Джон Лескроарт
Предателство (32)

31.

На следващата сутрин, петък, 4-ти май, Глицки и Трея заедно отидоха с колата на работа. Благодарение на щедростта на Кларънс Джакман, Трея разполагаше със собствено място за паркиране зад затвора, което намираше може би за най-голямото предимство на работата си.

Днешният фронт на високо атмосферно налягане бе изчистил небето и прогонил напластяванията от морето към остров Фаралонес, така че слънцето даваше нетипична за сезона топлина. Макар да не се чувстваше и най-малък полъх, някаква щастлива природна случайност бе донесла силна ароматна вълна от главния цветарски пазар наблизо. Трея излезе от колата, погледна над предния капак към съпруга си и каза:

— Денят е прекалено хубав. Усещаш ли как мирише? Ако наистина бяхме свободни духове, днес нямаше да ходим на работа.

— Така ли? Какво щяхме да правим тогава?

— Каквото искаме. Щяхме да танцуваме, да пеем, да вземем парахода до Саусалито.

Глицки заобиколи пред колата и застана срещу нея, докато и двамата гледаха към съдебната палата.

— Ако бяхме свободни духове — каза той, — и двамата щяхме да бъдем уволнени. Значи имаме късмет, че не сме такива.

— Е, ти може и да не си — тя спря да крачи, спирайки и него по този начин, и силно помириса въздуха. — Но аз поне ще си открадна един миг да се порадвам на това.

— Все едно миришеш рози.

— Трябва да опиташ. Затвори си за малко очите и вдишай.

Глицки последва инструкциите, а после отвори очи.

— Да, рози — каза той. — А после всичко останало.

* * *

Когато Глицки отвори вратата на приемната на отдел „Убийства“, видя Дизмъс Харди. Беше облечен за работа в костюм и вратовръзка и гледаше часовника си.

— Закъсня две минути — каза Харди. — Какъв пример даваш на подчинените си?

— Трея ме задържа. Стояхме на паркинга да миришем цветята.

— И как бяха?

— Наистина чудесни. Някак цветни.

Глицки поздрави двамата чиновници зад бюрата и отвори вратата в преградата, която разделяше стаята, махайки на Харди да го последва. Докато отваряше вратата на кабинета си, попита:

— Имахме ли уговорена среща?

— Не.

— И аз така мисля.

— Но ти си ми звънял снощи. Обзалагам се, че не си забравил. Само че аз се прибрах прекалено късно, за да ти позвъня. Нещо за Чарли Боуен?

Харди взе един от столовете, опрени на задната стена и го издърпа да седне. Глицки се настани зад бюрото си.

— И това име те доведе рано сутринта?

— Всъщност, не е то. Имам изслушване в десет. — Харди преметна крак върху другия. — Сигурно ще ми кажеш, че са открили тялото му?

— Защо смяташ така?

— Да видим. Ти си в „Убийства“. Обаждаш ми се за човек, който е изчезнал преди десет месеца. Наречи ме луд, но предполагам, че изведнъж случаят се е превърнал в разследване на убийство.

— Не, не е това. Макар че е добро предположение.

— Благодаря. Искаш ли да направя второ?

— Може. А може и просто да ти кажа.

— Добре, давай.

Глицки му предаде всичко с десетина изречения и накрая Харди вече бе смръщил лице.

— Значи твоят Брако — какво всъщност иска да направи той?

— Да открие дневника.

— Който може и да не съществува.

— Точно така.

— И който може и да не съдържа нищо, свързано със смъртта на съпругата на Чарли?

Глицки вдигна рамене.

— Не беше моя идея, Диз. Просто Трея си помисли, че можеш да спестиш малко усилия на Брако.

— Бих го направил, ако можех. Но става дума за шейсет огромни кашона с папки, една трета от които вече обработихме и върнахме на клиентите.

— Да. Знам.

— Освен това — каза Харди, — времето не съответства. Ако съпругата е умряла през февруари, папките бяха в офиса ми в средата на декември. Няма как да е пуснала там дневника, даже и да е искала. Знаеш ли, все пак ще накарам някой от моите помощници да прегледа останалите кашони, но не бих хранил големи надежди.

