Джон Лескроарт
Предателство (33)

32.

Харди си имаше шпионин в Редууд Сити.

Старият му приятел от юридическия факултет Шон Келър работеше като помощник на главния прокурор в една сграда с Мери Патриша Уелан-Мийли и беше казал на Харди, че в програмата й няма записан процес и би трябвало през целия ден да е във или близо до офиса си. Веднага щом Брако си тръгна, Харди нареди на един от стажантите, Майкъл Чоу, да започне да претърсва кашоните с папките на Боуен за дневник, написан от жена. След това вдигна телефона и се обади, за да е сигурен, че Мери Патриша е в офиса си, каза на Келър, че му дължи една услуга и хукна към гаража.

Десет минути след това, качен на своя S 2000, с гърмяща от тонколоните песен на „Хути енд дъ Блоуфиш“, излезе от Кендълстик Пойнт и две минути по-късно вече паркираше пред сградата на съда на четирийсет километра в южна посока. Ако Сан Франциско бе топъл и приятен през целия ден, Редууд Сити бе наситен с аромати. Докато вдигаше покрива, се хвана че тананика нещо. Сега не беше същият отчаян човек с увисналите рамене, привлякъл вниманието на онази може би не толкова луда жена на ъгъла на Седмо и Мишън. Обядът с Франи, нейната сговорчивост, може би бяха началото на нова фаза в живота им след неочакваната празнота, настанила се напоследък.

Лекото му разиграване около Мери Патриша Уелан-Мийли не беше съвсем фриволно. Смяташе, че тя едва ли би се съгласила лесно на една неуговорена предварителна среща. В края на краищата той беше човекът, който се опитваше да съсипе всичкия неин огромен труд, вложен в досега най-бляскавия момент от кариерата й. Всъщност, не беше невъзможно да отхвърли срещата даже и при тази засада от негова страна. Определено нямаше друга причина, освен любезността към някой от професията, която би я заставила да разговаря с него. Изобщо не се заблуждаваше. Знаеше кой е. Той беше врагът.

Когато пристигна в сградата на прокуратурата в Редууд Сити, се обади на Келър, който излезе отвън и го преведе през рецепцията към офисите отзад. Пи чаша кафе и побъбриха малко, а след това помоли Келър да го насочи към кабинета на Мери Патриша Уелан-Мийли.

Вратата й беше отворена и той постоя няколко секунди на прага, опитвайки се да я прецени. По-млада на вид, отколкото беше очаквал, изключително привлекателен профил. Седеше напред в стола си, с лакти, опрени на бюрото. Едната ръка си играеше с къдрица, освободила се от възрусата коса, очевидно четеше. Краката й, без обувки, бяха пъхнати под стола. Познатата петъчна следобедна сцена, беше я виждал хиляди пъти в юридическия свят, когато сам — не самотен — всеки добър адвокат използваше времето си да обобщава фактите, да изучава делата, да поддържа осведомеността си по въпросите на правото, да се презареди.

Част от него не искаше да я притеснява.

Останалата пристъпи напред и почука леко на вратата.

— Извинете.

Тя се обърна да го погледне с почти недоволно изражение. Да, говореше то, прекъсна ме. Но не можеше да е сигурна, че всичко е наред. Раздразнението отстъпи място на любопитството.

— Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че да. — Той посочи табелката върху вратата. — Ако вие сте Мери Патриша Уелан-Мийли.

— Аз съм.

— Сериозно име.

— На мен ли го казвате? Понякога се чудя къде им е бил умът на моите родители. Мисисипи или цял Ню Йорк.

— Моля?

Тя се изправи на стола, постави ръце зад кръста си и леко се изви. Прищявка или хвалене на стоката?

— Девет срички — обясни тя. — Мери Патриша Уелан-Мийли. Мисисипи или цял Ню Йорк. Представете си да трябва да карате хората да казват „Мисисипи или цял Ню Йорк“ всеки път, когато искат да се обърнат на малко име. — Така не би останал и човек, с който да си говорите. — Тя се усмихна приятно. — Наричат ме Милс. Вие кой сте?

Харди пристъпи напред и се представи.

— Дизмъс? — попита го тя.

— Дизмъс.

— Не мисля, че някога съм срещала Дизмъс.

— Не сте единствената. Той е бил добрият крадец на Калвари, разпънат до Христос. Също така е светецът покровител на крадците и убийците.

— Браво на него. Може да се гордее. Аз винаги съм искала да съм светица покровителка на нещо, само че разбрах, че първо трябва да умреш, а това вече отнема чара на цялата работа. — Милс се завъртя, за да застане право срещу него. — Е, Дизмъс, как мога да съм ти полезна?

