Джон Лескроарт
Предателство (30)

29.

До късно следобед в петък напрежението в стаята на съдебното жури се бе наистина сгъстило. Техният председател Раян Кеноу току-що беше приключил с петнайсетото преброяване на гласовете им и те, от първоначалните 8 на 4 да бъде осъден, бяха станали 11 на 1.

— Маги, — обърна се той към госпожа Елърсби — имаме още четирийсет и пет минути и след това трябва да се върнем след един много дълъг уикенд. Не искам да те принуждавам да гласуваш по различен начин, но ако си сигурна, че няма да отстъпиш и че никога няма да промениш мнението си, може би трябва просто да съобщим, че не можем да постигнем съгласие и да оставим нещата така.

Това извика изблик от ругатни от неколцина съдебни заседатели.

— След като изгубихме толкова време!

— Няма да стане!

— Това е абсурд!

— Този тип е виновен и всички го знаем.

— Може би не знаем всичко — отговори Елърсби. Денят, всъщност цялото това преживяване в съдебната зала, бе изпитание за нея, особено след като тази сутрин последните двама от нейния лагер се бяха прехвърлили в другия и оставиха единствен нейния оправдателен глас.

— Значи това е последното ти решение, Маги? — отново попита Кеноу. — Наистина ли смяташ, че не го е извършил?

— Не точно това — отговори тя. — Мисля, че може да го е извършил, както винаги съм казвала. Но не мога с пълна съвест да кажа, че това е убийство от първа степен. Ако е отишъл там да се бие с Нолан, а онзи е умрял по погрешка, това е втора степен.

Кеноу запази спокойствие.

— Само че той не е умрял от побоя.

— Не. Знам това. Понякога нещата излизат от контрол.

Съдебен заседател номер 2, Сю Уитсън, жена на годините на Елърсби която в началото беше за помилване, сега се включи в спора.

— Маги, бих застанала зад теб, само че накрая той е насочил пистолет към главата на човека и го е застрелял. Как ще обясниш това, освен че в даден момент Шолер е решил да го убие?

— Същественото е, че вярваш, че той го е убил, нали? — додаде Кеноу. — Остави настрана юридическите тънкости. Той е дръпнал спусъка, нали?

Елърсби въздъхна и прошепна:

— Не виждам възможност да не го е направил, но не съм убедена, че доказаха, че го е направил.

— Това не е абсолютно доказателство, Маги. Това е доказателство извън разумното съмнение. Те направиха това.

— Ти самата го признаваш — каза Кеноу. — Току-що каза, че не виждаш възможност да не го е направил.

— Знам.

— Е, тогава…

— Е, тогава просто непрекъснато в главата ми се върти онова, което господин Уошбърн каза в заключителната си пледоария. Те са могли да използват други методи на защита, в които да има повече смисъл. Самоотбрана, например, или разгаряне на страстите, или просто да каже не, не го е направил. Вместо това те са избрали истината, на която според собственото му признание, е по-трудно да се повярва…

Сю се пресегна и сложи ръка върху тази на Маги. Думите й бяха изненадващо кротки.

— Може би защото всъщност не е това истината, Маги. Може би Уошбърн просто си играе с нашата наивност. Правил си е сметката, че ще бъдем склонни да повярваме на този млад мъж, който е преживял такива ужасни неща в Ирак, да обвиним по някакъв начин раните му за това, че не може да каже дали е убил Нолан или не. Ако не беше цялата тази история с Ирак, щеше ли да изпитваш съмнения за това какво всъщност се е случило? Щеше ли неговият разказ да има смисъл? Ето, това разбрах най-накрая. Няма смисъл. Иска ми се да е така, но няма смисъл.

— Отишъл, за да се бият, а свършил като го застрелял — каза Кеноу. — Ако не го разбираш, Маги и не смяташ, че ще можеш да приемеш нещо различно, нека да повикам съдебния пристав и да му кажа, че не можем да стигнем до решение. Искаш ли да направя това?

Елърсби огледа масата, всичките тези интелигентни, изпълнени с добри намерения граждани. Никой от тях не беше коравосърдечен, никой не беше настроен отмъстително. Всички те бяха отделили месец от живота си, за да видят, че се раздава справедливост, че системата работи. Но от своя страна тя знаеше, че бе нерационално пометена от силата на един прост аргумент на Уошбърн — че той е твърде умен и твърде опитен, за да позволи такава нелепа защита като тази на Ивън: „Не си спомням“ — но това беше истината.

Ето защо бяха избрали този начин за защита — защото това е истината.

И умът на Маги рисуваше една картина: Ивън, припаднал в дома си, не от алкохол, а заради раната в мозъка; не с обикновен временен припадък, а в истинско състояние на безсъзнание след нанесения побой.

Но нямаше доказателства, че се е случило именно това. Никакви. А ако Уошбърн, както каза един от другите в началото не беше нищо повече от човек, на когото се плаща да лъже от името на клиентите си? Нали всички адвокати бяха такива? Тя си спомни случая О Джей Симпсън, делото Дан Уайт в Сан Франциско със защита, позоваваща се на биологичния фактор. Ако тя беше единствената и гласът й не се основаваше на никакво доказателство, как щеше да обясни това на съпруга и приятелите си?

Как щеше да живее със съвестта си?

— Маги? — Сю отново стисна нежно ръката й.

— Искаш ли да повикам съдебния пристав? — попита Кеноу.

Елърсби погледна в тавана, каза бързо една молитва за душата на Ивън Шолер и отново сведе поглед към масата.

— Не — отговори. — Мисля че трябва да гласуваме още веднъж.