— Така казах и на Даръл.

— Това е — каза Харди и се изправи. — Какви големи мозъци сме. Чак не мога да повярвам.

Глицки вдигна телефона.

— Затвори вратата на излизане, ако обичаш.

* * *

Харди беше възприел навика на своя вече покоен наставник Дейвид Фрийман и винаги когато му се удадеше възможност, извървяваше пеш разстоянието от четири пресечки между офиса на Сътър Стрийт и Съдебната палата. Тази сутрин изслушването беше минало по-бързо от очакваното и той доста скоро стигна до Мишън Стрийт — не че се състезаваше за време. Там една добре облечена възрастна жена улови погледа му и леко се помести да застане на пътя му. Погледна го в очите, усмихна се и каза:

— Извинете.

— Да.

— Добре ли сте?

— Мисля, че да. — Но тя не изглеждаше добре и Харди изведнъж си помисли, че е още една луда в този град, пълен с луди хора.

— Тогава трябва да се усмихнете.

— Моля?

— Такъв хубав ден и такъв хубав мъж като вас — трябва да се усмихвате.

— Не се ли усмихвах?

— Не, мръщехте се. Сякаш бяхте понесли света на плещите си.

— Извинете — заекна той и се опита да промени изражението си. — Сега по-добре ли е?

— Много по-добре — каза жената. — Чакайте само и ще видите, че помага. Приятен ден.

Тя изчезна в тълпата, а Харди за известно време остана като закован на място. Улови изражението си във витрината на близкия магазин и видя, че усмивката, която бе наложил върху лицето си преди малко, бе напълно изчезнала. Излезе от потока пешеходци и влезе в сводестата арка на входа на стар магазин. Импулсивно издърпа клетъчния телефон, закачен на колана му и избра номера.

— Здрасти — каза.

— Здравей и на теб. Каква изненада. Всичко наред ли е?

— Добре. Всичко е добре. Просто се чудех какво ли правиш.

— Кога?

— Например сега.

Смехът на жена му звънна в слушалката.

— Например сега съм готова да се пъхна в колата и да отида някъде да изям една салата. Защо?

— Защото си помислих дали за разнообразие не би искала да хапнеш с мъжа си.

Харди изчака една кратка пауза.

— С удоволствие бих хапнала на обяд с мъжа си. Страхотна идея.

— Не си ли прекалено заета?

— Имам два часа и отгоре. Къде предлагаш да отидем?

* * *

Решиха да отидат в „Свърталището на Томи“, Харди с такси, а Франи с колата си, понеже се намираше по средата на пътя между офиса на Франи в Аргуело и този на Харди в центъра. Петнайсет минути след разговора по телефона вече седяха в едно от сепаретата. Пред Харди димеше задушено телешко и имаше бира, а Франи бе поръчала ястие с френски сос и диетична кола.

— Човек не идва в „Свърталището на Томи“, за да яде салата — отбеляза тя и хапна от домашно приготвената туршия. — Имам предвид, напълно е законно, но няма да е правилно.

— Не че не съм съгласен с теб, но ако искаш салата, можеше да…

— Хей — тя постави ръка върху неговата. — Вече сме тук и точно сега това е идеалното място. Едва ли може да има по-добро.

Харди се огледа и кимна.

— Да. Ти го каза. Идеално е.

Франи наклони глава настрани.

— Дизмъс, добре ли си?

— Ти си вторият човек, който ми задава този въпрос в разстояние на половин час, значи е очевидно, че не съм.

— Вторият? Кой беше първият?

Той й разказа за възрастната жена на ъгъла на Мишън.

— Искаш да кажеш, че сред всичките минувачи тя спря точно теб и ти каза да се усмихнеш?

— Точно така. Но първо ме попита дали съм добре. Изглеждал съм сякаш нося света на раменете си. Като си тръгна, си помислих, че наистина се чувствам горе-долу така. Не знам защо. Не бях съзнателно намръщен или сърдит. Денят е толкова хубав… — Той остави вилицата и погледна към нея. — Все пак направо ме блъсна в главата. Все едно получих послание свише.

— И какво ти каза то?

