Джон Лескроарт
Предателство (40)

39.

Харди въобще не можа да спи толкова добре, колкото му се искаше. Събуди се още в два и шестнайсет от звука на гуми, които бяха изсвирили върху асфалта под спалнята им. Напълно буден, слезе долу да провери дали къщата е заключена отпред и отзад. Беше.

Светна лампата зад кухнята и отиде до сейфа под работната скамейка. Отвори го и извади личното си оръжие, Смит и Уесън M&P, 40-ти калибър. Поколеба се за миг, после напъха един пълнител в него и го зареди. Тихо и методично мина през долния етаж, провери стаята на децата, общата семейна стая и трапезарията, и дневната отзад. Нямаше никой.

Качи се в спалнята, свали предпазителя и сложи пистолета върху нощното шкафче до главата си. После си легна.

В четири и трийсет и осем се събуди от звук от затваряне на контейнер или паднал варел за боклук — нещо силно и дрънчащо. Отново грабна пистолета и направи пълна обиколка на къщата. Резултатът бе същият.

Разбра, че повече няма да заспи и зареди каната за кафе. Излезе да вземе вестника, но на входната врата спря, за да огледа първо улицата в двете посоки. Когато установи, че е чисто, излезе и взе вестника.

Не вървеше както го бе планирал.

* * *

Около пет минути преди да иззвъни будилника на Франи той отново се качи в спалнята и леко я побутна по рамото да я събуди.

— Всичко наред ли е?

— Засега да. Но някъде посред нощ подсъзнанието ми трябва да е решило, че си права. Половината нощ не можах да спя от тревога. Не трябваше да поставям всички ни в тази ситуация. Съжалявам.

Тя посегна и взе ръката му.

— Приема се. Какво смяташ да правиш?

— Мисля, че да поживеем два дни в хотел не е най-лошото нещо на света. Ще го броим за ваканция.

Тя се изправи в леглото и пусна ръката му.

— Да не би снощи да се е случило нещо, за което не чух?

— Не, просто имах време още малко да помисля за тези момчета. Докато на Олстронг не му стане ясно, че Глицки и Брако наистина са с мен в това разследване. Надявам се това да стане днес или утре, но дотогава, както каза Моузес, сме изправени сами срещу вятъра.

Франи потръпна.

— Мисля, че се чувствах по-добре, когато се преструваше, че няма основания за тревога.

— И аз. Но точно сега не намирам това за много умно. Сега е по-мъдро да се снижим.

Франи обмисли думите му няколко минути, после въздъхна.

— Два дни?

— Може би няма да е повече.

— Може би. — Тя поклати глава. — Имаш ли представа колко много ме е яд, че си говорил с него?

— До голяма степен, да. Ако това ще те успокои донякъде, мисля, че нямах кой знае какъв избор.

— Да — отговори тя. — Сега се чувствам много по-добре.

* * *

Олстронг сигурно вече знаеше, че Харди ходи в офиса си всеки ден, но Харди бе убедил себе си, че може да сведе риска до минимум. Затова влезе директно на своето място за паркиране в затворения с портал и заключващ се гараж под сградата. Взе вътрешния асансьор до офиса горе. Веднъж влязъл, можеше до голяма степен да разчита на охранителната система на фирмата си.

Но докато се готвеше да паркира, бе забелязал кафяв книжен плик от храна до стената на неговото място за паркиране. За миг гледката го беше накарала да замръзне. Бе именно онзи тип безопасен на вид предмет, който спокойно би могъл да е импровизирано взривно устройство. Светна фаровете и освети плика, който не изглеждаше нищо повече от плик.

Дръпна спирачката, отвори вратата и леко докосна плика с крак. След това се наведе и го вдигна. Почти нямаше тегло, съдържаше няколко салфетки, огризана сърцевина от ябълка и две по-малки пликчета.

Изсмя се пресилено на собствената си параноя и влезе в колата. Паркира, отиде до асансьора и натисна копчето да го свали.

