Джон Лескроарт
Предателство (28)

27.

След месеци на обмисляне, безкрайни тренировки и стратегически наставления, аргументи, разногласие, помиряване и прогнозиране, времето, което Ивън Шолер прекара на скамейката в съда бе наистина много кратко. Уошбърн не виждаше причина да кара клиента си да минава през всичките причини, които е имал да мрази жертвата. Всичко това бе изтъкнато от предишни свидетели. Всъщност имаше две нишки, които според Уошбърн имаха шанс да въздействат на журито, дори и само защото предлагаха алтернативно обяснение на случая. Той мина директно на тях.

— Ивън, защо влезе в дома на господин Нолан?

— Първо, нека да кажа, че това беше грешка. Нямам извинение и не биваше да го правя. Трябваше да споделя подозренията си към господин Нолан с отряда от отдел „Убийства“.

Милс скочи на крака.

— Ваша чест, той не даде отговор на въпроса.

— Приема се. — Строгият поглед на Толсън се премести от Уошбърн върху Ивън и той се обърна към обвиняемия. — Господин Шолер, моля ви да отговаряте на въпросите, както ги задава вашият адвокат. Не сте тук, за да произнасяте речи.

— Да, Ваша чест. Съжалявам.

— Добре. Господин Уошбърн, продължавайте и внимавайте, моля ви.

Уошбърн повтори въпроса и Ивън отговори:

— Защото бях научил за убийството на семейство Халил от вестниците, а след това и от лейтенант Спиноза. Когато бях в Багдад, ходих на една мисия с господин Нолан и тогава той използва осколочни гранати. След това, като знаех, че господин Халил е от иракски произход и как господин Нолан си изкарва прехраната, си помислих, че той може да има нещо общо с тези убийства.

— Защо, както казахте, просто не отидохте в отдел „Убийства“?

— Защото можеше и да греша, а това щеше да ме направи глупак в очите на лейтенанта и Тара, а аз не исках да го приема.

— Защо?

— Първо, защото аз самият съм полицай. Второ, надявах се да възобновя връзката си с Тара.

— Добре. И така, разбихте дома на господин Нолан?

— Влязох вътре, да.

— Опитвайки се да откриете доказателства, че господин Нолан е бил замесен в убийството на двамата Халил?

— Точно така.

— Не ви ли хрумна, че това предположение е малко изсмукано от пръстите?

— Въобще не. Виждал съм как Нолан убиваше хора.

Милс извиси глас:

— Възражение.

— Ваша чест — отговори Уошбърн. — Господин Нолан е бил офицер от служба за охрана. Понякога работата му е била да убива хора. Господин Шолер го е познавал в тази светлина от Ирак. Тук няма никаква отрицателна оценка.

Толсън върна очилата си на носа.

— Възражението се отхвърля.

— Добре — продължи Уошбърн. — Ивън, когато влезе в дома на господин Нолан откри ли нещо, което според теб го свързваше с убийството на семейство Халил?

— Да.

Ивън описа действията и мотивите си подробно и ясно — осколочните гранати, това че бе пипал пистолетите в раницата и на леглото, компютърните файлове. Както го бе инструктирал Уошбърн, Ивън отправяше разказа си към съдебните заседатели и по-специално, без да бъде твърде очевидно, към госпожа Елърсби — третата отляво във втората редица.

— Значи ти копира файла със снимките?

— Да.

— Значи, сега вече разполагаше с доказателство или възможно доказателство за връзка между господин Нолан и убийството на семейство Халил. Какво направи след това?

— Не исках да вземам никое от доказателствата, за да са там, когато ФБР дойдат да претърсят къщата…

Милс избута назад стола си с вибриращо изскърцване и изсумтя под нос:

— Хайде сега.

Толсън удари с чукчето доста ядосан.

— Ако можех да съм сигурен, че го направихте нарочно, госпожице Милс, веднага щях да ви накажа за неуважение към съда. Няма да допусна театралничене в тази зала! Следващ такъв изблик и наистина ще съжалявате. Предупреждавам журито да пренебрегне непрофесионалния ви коментар. — След това се обърна към Ивън: — Продължавайте, господин Шолер.