— Да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи.

— И аз. — Вдигна отново вилицата, бръкна в задушеното и цяла минута го разбърква. — Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но мисля че имам проблем с това празно гнездо.

Тя остави сандвича си и отново улови ръката му.

— Да.

— Много ми беше писнало от факта, че те няма вкъщи когато се прибера, затова започнах да правя така, че да не съм вкъщи когато ти си там. Може би не го правя съзнателно, но мисля, че се получава тъкмо така. Това направо ме съсипва.

— Знам. И мен. — Тя вдигна салфетката към окото си и го избърса. — Не е толкова че ми липсват, знаеш ли. Искам да кажа, не искам повече да живеят с нас, бог ми е свидетел. Достатъчно бяха при нас. Просто не знам какво да правя със себе си, затова си запълвам времето с работа, а после се прибирам и тебе също те няма…

Харди най-сетне успя да сложи в уста малко от чудесното задушено и го поля с малко „Анкър Стийм“.

— Мисля си дали да не въведем отново вечерта за среща. Пак да я направим свещена.

— Намирам идеята за отлична. Може даже малко да полудуваме и да ги направим две в седмицата.

— Стига да искаш.

— Да сключим сделка.

Протегна ръка над масата и Харди я стисна.

* * *

Час по-късно Харди изкачи стъпалата към широкото, кръгло, покрито с мрамор фоайе, което служеше като приемна на адвокатската фирма Фрийман, Фаръл, Харди & Роук, в която бе управляващ партньор. Измарширува покрай високото до кръста махагоново бюро, отбелязващо територията на Фелис, секретарката на фирмата и подчинявайки се на вдигнатия й показалец, зачака докато тя провеждаше разговор с някой от вътрешните офиси.

Тя свърши и се обърна към него с характерната си сприхавост.

— Съобщих на инспектор Брако, че ще бъдеш тук в един часа. Беше ми казал, че ще бъдеш тук по това време.

— Знам, Фелис. Съжалявам. Изникна нещо.

— Да не би да ти се счупи и клетъчният телефон?

Харди придърпа сакото над калъфчето за телефона на колана си и каза:

— Хей, сега като го спомена, не си ли виждала някъде проклетия телефон? Търсих го навсякъде. Може да съм го захвърлил някъде в офиса. Или в колата. Обзалагам се, че съм го оставил да се зарежда в колата.

Тя поклати глава с ледено презрение.

— Той чака четирийсет минути.

— Сигурен съм, че е чакал. Остави ли телефонен номер? Мога да му позвъня.

— Разбира се, но исках да съм сигурна, че ще бъдеш тук.

— Така и трябва, Фелис.

— Да му позвъня ли сега? Може да не е стигнал далече. В края на краищата си тръгна само преди двайсет минути.

Харди помисли за секунда. Беше планувал да отиде до полуострова и да издебне кога Мери Патриша Уелан-Мийли ще има свободно време да поговорят за обжалването на Шолер, но ако Брако все още не беше далеч от офиса, вероятно срещата с него нямаше да е много дълга.

— Разбира се. Повикай го, ако не е далече.

Фелис започна да натиска бутоните. Харди бе стигнал до вратата на офиса си когато мобилният на колана му иззвъня. Той спря и погледна екранчето. Обаждането бе от централата на офиса. Раменете му се отпуснаха и той се завъртя, за да се срещне лице в лице с нея. Фелис, стиснала укорително устни, поклати глава.

— Забравил го в колата да се зарежда. А може и да не е там.

Туш!

— Сега ще се опитам да открия инспектор Брако.

* * *

Брако можеше да бъде рекламно лице от постер — доброто ченге на отдел „Убийства“. Висок един и седемдесет и пет, осемдесет и пет килограма мускули. Носеше ушито по поръчка спортно сако от камилска вълна, чифт кафяви панталони, светлобежова риза с обикновена кафява вратовръзка. Сивите очи под късо подстриганата сламена коса съживяваха квадратното, червендалесто, гладко избръснато лице.

