Джон Лескроарт
Предателство (36)

35.

Глицки говореше по телефона на бюрото си с най-добрия свой познат във ФБР, местният шеф Бил Шуйлер, с когото преди време бяха имали почти дружески отношения. Сега обаче тонът му не звънеше от приятелство и желание за съдействие.

— Бил — попита Глицки, — искаш да ми кажеш, че и двамата агенти са напуснали?

— Да, сър.

— По едно и също време?

— Нямам право да разкривам тази информация, Ейб. Те вече не работят за Бюрото. Само това знам.

— Мога ли да говоря с прекия им началник?

— Аз съм прекият им началник, Ейб. Какво още искаш да знаеш?

— Искам да знам къде са сега.

— Току-що ти казах. Напуснаха.

— Току-що ми каза, че си прекият им началник. А когато разговаряхме преди два часа ти не знаеше, че са напуснали Бюрото.

— Известно време не бях работил лично с тях, Ейб. Предполагам, че са избягали от мен.

След кратка пауза Глицки опита отново.

— Това е случай на убийство, Бил. Фрийд и Риджио са дали свидетелски показания преди две години в Редууд Сити и ще ми бъде много полезно да знам с кого са разговаряли.

— Няма ли го в записите от процеса?

— Чудехме се дали някои от техните доклади, свързани със случая, случайно не са останали неизвестни за Областната прокуратура?

— Сигурен съм, че са представили всичко, което се иска от тях. Ти разследваш убийство в Редууд Сити? Това не е ли извън твоята юрисдикция? И кои сте тези „ние“?

— Случаят в Редууд Сити може да се окаже свързан с две убийства в Сан Франциско, Бил. Ние сме аз и адвокатът, който работи по случая.

— Е, които и да сте, Фрийд и Риджио няма да бъдат на ваше разположение.

— Защото са напуснали Бюрото?

— Точно така, Ейб. Нещо друго?

— Като казваш, че са напуснали Бюрото, Бил, какво имаш предвид — че са отишли в друга федерална агенция? Или искаш да ме убедиш, че двойка трийсет и няколко годишни агенти на ФБР са отворили „Деъри Куийн“ някъде в Тексас и не са ти казали къде?

— Винаги е толкова приятно да се разговаря с тебе, Ейб. Приятен ден.

* * *

Въпреки пожеланието на Шуйлер, денят на Глицки беше отвратителен. Седеше зад бюрото си в ранния следобед. Беше станал пет минути по-рано, за да угаси лампата над главата си, и да затвори и заключи вратата. И двете му ръце бяха сложени върху бележника пред него и от време на време пръстите му ритмично започваха да барабанят отгоре. Беше стиснал уста, а мускулчето на челюстта му играеше.

Когато беше казал на Харди в петък вечер, че човек никога не може да има близки приятели сред агентите на федералното бюро, това не беше шега. Но молбата на Харди да се предаде на агентите Джейкъб Фрийд и Марша Риджио, че иска да разговарят, бе толкова незначителна, че Глицки не беше очаквал подобно бюрократично размотаване. Той и Шуйлер бяха работили заедно по няколко случая и като се оставят настрана разправиите заради правомощията, винаги се бяха погаждали като две разумни същества.

Когато Харди му беше казал, че около двамата Боуен има куп въпроси, за които има вероятност да са свързани със случая Шолер, и че те са достатъчни, за да привлекат вниманието му, Глицки все още смяташе, че трябва да запази резерви в преценката си. Въпросите възникваха с откриването на нови територии — такъв бе ходът на всяко разследване. Много малко хора проявяваха добрия вкус да изчезнат по начин, който да оставя разрешени всички спорни въпроси на съществуването им.

Но това необяснимо и почти със сигурност измислено изчезване на двамата агенти на ФБР, които бяха участвали в случая Шолер, принуди Глицки да застане срещу едно от другите основни правила на разследването: няма такова нещо като съвпадения.

Не беше просто съвпадение фактът, че Нолан бе работил за Олстронг, и Арнолд Цвик също беше работил за него.