* * *

В кабинета си Харди прегледа за последно текста на своя апел, в който ясно се излагаше аргумента за „нарушението Брейди“ по начин, който максимално изваждаше на преден план връзката на Олстронг с Нолан и двамата убити от клана Халил. Прикрепи декларацията на Уайът Хънт, в която подробно се излагаше разговора му с Абдел Халил. В разказа бе включена и информацията, предоставена от Тара Уитли за парите в брой, които Нолан бе донесъл от Ирак, в подкрепа на предположението, че може да му е било платено, за да изпълни поръчковото убийство на двамата Халил. Разбира се, най-силният момент в аргументацията бе разговорът на ФБР с Абдел Халил, който агенцията е сметнала за уместно да не споделя с обвинението.

Харди реши, че като цяло, апелът повдигаше достатъчно въпроси за важните доказателства, които не бяха изложени по време на процеса, така че най-малкото щеше да получи едно изслушване. Възможно беше дотогава нещата с Олстронг да се разрешат и да се назначи нов процес на Ивън.

Доволен, изпрати един от своите стажанти до апелативния съд, за да внесе апела и да изпрати заверени копия на Мери Патриша Уелан-Мийли, както бе според изискванията, и една нощ по-късно, въпреки че това не бе задължително, на Джак Олстронг с надпис „лично и поверително“. Искаше Олстронг да знае какво прави, кога ще го направи и как най-вероятно това ще го засегне, ако не се намесеше, за да го предотврати.

След това позвъни на затвора. Разбра, че Ивън е все още в болничното отделение и състоянието му е стабилно. Имаше вероятност да приема посетители още на другия ден.

Мобилният му телефон иззвъня — беше Брако.

— Получи се — каза той. — Използвах старата формула „сигурно бихте искали да съдействате при разследване на убийство“ и той реши да ми отдели малко време. Сега съм на път за там.

— Забавлявай се — каза Харди. — И внимавай.

— Да — Брако се изсмя с кратък, нервен, лаещ смях. — Свършено е с мен.

* * *

Олстронг и неговият адвокат, който се представи като Раян Лой, поведоха Брако някъде навътре през лабиринт от коридори в красива, средно широка овална заседателна зала. Масата вътре и дванайсетте еднакви стола около нея очевидно бяха направени по поръчка. Огромен букет от свежи цветя заемаше центъра на масата. На плота под прозореца от цветно стъкло някой бе подредил пълен сервиз за кафе, сладки и плодове. Когато Брако седна с кафето си и парче кейк, установи, че пред него се открива прекрасна гледка към цялото южно крайбрежие на залива, което трептеше от светлината на слънцето.

Джак Олстронг бе играл ролята на изтънчен и словоохотлив домакин през цялото време, докато се движеха из сградата и посочваше гордо управленията на останалите подразделения, които вършеха повечето работа в компанията — защита на компютърни системи, охрана на водоснабдителни системи, приватизация, логистични и консултантски услуги, аквакултура. Лой, начетен и резервиран, с костюм и папийонка, въпреки всичко също изглеждаше приятен тип. Всички, с които се разминаха по коридорите бяха чисти, добре облечени млади хора.

Лой затвори вратата на заседателната зала зад гърба си и заобиколи да седне от лявата страна на Брако, докато Олстронг седна през два стола отдясно. Брако извади от джоба си портативен касетофон и многозначително го постави в центъра на масата пред всички.

— Извинете, инспекторе — Лой бе започнал да вдига чашата си и сега ръката му замръзна във въздуха. — Аз разбрах, че това ще бъде неформална дискусия, а не официален разпит.

— Дали е едното или другото, ще ми трябва запис — каза Брако делово. — Доколкото аз разбрах, вие сте склонни да ни сътрудничите. Господин Олстронг няма нужда да отговаря на някой въпрос, ако не желае. И двамата сте наясно с това, нали?

Лой погледна Олстронг, който кимна.