Ивън издиша дълго, за момент очевидно наистина неспособен да си спомни, докъде беше стигнал е показанията си. Уошбърн веднага се възползва от момента:

— Извинете, Ваша чест. Клиентът ми изглежда преживява моментна загуба на паметта.

— О, Божичко! — прошепна Милс.

Бум! Бум!

— Това е, госпожице Милс. Вие ще бъдете наказана за неуважение към съда. Ще обсъдим размера на наказанието ви по-късно, без присъствието на съдебните заседатели. — С уста стегната в корава линия Толсън посочи двамата адвокати. — Тук слагате край на всичко това. Предупреждавам ви. Господин Уошбърн, клиентът ви има ли нужда от минута, за да се оправи?

— Ивън? — попита Уошбърн. — Добре ли си?

— Добре.

— В такъв случай нека стенографът да прочете последния въпрос — помоли Толсън.

Въпросът върна Ивън до момента, в който беше спрял — когато казваше, че не е искал да взема никое доказателство, за да може ФБР да ги открият при претърсването на къщата.

— Затова реших да направя копие на файла със снимките, който според мен съдържаше такива на дома на семейство Халил. Взех една от дискетите, копирах файла и го занесох вкъщи.

— Чакай малко. Ти си полицай и си разполагал според теб със сериозна улика за убийство и все пак не си се обърнал към отдел „Убийства“?

— Да, не го направих.

— Защо?

— Защото не можех да им кажа, без да призная, че съм получил информацията по незаконен начин. Такова нещо не би било допуснато в съда.

— Какво направи в такъв случай?

Уошбърн караше Ивън да минава през всяка подробност, за да е сигурен, че съдебните заседатели разбират всеки нюанс, а отпечатъците на Ивън по дискетата — неговото единствено, но съдбоносно недоглеждане — го бяха свързали с влизането в онази къща.

— Бях научил, че ФБР разследва случая Халил и изпратих дискетата на тях.

— Какво стана после?

— После господин Нолан се е прибрал и е разбрал, че някой е влизал в дома му.

— Всъщност, че си бил ти, Ивън. Не е ли така?

— Да, като се има предвид начина, по който се развиха нещата. Да, очевидно. Така че е обърнал всичко и е направил да изглежда сякаш аз съм подхвърлил доказателствата в дома му и между другото, че аз съм убил двамата Халил.

Уошбърн знаеше, че подобно разсъждение е недопустимо в съда. Надяваше се обаче на Милс все още да й се вие свят заради полученото наказание, а мъмренето, което бе получила пред съдебното жури да я държи кротка за известно време. Той продължи натиска в същата посока:

— А ти наистина ли уби семейство Халил?

— Не.

— Беше ли обвинен в убийството им?

— Не.

— Изпращал ли си осколочни гранати или някакъв друг вид оръжие или амуниции от Ирак в Съединените щати?

— Не съм.

— Някой някога представял ли е доказателства, че ти си изпратил тези неща от Ирак в Съединените щати?

— Не.

— Когато научи, че господин Нолан е разменил ролите и е докладвал на ФБР, каква беше твоята реакция?

— Бях бесен. Исках да го открия и да го пребия.

— Не искаше ли да го убиеш?

— Това никога не ми е минавало през ума. Просто бях ядосан. Искаше ми се да го ударя здраво.

— С метални боксове?

— Случайно бяха у мен онази нощ и когато стигнах къщата реших, че може да ми потрябват. Господин Нолан имаше отлична подготовка за водене на ръкопашен бой, по-добра от моята, и аз исках да изравня силите.

— И какво искаше да постигнеш с този бой — да го накараш да не разказва на ФБР своята история?

— Не, беше много късно за това. Той вече го беше направил.

Това беше друга важна точка от показанията на Ивън, свързана с предполагаемия му мотив. Нямаше смисъл да убива Нолан, за да го спре да говори пред властите, щом това вече се е било случило.