Четирима души с пречупени вратове за един уикенд не беше съвпадение.

Освен тези нови и тревожни факти, имаше и едно безследно изчезване на Чарли Боуен, и то точно когато е работил върху обжалване по делото Шолер. Ето разумна и правдоподобна причина за самоубийството на съпругата му шест месеца по-късно.

А не беше прецедент агенти на ФБР да напускат работата си в бюрото.

Но всичките тези неща взети заедно в една комбинация от случайни съвпадения разпъваха до краен предел еластичността на неговата способност да приема нещата с доверие.

Между тези части съществуваше някаква връзка. Просто не знаеше каква. Но започваше да се убеждава, че тя вероятно включваше едно убийство, може би дори две, в района на неговите правомощия. А може би и повече. Това вече беше негова работа.

Но нещо повече, връзките на ФБР и Олстронг определено разширяваха игралното поле. Онова, което наистина се е случило покрай Шолер, а Глицки бе печално незапознат с повечето, макар да му бяха известни най-основните факти, му бе изглеждало доста ограничено — двама мъже, които се борят за една жена. Сега изведнъж теориите на Харди за клана Халил и бизнеса им в Ирак, както и за възможно участие на правителствено ниво, не му изглеждаха толкова изсмукани от пръстите. И въпреки че мнението на Глицки за методите на ФБР включваше убеждението, че Бюрото с готовност би отминало извършено убийство или евентуален свидетел, стига това да се вписва в плановете му, той не стигаше дотам да вярва, че неговите агенти могат да одобрят или даже да извършат убийство.

Така че, единственото заключение, до което стигаше бе, че ФБР знаеха повече за този случай, отколкото желаеха да разкрият. Вероятно знаеха кой е убиецът на семейство Халил. И кой беше убил Рон Нолан. А ако това не беше Ивън Шолер, значи ФБР бяха позволили невинен човек да отиде в затвора до живот.

Ако някой от клана Халил би убил Нолан, за да отмъсти, а после и двамата Боуен, понеже са попаднали на тази следа, и ФБР са знаели за това…

Той дръпна телефона към себе си, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше наизуст.

— Здравей, Фелис. Ейб Глицки се обажда. Моля те, трябва да говоря с Диз.

* * *

Частният детектив на Харди, Уайът Хънт, правеше разследванията си главно пред екрана на компютъра в огромния ремонтиран склад близо до Съдебната палата, който той наричаше дом. Не беше проблем да открие подробности за убийството на Халил в Интернет. През уикенда беше говорил с Харди, за да си изясни каква точно бе неговата задача. Това бе произлязло донякъде от първото обаждане на Харди в петък, когато той просто искаше да знае дали някой от семейство Халил е бил разпитван от ФБР във връзка със случая Шолер. Сега интересът на Харди се бе изместил към това да открие, без да се излага на опасност, за какво са се отнасяли тези разговори.

До този момент, понеделник сутринта, той вече знаеше, че огромният клан Халил се състоеше от двайсет и три отделни семейства, пръснати между южен Сан Франциско и Сан Хосе, а след това през залива до Хейуърд и Фремонт. Типичното положение беше това, че всяко семейство притежаваше собствен магазин „7-илевънс“, а четири от тях имаха повече от един. Кланът се бе заселил в страната, след като Ибрахим и Шата бяха емигрирали с четирите си деца през 1989-а, преди първата война в Персийския залив.

Най-възрастният жив брат, Абдел Халил, бе говорил от името на семейството след извършеното убийство на родителите си и изглеждаше най-вероятният източник на информация. Абдел притежаваше три магазина покрай Ел Камино Реал между два северни града на Полуострова — Милбрае и Сан Бруно, но ръководеше корпоративния си бизнес от една ниска сграда с мазилка и стъкло върху някогашно сметище край летището на Сан Франциско.