Брако включи касетофона и каза:

— Сержант Даръл Брако, инспектор от отдел „Убийства“, значка номер 3117, съвместно разследване на случаи 06–335411 и 07–121598. Разговор с Джак Олстронг, 41-годишен, и неговият адвокат Раян Лой, 36-годишен. Сега е 11:45, сряда сутринта, 9 май. Намираме се в офис сградата на „Олстронг Секюрити“, Сан Франциско. Господин Олстронг, познавахте ли адвокат на име Чарлз Боуен?

— Да.

— Колко добре го познавахте?

— Не го познавах добре. Срещнах се с него два или три пъти тук, за да поговорим за апела, който подготвяше.

— Ивън Шолер?

— Да.

— Каква е връзката ви със случая, за който господин Боуен искаше да разговаряте?

— Жертвата беше един от моите служители, Рон Нолан. Ивън Шолер бе осъден за убийството му.

— Знаете ли как господин Боуен смяташе да обоснове апела си?

— Нямам представа.

— Но е говорил с вас два или три пъти?

— Да. Това проблем ли е?

Брако сви рамене.

— Всеки път за едни и същи неща ли говорихте?

— Да.

— Каква по-точно беше темата на тези разговори?

— Мисля че се опитваше да свърже по някакъв начин Нолан с друга двойка, убита няколко дни преди самия Нолан. Доколкото си спомням, опитваше се да докаже, че Нолан има пръст в онези две убийства, което намирам за абсурдно и му го казах.

— Спомняте ли си някои конкретни въпроси, които ви зададе той?

— Не. Всъщност не можех даже да отговоря на въпросите му. Беше преди толкова време и изглеждаха толкова маловажни.

— Кога за последно го видяхте?

— Не знам. По някое време миналото лято.

— А кога за последно разговаряхте с него по телефона?

— Не си спомням.

— Знаете ли, че миналото лято господин Боуен изчезна?

— Да, наскоро чух нещо такова. Във всеки случай спря да ме търси.

— Знаете ли, че извлечението от телефонните му разговори показва, че ви е звънил на сутринта, когато е изчезнал?

Лой реши, че е чул достатъчно. Вдигна ръка и се намеси:

— Чакай малко, Джак. Накъде биете, инспекторе?

— Очевидно господин Олстронг е имал контакт с господин Боуен в деня на изчезването му. Питам се дали не си спомня подробности от онзи последен разговор.

Сега Олстронг вдигна ръка.

— Няма проблем, Раян. — След това на Брако. — Въобще не си спомням никакъв последен разговор. Едва сега научавам, че онзи разговор е бил в деня, когато се предполага, че е изчезнал. Доколкото съм наясно с нещата, господин Боуен може да се е обадил в офиса за нещо съвсем рутинно. Тогава няма как изобщо да знам, че се е обаждал. Във всеки случай не си спомням да съм говорил с него. Докато сме на темата, инспекторе, защо никой не ми зададе тези въпроси миналото лято, когато спомените ми са били по-свежи?

— Случаят Боуен бе открит повторно като случай на убийство и тук се изисква проверката на много повече подробности, отколкото при изчезванията.

Лой се изправи като жилнат.

— Инспекторе, ако господин Олстронг е заподозрян в убийство, ще го посъветвам веднага да прекрати разговора си с вас.

— Господин Олстронг може да спре да говори с мен, в който момент пожелае. И не съм казал, че е заподозрян. Но изглежда е един от хората, които са имали контакт с господин Боуен в деня на изчезването му.

— Брако се обърна към Олстронг. — Това ме води към следващия ми въпрос, за съпругата на господин Боуен. Някога да сте се срещали с нея или да сте разговаряли по телефона?

— Не.

— Напълно ли сте сигурен?

— Да.

— Оказа се обаче, че тя има няколко разговора с вашия номер. Имате ли някакво обяснение за това?

— Вече ви каза, че не си спомня да е говорил с нея — намеси се Лой. — Господин Олстронг получава по сто обаждания на ден, инспекторе. Той няма време да говори с повечето от тези хора.

— Господин Лой. Вашият клиент даде да се разбере, че иска да сътрудничи в разследване за убийство. Имам много въпроси да му задам. Не е длъжен да ми отговаря, но аз искам да чуя неговите отговори, а не вашите предположения какво може или не може да се е случило. Затова, господин Олстронг, питам ви отново, имате ли някакво обяснение за телефонните разговори на госпожа Боуен с вашия телефон?