— Ами като говорим за светци и убийци, исках да ви помоля да ми отделите няколко минути да поговорим за случая Шолер. Смятам да обжалвам.

Леко флиртуващото поведение веднага падна от нея като кора, покриваща айсберг и остави само студената ледена повърхност.

— Нямам какво да кажа по това. Спечелих делото. Не смятам, че има страни от него, въз основа на които може да се обжалва.

— Не смятате, че ПТСР е трябвало да бъде допуснато?

— Ако сте чели записите, аз оспорвах именно него и надделях. Това беше правилно. А сега, съжалявам, но тъкмо съм по средата на…

— Разговаряли сте с Чарли Боуен. Просто моля за същата любезност.

— Чарли Боуен се обади предварително да му назнача среща и определихме основните правила.

— Ще приема основните правила. Същите като на Чарли.

— Знаете ли поне какви са?

— Няма значение. Съгласявам се на сляпо.

— Ето едно отчаяно предложение. — Тя сви ръце пред гърдите си. — Вижте, господин Харди…

— Дизмъс.

— Господин Харди, моля ви. Не искам да бъда упорито магаре, но не желая да разговарям с вас за Ивън Шолер. Той беше виновен и аз го осъдих. Надявам се да изгние в затвора. Само това мога да кажа. Разбрахте ли? Моля ви.

Харди преброи пет удара на сърцето си. Разбира се, винаги съществуваха възможностите за определяне на среща и основни правила, но никога досега не бе участвал в такава, която да даде съществен резултат. Ако искаш содата ти да фъска и бълбука, разтръскай я.

Но сега бе изправен пред възможността да се обърне и да се прибере в къщи и да прекара един уикенд без нещо, което да предъвква и обмисля. Думите и идеята излетяха от устата му преди даже да осъзнае, че бе помислил за това. Каквото и да е, само да я накара да продължи да говори.

— Какво ще кажете въобще да не говорим за делото?

Тя наклони глава, все още нащрек.

— Тогава за какво точно ще си говорим?

— За Чарли Боуен.

— Какво за него?

— Всичко, което може да ви е казал, преди да изчезне.

Това я накара да спре. Прекара ръце през косата си, направи физиономия, която би могла да означава всичко, погледна към бюрото си и отново към Харди.

— Защо искате да го направите?

— Изчезнал е точно, когато е работил върху това обжалване. Преди да стигна твърде далече, не искам същото да се случи и с мен.

Тя поклати глава и се изкиска.

— Не ставайте смешен. Той едва бе започнал предварителната работа. Не мисля даже, че бе привършил със записите, когато говорих с него.

— И за какво говорихте?

— Искаше да прегледа свидетелските показания, които не са били дадени на процеса. Да види дали нямам някакви работни варианти, които не са включени в разкритията на защитата. Все такива неща. Просто да се увери, че информацията е пълна, преди да продължи. Черната работа.

— Не е споменавал лични конфликти?

— Не. Доколкото си спомням, срещата ни продължи по-малко от час. Не се сближихме кой знае колко.

— Но той се готвеше да продължи с обжалването?

— Разбира се. Именно за това разговаряхме.

— Не изглеждаше притеснен или загрижен за безопасността си?

— Защо да се притеснява? Лошият тип вече беше в затвора. — Разтърсвайки глава, сякаш да прогони тази мисъл, тя продължи: — Знаете ли, мразя процедурите на обжалване. Трябва и ние да имаме възможността да обжалваме, ако изгубим дело — да съдим гаднярите, докато не ги хванем на тясно и не ги бутнем зад решетките.

* * *

— Да, това е Милс — коментира Уошбърн. — Малко фанатична, но е вторият човек, който за трийсет години е успял да ме смаже в съдебната зала, така че се ползва с уважението ми.

Харди си бе помислил, че денят доста е напреднал, затова е напълно възможно да открие Уошбърн в „Тютюнопродавница Бродуей“ и се бе оказал прав. Сега двамата седяха в облаци дим в дъното на непретенциозния малък магазин! Освен Грета, собственичката, нямаше никой друг. Ситуацията, по думите на Уошбърн, щеше да се промени след около час, когато неговите ученици и неговата приятелка щяха да изскочат от различни офиси, за да пият „от обилния фонтан на познанията ми“.

Не напълно сигурен дали Уошбърн се шегува с него, Харди отвърна:

— Е, колкото време прекараме заедно тук, ще се отчете от брояча.

— Няма нужда даже да го коментираме — Уошбърн пое с наслада дима, после изпусна ново валмо. Завъртя пурата между устните си, след което потопи незапаления край в малка чашка кехлибарена течност, която, съдейки по бутилката до нея, беше „Арманяк“. — Сигурен ли си, че не искаш да ми направиш компания?