Хънт слезе от своя мини купър и тръгна под яркото слънце през открития паркинг към невзрачната приемна на АМК, Inc. Смугъл и малко раздърпан млад мъж по риза седеше зад единствената мебел — разхвърляно бюро поставено в средата на стаята. Сортираше някакви документи. От едната му страна димеше чаша с кафе. Картината на екрана пред него показваше художествена интерпретация на един магазин „7-илевънс“ в типичния градски мол. Радиото тихо свиреше нещо, което Хънт определи като музика от Средния изток, вероятно иракска.

Тази сутрин Хънт бе уговорил среща, вероятно със същия млад мъж, представяйки се за писател, който пише статия за завършили с успех емигрантски истории.

След като се представи, момчето притеснено се усмихна и изчезна през вратата зад него, като остави Хънт сам пред бюрото.

Минута по-късно Хънт вече се ръкуваше със симпатичен мъж, малко над трийсетте. Мустакът на лицето му го правеше да прилича леко на Саддам Хюсеин, облечен в американски дрехи — черен панталон, който приличаше на долната част от костюм и светлосиня елегантна риза с отворена яка.

— Господин Хънт? Аз съм Абдел Халил. Искате ли нещо за пиене? Чаша чай или може би кафе. Или кола?

— Кафе, моля. Без захар.

— Добре. Можете да го изпиете в кабинета ми.

Халил щракна с пръсти и момчето скочи, поклони се и отново потъна в стаята отзад.

Хънт последва Халил в една по-просторна стая в дъното на сградата. От стола пред стандартното дървено бюро, който му бе посочен, виждаше отлично залива и кацащите на летището самолети.

Самата стая, подобно на своята двойничка отпред, беше в крайна степен функционална. На една от стените над нисък бюфет бе закачена огромна карта на района на залива. Компютърът стоеше в десния ъгъл на бюрото, който Халил заобиколи и седна. Едва се бе настанил, когато момчето от приемната почука и влезе с чаша кафе. Подаде я на Хънт и затвори вратата на излизане.

— Е? — Халил сключи ръце пред себе си. Говореше литературен английски с равна интонация: — Господин Хънт, как е кафето? Добре. Сега ми кажете с какво мога да ви бъда полезен. Доколкото разбрах, пишете някаква статия?

Това винаги беше трудната част. Хънт постави чинийката на малката масичка наблизо.

— Всъщност, господине, не е така и трябва да ви се извиня. Аз съм частен детектив. Работя за един адвокат, който се е заел с обжалването по случая Ивън Шолер. Отлично ще ви разбера, ако поискате да ме изхвърлите оттук.

Изненадан, но и малко развеселен, Халил махна с ръка:

— Едва седнахте. Защо мислехте, че няма да искам да говорим за Ивън Шолер?

— Темата може да е чувствителна.

— Защо да е чувствителна?

— Мисля, че е бил смятан за безспорния убиец на родителите ви.

— Да — лицето на Халил стана мрачно. — Преживяхме труден момент. Но се надявам, че вече всичко е зад гърба ни. Казахте, че Шолер обжалва присъдата?

Хънт кимна.

— Е, желая му късмет.

— Наистина ли? Това донякъде ме изненадва.

— Защо?

— Ами той е убил родителите ви.

— Но никога не е бил обвиняван в това, че ги е убил. Пък и, честно казано, тогава ми изглеждаше много нереално. Освен ако човек не повярва на предположението, че е заради всичко, което му се е случило в Ирак. Че е мразел иракчаните и просто случайно избрал тях, за да ги пожертва. — Халил поклати глава. — Нито за миг не повярвах в това.

— Тогава кой мислите, че ги е убил?

— Мисля, че е бил Рон Нолан.

— Защо?

— Ами да вземем например осколочните гранати. Работата му, доколкото разбирам, често го е отвеждала до Ирак и обратно. Там е имал достъп до такова оръжие и би могъл да го пренесе с военен транспорт дотук, без да се притеснява на митницата.

— Но защо?

— Какво защо?

— Защо вашите родители? Какъв мотив може да е имал Нолан?

Халил сбърчи лице, спомените започнаха да нахлуват.