— Разбира се, господин Лой има право. Получавам много обаждания.

— Разбирам това. Но последният разговор на Хана Боуен е бил с телефона тук. И това е било в деня преди смъртта й. Смятам, че разбирате защо проявяваме любопитство относно двама души, които са говорили с „Олстронг Секюрити“ и единият е изчезнал, а другият е умрял веднага след този контакт. Не е много вероятно да е съвпадение.

Не беше и вярно, но нямаше защо Лой и Олстронг да знаят това. Планът на Харди беше Брако да се появи и да покаже, че ченгетата сега са част от картината.

— Е, добре — каза Лой. — Зададохте въпросите си. Господин Олстронг ви каза каквото знае. Ако нямате друго да питате, мисля че е време да свършваме разговора.

Но Брако въобще не обърна внимание на Лой.

— Господин Олстронг, ако не сте получили вие тези обаждания, с кой друг в компанията може да е разговаряла госпожа Боуен?

Олстронг повдигна рамене.

— Мога да попитам Мерилу, нашата администраторка в приемната. Тя е първата линия на защитата. Ако госпожа Боуен се е държала истерично или не е обяснила достатъчно ясно какво иска или с кого иска да разговаря, нейното обаждане е било спряно още там. Но както казва Раян, винаги можем да попитаме, за да сме сигурни.

Брако най-сетне посегна към кафето си и отпи. Направи физиономия, защото бе изстинало.

— Някакъв проблем ли има, инспекторе? — попита го Олстронг.

Брако се протегна и изключи касетофона. Реши за последно да разбърка кашата.

— Доникъде няма да стигнем така, господа. Дойдох тук с впечатлението, че бихте искали да съдействате в тези разследвания, но не долових дух на сътрудничество. Всъщност, честно казано, и двамата изглеждате доста отбранително настроени за хора, които нямат какво да крият.

— Това е абсурдно — каза Лой. — Отговорихме на всеки въпрос, който зададохте. Чист факт е, че господин Олстронг не знае за семейство Боуен повече, отколкото ви каза. Той управлява голяма корпорация с филиали в цял свят. Няма време да се занимава с дребни и ограничени проблеми. Вижте, инспекторе, съжаляваме за изчезването на господин Боуен и случилото се със съпругата му. Но да намеквате, че има истинска връзка между „Олстронг Секюрити“ и тези събития е просто абсурден полет на фантазията.

— Амин — завърши Олстронг.

— Добре тогава — бутна назад стола си Брако. — Благодаря, че ми отделихте време.

* * *

В три и петнайсет Глицки седеше пред видеомонитора в малката стаичка, натъпкана с електроника между две също толкова миниатюрни стаи, в които се влизаше от тесен коридор, който на свой ред бе отделен със стъклена стена от останалата част на отдел „Убийства“.

— Предавам се — каза той на Дебра Скиф. — Какво е това?

— Това, сър, е върхът на главата ви.

Глицки погледна отново. Носеше сивеещата си коса късо подстригана, близо до скалпа. Наведе се и присви очи срещу осемнайсет сантиметровия монитор.

— Може и да е тя. Не мога да докажа, че не е.

— Виждате ли някоя друга разпознаваема част от лицето си?

— Не — Той се обърна към нея. — Само това ли хваща камерата тук?

— Да, сър.

— Господи.

Глицки излезе от стаята за електронно управление, направи една крачка наляво и отново влезе в стаята за разпити, която бе напуснал преди минута.

Стаята беше метър и двайсет на метър и петдесет, приличаше повече на дрешник. Заподозрените при разследвания за убийства често бяха докарвани тук на разпит и оставяни сами в тези стаи, където на теория можеха да бъдат наблюдавани — как се оглеждат неспокойно, говорят си сами или правят други неща, които биха ги уличили и щяха да бъдат допуснати в съдебната зала. Проблемът беше, че камерата, която трябваше да записва, бе хитроумно скрита в тавана, а стаичката бе толкова малка, че единственият образ запечатан на лентата бе върхът на главата на заподозрения. Както току-що бе демонстрирала Скиф на Глицки.

