Джон Лескроарт
Предателство (27)

26.

До следобеда на следващия вторник времето силно се беше променило. Твърде ранна за сезона буря бе изтръгнала дървета и наводнила много от по-ниските улици покрай сградата на съда. Това предизвика такъв хаос в движението, че заседанието започна едва в единайсет часа, за да се разпусне веднага след това за ранна обедна почивка.

През предишните два дни на процеса Уошбърн нямаше кой знае какво да каже на свидетелите, призовани от Милс. Другият агент на ФБР Джейкъб Фрийд даде почти същите показания като партньорката си Марша Риджио. Уошбърн отново вдигна малко шум по въпроса с произхода на осколочните гранати и липсата на истинско разследване на живота и мотивите на други вероятни извършители на убийствата на Халилии Нолан, след като са определили Ивън като основен заподозрян. Но той знаеше, че едва ли по някакъв начин е навредил на делото на обвинението — факт беше, Уошбърн трябваше с неохота да признае, че Спиноза и ФБР бяха имали слаба координация помежду си, и все пак разполагаха с доста убедителна верига от доказателства. В крайна сметка Уошбърн искаше само да махне Фрийд от свидетелската скамейка колкото може по-бързо, но все пак показанията му отнеха почти половината от работното време.

Ключарят Дейвид Салдар също застана на свидетелското място и беше най-притесненият и чувстващ се неловко свидетел до този момент, но дадените от него показания не поднесоха изненада. Той говореше за един неоспорим момент — Ивън Шолер бе направил точно каквото бе направил според Салдар. Беше излъгал приятел, беше използвал полицейска униформа, за да подкрепи правдоподобността на искането си, беше влязъл в чуждия дом. Не беше приятно за защитата, но Уошбърн не можеше да направи нищо по въпроса.

Последният свидетел на Милс, който отне по-голямата част от времето предишния ден, понеделник, беше Тара. Въпреки че ясно показа на съдебните заседатели обвързаността си с Ивън, тя не само потвърди факта, че Нолан е бил загрижен и разтревожен от влизането на Ивън в къщата му, но и даде съкрушаващото показание за заплахата, отправена от Ивън в „Стара Градска Травена“.

Свидетелските показания на жена, която очевидно не би искала да навреди на обвиняемия, въздействаха на съдебните заседатели с особена сила. Колкото и да се опитваше, Уошбърн нямаше за какво да я подложи на кръстосан разпит — че не е повярвала в уверенията на Нолан, че Ивън е подхвърлил оръжието в дома му? Че Ивън не е искал наистина да го убива, каквито са били думите му? Никое от тези мнения нямаше да бъде допуснато, тъй като според журито всички те биха били мненията на жена, която със сигурност би излъгала, ако лъжата щеше да помогне на защитата на нейния любим.

Сега обвинението бе приключило и Уошбърн щеше да има възможност да представи своята защита. Но при липсата на клиент, който не можеше дори да отрече, че е извършил престъплението, при отсъствието на друг заподозрян и при това изобилие от мотиви и възможности, тежащи срещу Ивън, той знаеше, че го очаква може би най-голямото предизвикателство в адвокатската му кариера. Не разполагаше с много, а и онова, което имаше бе в най-добрия случай съмнително.

Първата му задача беше да привлече журито, ако това въобще беше възможно, в лагера на Ивън. Напомняйки си, че му е нужен само един съдебен заседател, той се спря на жена на задния ред на име Мали Елърсби. Тя беше на същата възраст и имаше същия вид на домакиня от предградията като Ейлийн, майката на Ивън. Нещо повече, при избора на съдебното жури тя беше казала, че има двама синове; че е против войната в Ирак, но подкрепя воюващите там. У нея би могло да има някакъв либерален уклон, който на свой ред можеше да стигне дотам да възприеме Ивън като жертва на нещо — следователно не напълно виновен. Освен всичко друго, тя бе женена от трийсет години за един и същ човек, така че сърцето й би могло да пожелае на Тара и Ивън да оставят проблемите си в миналото и да прекарат живота си заедно. Всичко това естествено бе твърде мъгляво, но даваше на Уошбърн надежда за съдебен заседател, към когото би могъл да опита да отправи защитата си.

