изскочиха на паважа и навлязоха в следващата тъмна улица. Изведнъж осветеният град, на който се бяха наслаждавали, изчезна. Вятърът разнасяше над него острата миризма на боклук и урина. На светлините от минаващите фарове Нолан виждаше почти до всяка врата човек — легнал, увит в дрипи или вестници. При една пролука в трафика прекосиха по средата, вече тичайки от студ и адреналин. Завиха по Лейвънуърт към Еди, сърцето на Тендърлоин. Но — какво облекчение — сега бяха на малко повече от половин пресечка до мястото, където бяха паркирали.

Както се оказа обаче, това разстояние съвсем нямаше да е достатъчно късо.

* * *

Тримата чернокожи се появиха сякаш от нищото и препречиха пътя им. Тара прошепна:

— О, боже — и застана една крачка зад Нолан.

Мъжете носеха тежки якета с качулки и когато се разгърнаха на две страни да ги заобиколят, онзи отпред размаха нож.

— Закъде бързате толкова? — попита той.

Нолан, който не изпускаше от очи движението на мъжете, единият — заел позиция откъм улицата, а другият зад тях, пусна ръката на Тара и закрилнически я хвана през кръста.

— Колата ни е там на улицата — посочи с пръст той.

— Корветчето, а?

— Точно така.

— Хубаво ли вози?

— Да. Надявам се все още да е в добра форма.

Водачът каза на останалите:

— Надявал се да е в добра форма. Чухте ли това? Човекът се тревожи за гумите си. — Поглеждайки Нолан, той премести ножа в другата си ръка: — Работата е там, че ние я наблюдавахме, за да сме сигурни, че никой няма да й направи нищо. Нали си сещаш?

— Оценявам това — отвърна Нолан. Сега той се обърна и ясно запечата в ума си позициите на другите двама нападатели. Завъртя се малко настрани заедно с Тара, така че да може да улавя всяко движение на онзи отзад, в случай че се готвеше да удари. Погледна ги един по един и каза: — Но сега на приятелката ми й е студено и наистина трябва да влезе в колата веднага. — Пресегна се назад, сякаш търсеше портфейла си. — Колко ви дължа, господа, за това че сте пазили колата ми?

— Рон… — започна Тара.

— Стой спокойно — прошепна той и стегна ръката около кръста й, притискайки я към себе си. По някакъв начин беше успял да извади ключовете от джоба си, сега откри една от ръцете й и ги пъхна в нея. — Когато започне — прошепна в ухото й, — влез в колата и я запали.

— Какво да започне? Рон, не можеш…

Нолан понечи да отговори, но с ръмжаща псувня вместо предупреждение водачът им изведнъж се хвърли напред с насочен нож. Нолан бутна Тара. След това отбягна нападението, като отклони ръката с ножа и ритна назад — Удари задния мъж в коляното. Той изкрещя и падна. Нолан се завъртя, ритна отново и улучи водача им в бедрото. Той се стовари върху третия откъм улицата. Беше само временно задържане, но им даде за момент възможност да се изтръгнат, а на Тара — да побегне към колата.

— Бягай — изкрещя Нолан.

Тя хукна.

Нолан видя с крайчеца на окото си сянката, която се нахвърляше. Дръпна се рязко и нанесе удар заднишком, докато се обръщаше. Уловил проблясването на ножа, парира с удар китката над него и оръжието издрънча върху тротоара. Вече не знаеше кого удря — водача им или другия, но това нямаше значение. От разстояние, достатъчно за да го помирише, вдигна коляно към слабините на мъжа и когато онзи се преви надве, последва удар в тила. Знаеше, че го бе убил от начина, по който го видя да се строполява. Но сега видя, че има още един нож в уравнението. Нападателят опита широк страничен удар. Нолан отстъпи, остави го да полети покрай него, след което мина откъм вътрешната му страна и нанесе с длан ъперкът в основата на носа. Хрущялът потъна назад към мозъка. Тялото се изопна за миг, преди да рухне на земята.

Нолан се обърна назад към мъжа, чието коляно беше счупил. Изведнъж осъзна, че макар той повече да не представлява заплаха, беше свидетел. А свидетелите, както Нолан вярваше, бяха лош късмет. Бързо се огледа, за да провери дали наоколо нямаше други хора. Мъжът все още беше на земята, движеше се долу като рак, назад от мястото на побоя. За две секунди с няколко стъпки Нолан се озова до него.

— Човече — каза той. Дишаше тежко, гласът му беше почти извинителен, но забележително изпразнен от емоция. — Това не беше никак добра идея. Трябва да спреш да се занимаваш с тези глупости. Как е кракът ти? Можеш ли да се изправиш? Трябва да се погрижиш за него. Хайде, нека ти помогна.