— Безнадеждно е — каза Скиф. — Така не можем да си вършим работата. Трябва ни нова стая.

— Аз си мислех, че това е нова стая. — Глицки беше прав. Целият отдел „Убийства“ беше преместен от четвъртия на петия етаж преди малко повече от година. Нов дизайн и всичко по правилата на изкуството. — Но имаш право, малка е. Кой одобри плановете за това нещо?

— Ами, никой. Това е част от проблема. Има двама служители в „Кражби“, които са на втори щат като ремонтен екип в сградата.

— Не сме го обявявали на търг?

Скиф се изсмя.

— Шегувате ли се? Имаме служители по поддръжката на сградата. Ако се опитаме да обявим търг за това, профсъюзите ще побеснеят. Ще кажат, че ги лишаваме от работа.

— Ами тогава защо не са повикали хора от поддръжката да го направят?

— Защото казаха, че от три години дължим суми за поддръжка и ще трябва да удържат наведнъж 75 хиляди долара от нашия бюджет. Затова повикахме двамата от „Кражби“ да свършат работата.

— Страхотно — коментира Глицки. — И сега къде предлагаш да е тази нова стая?

— Не знам, Ейб. Където и да е. Може би там отвън, където са шкафчетата за дрехи. Или да вземем част от компютърната зала, която и без това е прекалено голяма. Но сегашното положение е направо невъзможно.

— Съгласен съм — той опита да се пошегува. — Ще отнеса въпроса към някой от отдел „Удобства“.

На Скиф не й беше никак смешно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, Ейб.

— Чувам те, Дебра, ще видя какво мога да направя. Наистина. — Но още докато завършваше тази неприятна битова тема, Глицки забеляза един от чиновниците от приемната да се насочва към него.

— Тук, Джери. Какво има?

— Шефът на Бюрото Бил Шуйлер е на телефона и иска да му се обадите, сър. Казва, че е важно.

* * *

Звънецът на вратата на хотелската стая на Харди иззвъня. Бяха наели малък апартамент в „Рекс“, недалеч от офиса на Харди и той се беше прибрал малко преди пет.

Отиде до вратата, и тъй като не искаше да поема никакви рискове, първо надникна през шпионката. Видя Глицки да се мръщи в пространството под мътната светлина на малката площадка. Когато Харди отвори вратата, лейтенантът съсредоточи мрачния си поглед върху него.

— Фелис ми каза, че си тук и помислих, че си прави майтап с мен.

— Да, голяма майтапчийка е Фелис.

Глицки бързо огледа наоколо.

— Очевидно смяташ това за необходимост.

— Просто предпазливост.

Глицки кимна, изражението му беше мрачно и решително.

— Във всеки случай трябва да поговорим.

— Виж ти, като по чудо вече разговаряме.

Ейб стисна устни толкова силно, че белегът му изпъкна като релеф.

— Искаш ли да научиш какъв е резултатът от твоето злополучно насърчаване на Даръл Брако да отиде и да поговори с онези момчета от „Олстронг“?

Лицето на Харди се изопна.

— Той добре ли е?

— Физически, да — бутна вратата и Харди отстъпи назад, за да го пусне да влезе, след което го последва към дневната. Глицки издърпа един стол, завъртя го и го възседна. — Но ти е малко ядосан. Както и аз.

— Защо? — Харди се отпусна върху канапето.

— Защото започваше да напипва нещата в онзи случай с Боуен. Смяташе, че ако му се даде малко време, щеше да ги накара да се пропукат. А сега това няма да се случи.

— Защо?

— Защото днес следобед ми се обади Бил Шуйлер. Спомняш ли си Бил Шуйлер? Шефът на Бюрото, който не можеше да намери агентите, които са свидетелствали на процеса на Шолер.

Лицето на Харди светна, макар че се опита да скрие въодушевлението си.