Сега Брако пиеше прясно сварено кафе, настанил се удобно в кожения стол до един от прозорците, който гледаше към Сътър Стрийт. Беше в по-неофициалния от двата приемни къта, с които се отличаваше кабинетът на Харди — другият, официалният, беше вдъхващо страхопочитание място с персийски килим, столове от епохата на кралица Ана и масичка за кафе с крака във формата на лъвски лапи, застлана с покривчица. Всичко това заемаше почти изцяло пространството пред огромното бюро от черешово дърво.

Харди отиде до другия стол срещу Брако и седна. Започна с помирителен тон.

— Съжалявам, че е трябвало да чакате. Беше станало някакво объркване с графика ми.

Брако вдигна длан да върне извинението.

— Вие ми правите услуга като се съгласихте въобще да разговаряте с мен. Оценявам го.

— Няма проблем. Но обясних на Ейб, че едва ли това ще даде резултат.

— Каза ми. Каза също, че сте предложили някой от вашите хора да прегледа кашоните, но не очаквате дневникът на госпожа Боуен да е там.

— Само защото тя вероятно е продължавала да пише в него, предполагам, когато папките вече са били тук. Глицки спомена, че дори не се знае дали със сигурност е водила дневник.

— Не. Е, Джена — дъщерята на Боуен — е почти сигурна, че е имало дневник. Макар че тази сутрин прегледах основно къщата и не открих нищо.

Харди не знаеше къде в картината се вписва той, но не искаше да гони Брако след като го беше накарал да го чака толкова дълго преди това. Нека човекът да си изпие кафето.

— Ами, мога да кажа нещо за папките, които вече сме прегледали, но ако искате да ускорим нещата, ще наредя да ги преровят за два-три дни. Преди малко се върнах в офиса, иначе вече да съм изпратил някой да се заеме. Има ли причина да бързаме?

Брако поклати глава.

— Само Джена, честно казано. През първите седмици след смъртта на майка си тя беше направо убита от скръб. Сега се опитва да го осъзнае, да затвори страницата по някакъв начин. Ако има дневник, някаква следа… — Сви рамене. — Както и да е. Не, всъщност не бързаме, но чувствам, че й дължа още едно оглеждане на нещата, щом е толкова важно за нея. То наистина е важно.

Харди седна назад и кръстоса крака.

— Да разбирам ли, че вие сте разследвали случая с майка й?

— Да.

— И сте съгласен с постановеното от следователя при смъртни случаи?

— До голяма степен.

— Видяхте ли нещо, разговаряхте ли с някого, нещо накара ли ви да мислите, че не е било самоубийство?

— Като цяло не. Имам предвид, че съпругът й е изчезнал няколко месеца преди това. Тя е планирала да ходи в Италия през лятото, но общото впечатление беше, че се е опитвала да загърби изчезването му, не за удоволствие. Повечето от приятелите й, а аз разговарях с повечето, я описаха като съкрушена и потисната.

— Какво мисли дъщеря й?

— Обичайното. Че майка й не би го направила. Че това не било в характера й. После посочва пътуването до Европа. Хана, майката, очевидно е била доста пестелива. Направо стисната според Джена. Никога не би си купила билети за Италия, които да остави неизползвани. Би изчакала и би се самоубила след това.

Харди си позволи една усмивка.

— Познавам такива хора. Макар че ми изглежда малко прекалено да отлагаш самоубийството си, за да получиш онова, за което си платил. И това ли е всичко? Причината на дъщерята да вярва, че не е било самоубийство?

— Първоначално и в основни линии, да.

Брако пийна кафе и се загледа през прозореца. Харди остана с впечатлението, че се опитва да реши дали да каже още нещо и си помисли дали да не му помогне.

— Много неща отхвърлихте. „Първоначално“. „В основни линии“. Вие самият имате ли някакви съмнения? Защо е всичкото ровене в тази история?

Устните на Брако се свиха, сякаш продължаваше да се бори с нещо.

— Използвала е тяхно въже, което е прехвърлила през греда в гаража, качила се по малка стълба и се е обесила.

— Но…

Забелязал, че чашата му е празна, Брако се наведе напред и я остави на масата върху чинийката. Сега погледна Харди право в очите.