— Нека сега изясним нещата, Ивън. Вечерта на трети юни 2004-а гадина Тара Уитли ти е казала, че е приключила връзката си с господин Нолан и иска да започне такава с теб, така ли е?

— Да.

— И същата тази вечер ти си научил, че господин Нолан вече е предоставил на ФБР улики, че ти си вероятно свързан със случая Халил. Така ли е?

— Да.

Уошбърн хвърли открит поглед към съдебните заседатели. Едва ли можеше да има някаква неяснота по този въпрос. Но разбира се беше необходимо да се наблегне на всяка една подробност, за да няма никакво недоразумение.

— С други думи, Ивън, имаше ли мотив да убиеш Рон Нолан заради връзката му с госпожица Уитли?

— Не, нямах.

— А имаше ли мотив да го убиеш, за да не говори с ФБР?

— Не. Той вече го беше направил.

— Значи ти нямаше мотив да убиеш господин Нолан онази нощ?

— Нямах причина да го убивам.

Уошбърн хвърли един дълъг поглед странишком към журито, спря за миг върху лицето на госпожа Елърсби и с удоволствие забеляза как тя кимна сериозно, сякаш Току-що е била убедена в нещо. Свидетелските показания на Ивън несъмнено я бяха впечатлили силно. Но щом бяха впечатлили нея, значи бяха подействали и на още един или повече от другите съдебни заседатели.

* * *

Милс бавно се надигна зад масата си. Челото й беше сбръчкано, лицето — маска на дълбока загриженост. Тя дойде до мястото си, вдигна дясната си ръка към лицето, после я свали.

— Господин Шолер, според показанията ви на трети юни 2004-а вие сте отишли в дома на господин Нолан с намерение да го биете и двамата наистина се сбихте, дотук така ли е?

— Да.

— Какво направихте след като боят приключи?

— Не си спомням.

— Не си спомняте? Имали сте временно изключване на съзнанието?

— Не си спомням.

— Значи твърдите, че не сте имали изключване на съзнанието?

— Не. Дали съм имал или не, не си спомням.

— Вие самият сте били жестоко бит при този сблъсък, нали?

— Да.

— И все пак, при всичките проблеми, които сте имали и особено с травмата на мозъка, не потърсихте медицинска помощ?

— Очевидно не, но не си спомням.

Уошбърн вдигна ръка от мястото си.

— Възразявам, Ваша чест. Щом не си спомня нищо, значи не си спомня и подробности.

Това бе достатъчно на Толсън и той кимна.

— Приема се.

Милс сви устни и замълча за момент. Опита се да формулира въпроса си така, че да погледне на нещата от друг ъгъл.

— Господин Шолер — рече най-сетне тя. — Кое е първото нещо, което си спомняте, след претърпените наранявания в сряда вечерта от ръцете на господин Нолан?

— Спомням си, че се събудих в болницата. Мисля че беше събота през нощта.

— Значи за вас времето от сряда вечерта до събота през нощта е бяло петно?

— Точно така.

— Добре. — Милс замълча за една-две секунди и после изведнъж позата й се промени. Гърбът й видимо се изправи, жестока усмивчица опъна ъгълчетата на устата. Очевидно бе взела някакво решение, сякаш бе положила неимоверни усилия да стигне до това и бе дошъл моментът да осъществи необратимо стратегията си.

— Значи сега, господин Шолер, както сте седнали пред мен и членовете на това съдебно жури, казвате, че може би сте убили господин Нолан, но може и да не сте го убили. Просто не помните. Така ли е?

Дълго време след този въпрос Ивън остана мълчалив.

— Господин Шолер, — подкани го тя. — Това е въпрос, на който се отговаря с да или не. Можете ли да ми кажете, че не сте убили господин Нолан?

Очите на Ивън се отместиха към Уошбърн, който отговори безизразно. Връщайки се върху лицето на обвинителката, Ивън я погледна право в очите.

— Не си спомням — изрече най-сетне.