— Кажи ми, че ФБР са поели случаите.

— Напълно.

— Казаха, че е въпрос на национална сигурност?

— Казаха, че ще го направят и ние не можем да ги спрем. Мисля, че подтекстът беше: „Аз нямам нужда да показвам някакви си вонящи значки“. Шуйлер даже стигна дотам да признае, че не му харесва особено, но заповедта идвала от високо и нищо не можел да направи. Знаеш ли какво огромно признание е това в неговите уста?

— Мога да си представя.

— Обзалагам се. Знаеш ли как прекарахме последните три часа двамата с Даръл? Събирахме файловете по двата случая и ги предавахме на федералните. Под моя юрисдикция има две твърде вероятни убийства, Диз, а сега ми ги отнеха без никаква основателна причина.

— Което обяснява не твърде радостното ти настроение. Не че имаш нужда от нещо конкретно, за да си мрачен. Но стана по-бързо, отколкото очаквах. — Вдигна ръка. — Не говоря за трите часа. Имам предвид колко бързо Олстронг намери човек да задърпа конците във ФБР. Трябва наистина да е с връзки много нависоко, което предполагахме и преди.

— Значи си го очаквал?

Харди кимна.

— Надявах се нещо подобно да се случи. Малко е изненадващо, че стана толкова бързо, което също не е зле.

Лицето на Глицки остана сериозно.

— Е, радвам се че си толкова щастлив от това. А аз и Даръл се чувстваме употребени.

Но Харди поклати глава.

— Снощи го казах на Брако, ще го кажа и на теб. Нямаше да ги хванете за никой от двамата Боуен. Никога. Онези случаи са стари, Ейб, каквито и доказателства да са съществували, те отдавна са заличени. И тъй като тези момчета са отлични професионалисти, смятам че едва ли са оставили някакви следи поначало. Затова намесата на ФБР е всъщност отлична новина.

— Да, едва сдържам ликуването си. Но, за протокола, кажи ми, какво му е толкова хубавото?

Харди се изправи.

— Изведнъж цялата ситуация, която от гледна точка на Олстронг е била под контрол и в застой, пак се е раздвижила. Проблемът е жив. Той ще трябва да реагира и да продължи да реагира, ако иска да я държи под контрол, което означава, че ще трябва да се разправи с мен.

— Както се е разправил с Боуен?

Харди поклати глава.

— Не и ако може да го избегне, Ейб. Не и този път. Вече е опитал този начин и сега той рикошира към него, за да го сдъвче. Ще разбере това много скоро.

— Надявам се да си прав, но дори и при това положение, ако ФБР го защитават от съдебно преследване, каквото и да правиш, нищо не може да го засегне. В най-добрия случай ще излезеш глупак. Той никога няма да бъде съден за убийство, ако федералните не допуснат някой да изгради дело.

— Да, не виждаш ли, че е именно така. Той не ми трябва за убийство. Той ми трябва, за да ми помогне да измъкна клиента си от затвора. После просто ще се отдръпна.

Веждите на Глицки паднаха и прихлупиха очите.

— Правилно ли чух, че всичко това е било за да измъкнем шибания ти клиент от затвора?

Главата на Харди рязко се вдигна — Глицки толкова рядко използваше ругатни. Щом е стигнал дотам, значи е по-ядосан, отколкото Харди бе очаквал.

— Ейб — каза тихо той, — чуй ме. Дали ти харесва или не — моят клиент е единственият лост, с който разполагаме. Убийствата на Боуен не представляват заплаха, те са стара история. Нападението над Ивън в затвора — също. Нападателят е мъртъв и това никога няма да е нищо повече от сбиване между затворници. Така че кое е единственото друго престъпление на американска земя, в което знаем, че има пръст? Поръчката за убийството на двамата Халил, нали така? Което означава Рон Нолан. А кой е единственият друг участник, заинтересуван да установи връзката му с Нолан? Аз. Ще трябва да атакува мен.

— Тогава какво?

Харди се наведе напред в стола си и опря лакти върху коленете.

— Тогава ще си поиграя с него.