Младежът се поколеба за миг, после пое протегнатата от Нолан ръка и се остави да бъде повдигнат. Но веднага щом достигна височината, необходима на Нолан, той обви с ръка врата му, намери брадичката и рязко я дръпна със злокобно изпукване назад и встрани. Пусна и това последно тяло да падне на тротоара и огледа направеното от него кръвопролитие. Доволен, тръгна с лек бяг по улицата, прескочи падналия водач на бандата и след десетина крачки се намери на мястото, където Тара беше запалила колата и я сваляше от бордюра, готова за бягство. Той удари капака на колата, докато я заобикаляше, след това отвори вратата от другата страна на шофьора и скочи задъхан вътре.

— Добре ли си? — попита той. — Можеш ли да караш?

Трепереща и стиснала кормилото, тя намери сили да кимне.

— Давай тогава. Сега!

* * *

Тара измина в мълчание около шест пресечки, преди да свие встрани и да спре.

— Мисля, че повече не съм в състояние да карам — каза тя.

— Аз ще поема.

Тя го погледна за първи път, откакто бе влязъл в колата.

— Ранен ли си?

— Не.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Оплетоха се един в друг и това трябва да ги е забавило достатъчно, за да мога да дотичам при теб.

След минута тя каза:

— Можеше да ни убият, нали?

— Не знам. Вероятно се опитваха да ни пробват и толкова. Нямаха дори пистолети. Сигурно щяха да ни вземат парите и други неща, ако им бяхме позволили.

Тя стоеше неподвижна и остави мълчанието да изпълни тясното пространство. След това въздъхна нерешително, отвори вратата и излезе навън. Нолан разбра, и също излезе. Изчака я да мине да седне, за да затвори вратата зад нея. После седна зад волана, закопча колана и се включи в движението.

— Господи — каза тя след малко. — Сигурен ли си, че нищо ти няма? Не мога да повярвам, че това се случи. Стана толкова бързо. Как изневиделица изникнаха там!

— Да. Така стават тия неща. — Той хвърли поглед към нея. — Не трябваше да паркирам там. Трябваше да бъда по-разумен, но не го обмислих. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти нямаше вина. Всъщност, ако ти не беше там…

Но той поклати глава:

— Тогава и ти нямаше да си там. Ти би оставила колата на паркинга на заведението като всяко разумно същество.

— И все пак… — тя обгърна раменете си с ръце. — Боже, не мога да спра да треперя.

— Всичко е наред — каза той. — Това е от адреналина. — Свали дясната си ръка от кормилото и я протегна. — Ако това ще ти помогне, можеш да ме хванеш за ръката.

Трябваше й малко време, за да реши. После пое въздух, издиша, след това протегна ръка и я сложи в неговата. Премести двете ръце през скоростния лост в скута си и покри неговата с другата си ръка.

— Благодаря ти — каза. — Това наистина помага.

* * *

Нямаше спор дали да я изпрати до вратата или не. Тя отвори. Светна лампата отвътре и се обърна към него. На лицето й бе изписана борба. Със слаба и извинителна усмивка понечи да вдигне ръка, после я отпусна.

— Исках да ти благодаря за чудесното прекарване, но… — тя срещна погледа му. — Сега съм малко объркана. Това нормално ли е?

— Да — отвърна Нолан.

— Ще прочета писмата на Ивън.

— Можеш да го направиш.

— Не си мисли, че съм неблагодарна.

— Защо трябва да мисля така?

— Заради това, че спаси живота ми и всичко останало. Заради това, че беше воин.

Това извика следа от усмивка у него.

— Чудех се дали си се сетила за това. Но ти не ми дължиш нищо, Тара. И определено нищо заради случилото се. — Той леко вдигна брадичката й с показалец.

— Не се тревожи за мен. — След тези думи се наведе напред, целуна я бързо по бузата и направи крачка назад. — Затвори вратата. Това е заповед.

* * *

Неспособна да заспи, тя най-сетне взе писмата.

Бяха се излели от душата и сърцето на Ивън. Споменът за него оживяваше силен и ясен във всяко едно — бъбриви и непочтителни, но накрая завършващи неизменно с най-същественото. Липсваше му. Обичаше я и искаше да опитат отново, когато се прибере.

Когато.

Но тя знаеше, че думата не беше когато. Беше ако. Не се знаеше дали щеше да си дойде жив или невредим. Не можеше да се отърси от мисълта, че в момента, в който чете писмата му, той може вече да е мъртъв. Нямаше намерение да се обвързва отново с него, а след това той да загине там. Не можеше да му даде дума, докато отново не са заедно физически и докато тези въпроси не се разрешат по един или друг начин. Да му даде надежда преди това би било вредно и глупаво.