— Благодаря, но после ще поискам още малко от твоя нектар, а след това трябва да шофирам.

— Може би постъпваш мъдро. Как мога да съм ти полезен днес?

— Ами, може да изглежда странно, но ми хрумна, докато бях при Милс. Не видях даже чернова на апела на Боуен в папката, така че предполагах, не е бил стигнал до него. Също така предполагах, че е имал намерение да се обоснове с ПТСР. Но сега се питам дали е споменавал нещо за това пред теб.

— Какво по-точно?

— На какво е смятал да основе апела си. По-специално, дали е имал предвид ПТСР.

Уошбърн се изтегна назад, смукна от пурата и издуха дима.

— Всъщност, повдигаш много интересен въпрос. — Нова пауза, докато потапяше пурата в „Арманяк“. — Знаеш ли, той смяташе, че може да се окаже много ефикасно, ако атакува компетентността както на местната полиция, така и на ФБР.

— Как точно?

— Ами, случаят Халил. — Въртейки пурата между устните си, Уошбърн седеше замислен. — Имам предвид това, че тук имаме две убийства, тясно свързани със случая Шолер — няма никакво съмнение в това — и очебийното предположение, че Ивън ги е извършил с осколочните гранати и така нататък. Но Областният прокурор не го е подвел под отговорност за тях, разбираш ли?

Харди разбираше много добре и го изненада колко необикновено силен е този аргумент.

— Значи полицията и ФБР въобще не са разпитали никой друг?

— Да, и от една страна, защо не? Те са имали заподозрян, който е можело да бъде осъден и да го тикнат в затвора едновременно и за трите убийства, без риск да изгубят заради другите две.

— Искаш да кажеш, че не са разпитвали никой друг за убийството на семейство Халил?

— Предполагам, че може да са го направили. Поне с няколко души. Но определено не всички, които са могли да бъдат разпитани. — Той дръпна дълбоко лютив дим. — Забравяш обаче, както може би е направил и господин Боуен, че не можеш да основеш обжалването на показания, които не са обсъдени на записа. Съдът знае само това, което е записал съдебният стенограф.

— Не го забравям — каза Харди. — Но в такъв случай, кой е убил двамата Халил?

— Е, ако се вярва на Ивън, Рон Нолан го е направил.

— Ти вярваше ли на Ивън?

Уошбърн изглежда за първи път от много време се замисли над това.

— Знаеш ли, сега като ме питаш, да. Мисля, че да. Ивън просто не е изнесъл контрабандно от Ирак дребно оръжие и гранати като сувенири. Той е бил там само няколко седмици. За краткото време, докато е бил, едва ли е можел да намери източник да си ги достави и начин да ги изпрати вкъщи. Особено като се има предвид, че е бил транспортиран със самолет в безсъзнание и без да е предупреден за това. Аз се съмнявам дали е напуснал със собствените си чорапи, камо ли с всичкото това оръжие. — Известно време изучава пепелта от пурата, после повтори: — Не, няма как да не му вярваш. Това просто не се е случило.

— Тогава откъде са дошли всичките онези неща в дрешника на Нолан?

— Може да са на самия Нолан, не мислиш ли? Той е можел да се движи доста по-свободно. Разполагал е с време и с контакти, каквито Ивън е нямал.

Харди седеше назад в стола си, с лакът върху облегалката и длан, покрила устата, потънал в размисъл.

— Добре — каза някак отдалеч. — Нека за минута приемем, че Нолан е убил двамата Халил. Не искам да стигаме твърде далеч в тази посока. Можем ли да приемем това като факт?

След известно колебание Уошбърн кимна.

— Аз го приемам.

— Добре тогава, ето въпрос за един милион долара: защо го е направил?

— Не знам.

— Имаше ли някакви изказвания по въпроса, за които да си чул?

Уошбърн поклати глава, сега и той бе притеснен.

— Някак си това не беше част от дискусията, нали?

— Сякаш питаше себе си. Обърна лице към Харди. — Даже и когато всички вземаха за дадено, че Ивън ги е убил, не си спомням някой да е задал въпроса „защо?“

— Дръпна от пурата. — Мисля, че повече или по-малко се предполагаше, че е свързано с нещо случило се в Ирак, за което никога няма да узнаем. Може да е било нещо лично или може би е мразил иракчаните въобще за онова, което са му сторили. Същевременно е можел да натопи Нолан за убийството и да се отърве от един съперник за сърцето на Тара. Било е невероятно добра възможност да убие с един куршум два заека, особено ако си психопат, за какъвто повечето хора го смятаха.