— Ваша чест — започна Уошбърн на фона на нов порой от дъжд, блъскащ се в прозорците на съдебната зала, — защитата призовава Антъни Онофрио.

* * *

— Господин Онофрио, вие познавате обвиняемия Ивън Шолер от Ирак, нали?

Онофрио беше нужен на Уошбърн не на последно място и заради толкова привлекателното му излъчване на „свестен тип“. Той бе по природа дружелюбен мъж, който работеше с групата си по пътищата на Калифорния. Имаше някакво, макар и не кой знае какво образование. Обикновен и приятен на вид, той можеше да увлече например госпожа Елърсби покрай собственото си уважение към Ивън Шолер.

— Да, познавам го. Той беше командир на нашата група.

През следващия един час двамата покриха същите въпроси, които бяха задавани при изслушването за ПТСР. Милс направи възражения за същите неща както тогава — че Онофрио дори не е бил в Съединените щати по време на убийството, следователно показанията му не можеха да имат връзка — и Уошбърн отново изтъкна аргумента, че неговият свидетелски разказ е основополагащ по отношение раняването на Ивън в главата, което до този момент бе останало извън официалния запис. Дори и без споменаване на ПТСР, тази рана на Ивън определено имаше връзка с временните изключвания на съзнанието, а те на свой ред, твърдеше Уошбърн, можеха да бъдат сърцевината на неговата защита. Толсън се съгласи.

Галерията утихна напълно, когато Онофрио започна да описва битката в Масба, завършвайки с думите:

— … можехме да се измъкнем, но двама от нашите вече бяха ранени, а Ивън не искаше да си тръгнем без тях.

— И какво направи той?

— Поведе други две момчета към първия джип и извадиха от него шофьора. След това го донесоха в нашата кола. После се върнаха за картечаря.

— Лейтенант Шолер беше ли под обстрел през цялото време?

— Много силно стреляха, сър. Отвсякъде се сипеха куршуми.

— Добре.

След това изтъкване на смелостта на Ивън и на загрижеността му за неговите войници, Уошбърн остави Онофрио да завърши разказа си, без да го прекъсва повече. Със задоволство отбеляза, че през това време на няколко пъти госпожа Елърсби изтри очите си с книжна кърпичка. Когато Онофрио свърши с описанието на потъналия в кръв Ивън, заобиколен от телата на мъртвите си другари, още няколко съдебни заседатели реагираха по същия начин. Уошбърн остана на място, развълнуван като тях от разказа. След това отстъпи свидетеля на обвинението.

* * *

Последния път по време на изслушването за ПТСР Милс беше подложила Онофрио на кръстосан разпит и бе наблегнала на неприятния момент с пиенето на Ивън в зона на военни действия. Затова сега едва застанала пред свидетелската скамейка тя веднага подхвана тази тема.

— Господин Онофрио, докато бяхте в Ирак вие лично виждали ли сте обвиняемия да употребява алкохол?

Но този път Уошбърн беше подготвен.

— Възражение. Няма връзка.

— Приема се.

Милс почти беше готова да повтори въпроса си, когато спря в резултат на някаква закъсняла реакция.

— Ваша чест, с всичкото ми уважение, господин Уошбърн направи същото възражение по този въпрос по време на изслушването и тогава вие го отхвърлихте.

Толсън свали очилата си и се наведе от банката.