Тара четеше в леглото си завита с одеяла, облечена с пижама и най-топлия си халат, за да спре непрестанното треперене, въпреки топлата нощ в Редууд Сити. Накрая остави и последното писмо — петото или шестото, което беше прочела — и затвори очите си, опитвайки се да си представи Ивън такъв, какъвто го помнеше, опитвайки се да изстиска някакво чувство от онова време, когато си беше мислила, че са идеалната двойка, че ще се оженят и ще имат семейство и прекрасен живот заедно. Обаче то не идваше лесно.

Част от нея, може би по-голямата, все още вярваше, че го обича, че той ще се завърне от тази война, че ще започнат отначало и ще решат всички проблеми. Но него го нямаше вече няколко месеца, а тя беше прекарала това време в опити да го остави зад гърба си. Когато се върне — ако се върне — щяха да видят как стоят нещата помежду им. Мислеше си, че ако тя и Ивън бяха идеалната двойка, ако бяха предопределени един за друг, то нищо не би могло да ги държи разделени. Ала междувременно тя имаше собствен живот и принципи. Не желаеше да запазва една връзка, в която тези принципи бяха нарушени още от самото начало.

Обаче тазвечершният нагледен урок с Рон Нолан бе разтърсил някои от тези дълбоко залегнали принципи. Бяха нападнати от лоши хора, които искаха да им навредят и без Нолан, който я защити, тя можеше…

Внезапно споменът от нападението отново я връхлетя — мъжете, които я заобикаляха с блеснали ножове в ръце. Липсата на всякакво предупреждение, когато първият се втурна насреща им. Ако Рон не беше там… или, по-скоро… ако не беше такъв, какъвто беше, всичко можеше да завърши толкова зле. Можеше да е не просто грабеж, а краят на живота й, на всичко.

Нов прилив на адреналин я накара да подскочи в леглото.

Отмятайки завивките си, тя отиде до прозореца на спалнята и дръпна пердето няколко пръста, колкото да може да погледне навън. Осветената синя вода на басейна долу бе неподвижна. Нито сенчица не помръдваше по тревата или околните живи плетове. Всичко говореше за мира и идилията в предградията. Тя пусна пердето, прекоси стаята и като запалваше пътем лампите, отиде в дневната. Отвори шкафа в стаята, онзи до предната врата, после се обърна и влезе в кухнята. Прозорецът над мивката гледаше към паркинга и тя угаси лампата, за да може да вижда по-добре.

Облян в светлината на една от уличните лампи стоеше корветът на Рон Нолан, точно срещу апартамента й по посока на входа за алеята, която водеше към паркинга. Гюрукът беше свален и колата се намираше достатъчно близо. Виждаше Рон седнал отпред, опрял лакът на долната част на прозореца. Тя погледна часовника — беше я оставил на вратата преди четирийсет и пет минути.

* * *

— Рон?

Беше чул приближаването на стъпките и се застави да остане неподвижен, с лице напред, докато тя не се изравни с него. Сега я погледна. Беше в тениска, къси чорапи, дънки и сандали.

— Да? — много тихо.

— Какво правиш?

— Просто седя тук. Наслаждавам се на нощта. — Тя изглежда искаше малко повече обяснения и той й ги предложи: — Бях малко пренавит преди малко. Помислих си, че не е лошо да се успокоя, преди отново да поема по улиците. Трябваше да си заспала досега.

— Аз също бях разстроена. — Тя направи пауза и лекичко въздъхна. — Четох писмата на Ивън. Мисля, че все още е объркан. Поне аз съм.

— За какво?

— За нас. За мен и него. За това какво ще правя.

— Какво ще правиш с Ивън?

— Ако знаех, нямаше да съм объркана, нали? Не бях справедлива към него, нали? Трябва да му пиша и да му обясня какво чувствах през цялото това време.

— И какво е то?

— Че може би имаме шанс, ако той иска да приключи с цялата тази работа. Но това ще е в бъдеще, когато се върне, ако изобщо се върне. Дотогава не мога да му обещая нищо, докато не видя какво има между нас наистина. Това звучи ли ти справедливо?

— Аз не съм безпристрастен — каза той. — Прозвуча ми сякаш ти току-що каза, че нямаш нищо общо с него.

— Скъсахме преди пет месеца, Рон — тя си пое дъх. — Какво точно правеше ти тук?

— Радвах се на нощта, на ароматите, на липсата на стрелба. — Той я погледна. — Също се надявах да не можеш да заспиш и да слезеш тук при мен, за да мога пак да те видя. Може би да се върна с теб до вратата.

След секунда тя каза:

— Можеш да го направиш.