— Но никой не си е задал този труден въпрос?

— Очевидно не.

— Въпреки, че ФБР са се занимавали със случая? — Всъщност това не беше въпрос. — Това прилича ли ти на ФБР, което всички познаваме и обичаме?

Очевидно Уошбърн също бе схванал идеята. Очите му светнаха от тази възможност.

— Ако Нолан наистина е убил семейство Халил — каза той замислено, — тогава със сигурност някой от роднините им не само би имал мотив, но и би бил длъжен да го убие — иракската култура, както знаем има силна племенна основа.

През тялото на Харди вече минаваше нещо като слаб електрически ток. Той се наведе напред и подпря лакти върху коленете си.

— Според теб какви са шансовете ФБР въобще да не са разговаряли с някой от онези Халил?

— Нулеви. И все пак сега като го спомена се сещам, че всички интервюта, които получихме, бяха от полицията на Редууд Сити. Много повърхностна работа.

— Искаш да кажеш, че ФБР биха разчитали на местните за водене на разговори във връзка с вероятен терористичен акт? Не мисля така.

Уошбърн не спираше да кима.

— Кучи син! — изруга и ликуването в гласа му не можеше да се сбърка. — Ти ми говориш за делото Брейди.

Харди стисна уста в опит да сдържи въодушевлението си.

— Проклет да съм, ако не става дума за същото.

Имаха предвид известното с по-популярното название „нарушение Брейди“. В делото Брейди срещу Мериленд Върховният съд бе постановил, че всеки обвиняем има право на всички доказателства, притежавани от обвинението, които можеха да хвърлят съмнение върху неговата виновност, независимо дали щяха да бъдат използвани или не на процеса. Обвинението бе абсолютно задължено да предостави всички данни, свидетелски показания, доказателствен материал, записи от разпити — всичко, което можеше да оправдае един обвиняем. Ако обвинението задържеше, което и да е от разкритията и задържаният материал беше в състояние да подкопае сигурна присъда за виновност, то това бе основание за връщане на делото за преразглеждане. Разбира се, доказателства за подобно нарушение никога не се откриваше в записите от процеса. Всъщност обвинението бе задържало доказателствен материал и това бе станало известно доста време след процеса.

Това разкриваше един напълно нов стратегически елемент.

Харди и Уошбърн отлично разбираха ситуацията. Всъщност ФБР бяха разпитали свидетели по убийството на Халил и не бяха предоставили нито имената на свидетелите, нито техните показания на обвинението, които то после е било длъжно да предаде на защитата на Ивън. Бе напълно възможно да са имали предвид именно „нарушението Брейди“. Особената красота на цялата ситуация бе, че Милс даже не е било необходимо да знае за тези задържани доказателства. ФБР бе по закон определено да сътрудничи на страната на обвинението и Милс беше отговорна за предаването на доказателствения материал, независимо дали ФБР й бяха казали за него или не.

Разбира се, доказването на това, че ФБР не само бяха задържали доказателствен материал, но и че той би могъл да подкопае увереността в присъждането на Ивън за виновен, бе друг проблем.

Но Харди щеше да се заеме с него, когато му дойдеше времето.

За момента, възможността за „нарушение Брейди“, ако можеше да я потвърди с откриване на един или двама свидетели на ФБР, които не са стигнали до съдебната зала в делото Шолер, означаваше, че може да заведе искане за връщане на затворника пред съда, заедно с декларации, и да стигне до апелативния съд сравнително бързо. Тогава апелативния съд може би щеше да върне делото в Редууд Сити, вероятно дори в съдебната зала на Толсън, където — ако изслушат нови доказателства — можеше да се случи всичко.

Уошбърн потупа Харди по коляното, изваждайки го от унеса му.

— Все пак не се знае дали доказателствата имат оправдателен характер. По същество трябва да докажеш, че някой друг освен Ивън е могъл да бъде убиец на Нолан. Което е костелив орех, казвам ти го от горчив опит. — Той снижи глас. — Може даже да се окаже, че противоречи на фактите.

— А може и да не е така. Може да се окаже достатъчно за съда, ако докажа, че някой друг е имал причина да го направи.

Старият адвокат поклати глава.

— Боя се, че това са само добри пожелания.

— Въобще не е така. Ако е имало друг вероятен заподозрян, когото журито не е имало шанса да изслуша…

Уошбърн се намръщи.

— А ФБР, които са скрили доказателствата предишния път и имат имунитет срещу процеси от страна на държавата, смяташ ли, че сега ще ги предадат? Как ще ги накараш да го направят?

— Не знам. Това е задача, която ми предстои.