— Смятам, че е бил нает да ги убие още в Ирак. Нашето семейство имаше интереси в бизнеса там и смятам — е, бях го чувал даже, и когато казах на ФБР за това…

— Чакайте малко! Извинявайте. Казахте, че сте разговаряли с ФБР?

— Разбира се.

— И им казахте, че Рон Нолан е убил родителите ви, основавайки се на информация, която сте получили от Ирак?

— Ами, да.

— И какво ви отговориха агентите от Бюрото?

— Стори ми се, че това вече им беше известно, защото не изразиха несъгласие, че е възможно да се е случило. Увериха ме, че ще разследват в тази посока. Но после разбира се, след това, което стана с господин Нолан…

— Значи са говорили с вас за процеса срещу Шолер?

Това за миг го обърка. Той се извърна малко настрани и погледна през прозореца, като бърчеше чело. После отново се обърна към Хънт.

— Не си спомням точно това.

— За какво всъщност говориха с вас? — Хънт се облегна назад, изгубен за момент в собственото си объркване. — Съжалявам, че ви прекъснах. Значи казахте, че ФБР не е смятало Ивън Шолер за убиеца на вашите родители?

— Точно така. Вероятно това отчасти обяснява защо срещу него не беше повдигнато обвинение. Всички от ФБР, с които разговарях единодушно смятаха, че е бил Нолан.

— Но Нолан не…

— Нолан беше мъртъв, господин Хънт. Какво можеше да се направи при това положение? Беше свършило. Обърната страница. Даже и ако някой от братята или роднините ми искаше да отмъсти, той вече беше мъртъв.

— Значи според вас Шолер наистина е убил Нолан?

Сега Халил беше искрено изненадан.

— Ами, да, разбира се. Не вярвам някой да се съмнява в това. Или е така?

Хънт беше готов да каже: „Всъщност, да, моят шеф се съмнява“, но това би довело Халил до следващия въпрос: „Тогава кой е убил Нолан?“, а отговорът на Хънт — по-точно отговорът на Харди — беше: „Ами, вие, момчета. Някой от семейство Халил.“ Само че изведнъж нещата не изглеждаха вече така.

Вместо това Хънт смотолеви:

— Не, никой не се съмнява, че Шолер е убил Нолан. А ФБР са казали, че вероятно Нолан е убил родителите ви. Те имаха ли представа защо? Или кой му е наредил?

— С две думи, в началото не можеха да открият нищо, въпреки че научих от свои роднини, че са разпитвали доста хора там, отвъд океана.

Хънт успя единствено да отвори уста от изумление.

— В Ирак? ФБР са разпитвали хора в Ирак във връзка със смъртта на родителите ви?

— Разбира се. Натам водеше процесът.

— Но не са открили кой го е направил?

— След известно време разбраха кой. — Сега Халил си позволи да се усмихне леко. — И ние, моето семейство, потвърдихме, че е вярно. Знаете ли, вашето ФБР знае какво прави. Агентите им са изключително компетентни и добре си вършат работата.

Хънт се изпъна назад.

— И какво откриха?

— Ами, както казах, след известно време стана почти очевидно. Но най-напред трябва да знаете, че баща ми, Ибрахим, беше отличен бизнесмен. Той насочваше най-малкия си брат, Махмуд, в някои от сделките му в Ирак. Махмуд се опитваше да наеме работници за договор за реконструкцията там, много изгоден договор. Но основният доставчик и главен конкурент на Махмуд беше кюрд на име Куван Крекар. ФБР стигнаха до заключението, че господин Крекар е издействал поръчката срещу майка ми и баща ми, за да съсипе бизнеса ни тук — и до голяма степен успя. Но за кратко. — Усмивката на Халил се върна върху лицето му, но този път беше ледена. — Дочух една-две думи преди време, според които господин Крекар изгубил живота си от импровизирано взривно устройство. Страната ни, както знаете, преживява бурни времена. Но добрата новина е, че Махмуд и бизнесът му напоследък процъфтяват и вярваме, че най-лошото е минало.