— Тогава нищо от това не ме разтревожи. Пък и имах други три случая. Този стигна при следователя и след два дни беше приключен. Едва когато Джена ми се обади преди няколко дни, започнах отново да преглеждам нещата.

— И?

— Вратът й е бил счупен. — Той направи пауза и започна да изрежда: — Обикновен плъзгащ се възел, не клуп, височина трийсет и седем сантиметра и нещо.

— Смятате, че трябва да се е задушила?

— При повечето хора и при същите условия се случва тъкмо това.

— Но не винаги? Говорихте ли със Страут? — той беше съдебният лекар, който се занимаваше със случаите на самоубийства.

— Каза, че е виждал няколко, при които от падането и тежестта вратът се чупи.

— Ето, това е.

— Обаче никой толкова лек като нея. Няма и петдесет килограма.

Харди не отговори. Само по себе си бе доста интересно, но не и водещо до заключение.

— Освен това има нещо, за което Джена не се беше сетила първия път, но си спомни сега.

— Какво?

— Според майка й Чарли не бил изчезнал. Бил убит. — При някой в нейното положение това е нормална реакция. Да мисли че не я е изоставил, а й е бил отнет. Психологически разликата е огромна.

— Да, но Джена твърди, че майка й се била заела да открие кой го е убил и не би се самоубила по средата.

— Може би е стигнала до края и е разбрала, че в крайна сметка е изоставена.

— Същото казах и на Джена. Тя изобщо не беше съгласна. Ако майка й бе открила това, щяла да остави писмо на дъщеря си, за да знае поне тя истината.

Между двамата мъже се настани мълчание.

— Искате да кажете, че не е невъзможно някой да е убил госпожа Боуен.

— Не е нещо, което бих се опитал да твърдя пред Глицки. Не и онова, с което разполагам сега.

— Имате мотив?

— Може да не ви хареса.

— Опитайте.

— Някой — същият човек — е убил и съпруга. Хана е стигнала доста близо до откритието.

Харди поклати глава и потисна една усмивка.

— Истинска конспиративна история. Наистина, Глицки не би се хванал на нея.

— Затова искам да открия дневника. Той би бил нещо реално.

Харди си помисли, че даже и да съществува дневник, той не би бил нещо повече от пушек от дулото след изстрел. Крадешком погледна часовника си и реши, че е отделил достатъчно време на Брако и е бил добър слушател на една очарователна, но несъмнено нереална история. Брако не носеше халка и Харди нямаше изобщо да се изненада, ако дъщерята, Джена, се окажеше някое хубаво момиче. Колкото до него самия, трябваше да се връща на работа. Започна да се изправя.

Но Брако изведнъж каза:

— Както и да е, причината да дойда да се видим лично е, че мисля дали в тези папки няма нещо друго.

— Някаква причина Боуен да бъде убит?

— Да.

Този път Харди остави усмивката си да разцъфти.

— Знаете ли за колко кашона говорим, инспекторе? Някъде четирийсет и пет или петдесет. Последният път когато проверих, преди изчезването си Чарли Боуен е работил активно по двеста трийсет и два случая. От тях сме обработили около осемдесет. — Той смекчи тона си. — Не искам да кажа, че е невъзможно да открием нещо съмнително и ако открием такова, обещавам, че вие първи ще научите. Лично от мен. Но смятам, че сте се заели наистина с търсене на игла в куп сено.

Брако разочаровано кимна и се облегна назад.

— Да, разбирам. Е… — изправи се на крака.

Харди се надигна и каза:

— Ако се натъкнете на нещо конкретно, свързано с вероятна причина, винаги можете да изискате файловете и да възложите на специалист да ги прегледа.

— Бих могъл да го направя, само че не знам какво да търся.

— Ето, това е — засмя се Харди. — Освен дневника.

— Да. Освен дневника.

— Ще накарам някой да започне да търси още преди да сте напуснали тази сграда.

— Оценявам жеста. — Брако протегна ръка. — Още веднъж благодаря за отделеното време.

Харди кимна.

— Ако открием нещо по другия въпрос, вие първи ще научите. Но, както казах на Глицки, не затаявам дъх в очакване.

— И аз — усмихна се Брако.