— Да, отхвърлих го, адвокат. В онзи момент въпросът дали обвиняемият употребява или не алкохол беше съществен от гледна точка на проблема, разглеждан в изслушването. Сега няма да го допусна, освен ако по някакъв начин можете да докажете, че употребата на алкохол от обвиняемия в Ирак опровергава свидетелските показвания на господин Онофрио или има пряка връзка с престъплението, в което е обвинен господин Шолер. Както отбеляза господин Уошбърн, въпросът няма отношение.

Милс, сварена неподготвена, се върна до масата си, провери нещо в своите папки, обърна една-две страници и се обърна да погледне назад.

— Добре тогава. — Решена да не показва пред съдебните заседатели, че е извадена от релси, Милс се усмихна през стиснати зъби. — Благодаря ви, Ваша чест. Ще прекратя въпросите по тази тема и ще се върнем към нея по-късно.

* * *

Лишен от възможността да се позове на ПТСР, надеждата на Уошбърн продължаваше да е свързана с някакъв вид медицински показания. Ако съдебното жури не приемеше факта, че Ивън е преживял някакъв вид временно състояние на безпаметност, то не му оставаше никакъв аргумент за защита, освен че е лъгал. За тази цел Уошбърн бе прекарал няколко часа през изминалия уикенд в подготовка на показанията на следващия си свидетел. Можеше само да се надява, че това щеше да е достатъчно.

— Доктор Бромли, каква е медицинската ви специалност?

— Невролог съм в медицинския комплекс на Станфорд в центъра за работа с ветерани в Пало Алто.

— Лекувате мозъци, така ли е?

Прехвърлил петдесетте, макар да изглеждаше с десет години по-млад, Бромли беше безупречно облечен. Силна челюст, едър нос, неразгадаемо изражение на устата и къса, добре поддържана афроприческа. Излъчваше стоманена увереност. Сега кимна и си позволи лека усмивка, която смекчи чертите му.

— Този е непрофесионалният израз, да.

— Докторе, познавахте ли господин Шолер преди да бъде арестуван?

— Да, беше мой пациент в центъра за работа с ветерани след като бе изписан от „Уолтър Рийд“.

— Според вас, докторе, какво е било състоянието му в Уолтър Рийд?

— Бил е приет там през септември, предишната година. Когато пристигнал бил в безсъзнание поради раните, получени зад океана. Лекарите вече били извършили краниотомия — изрязване на част от черепа, за да се позволи на мозъка да се раздуе — и състоянието му било тежко. Смятали за твърде вероятно да умре. Втората допустима вероятност била да оцелее, но да остане само да вегетира като зеленчук.

Уошбърн забеляза как неколцина съдебни заседатели трепнаха при това брутално, съставено само от факти изложение.

— А когато за първи път го видяхте тук, в Калифорния? Между другото, кога се случи това?

— Средата на март, девет месеца след раняването му. Беше отбелязал едно почти чудотворно възстановяване.

— В какъв смисъл?

— Почти всякакъв. Три месеца преди това бяха поставили обратно парчето от черепа му на място, а речевите модели се бяха върнали почти към нормалното. Паметта му все още проявяваше краткотрайни пропадания и на моменти му се губеха думите, но с всеки тест изглежда се подобряваше и в тази насока, физическата му координация беше такава, че нямаше проблеми да препоръчаме връщането му на работа като полицай, стига задачите му да не са свързани с прекалено силно напрежение или стрес. Накратко, това беше най-забележителното възстановяване след мозъчна травма, която някога съм виждал за двайсет години медицинска практика.

Уошбърн кимна, щастлив, че се е спрял на Бромли. Винаги го беше вписвал в картината, но възможностите за защита, позовавайки се на ПТСР, винаги му се бяха стрували по-привлекателни и покоряващи. Сега, знаейки какво предстои да бъде казано, той започна да храни малък лъч надежда, че едно ясно медицинско обяснение ще произведе почти същия резултат като ПТСР. Ако успееше да превърне клиента си в жертва на каквото и да било, тогава все пак имаше шанс.

— Докторе, имахте ли възможност да прегледате обвиняемият след арестуването му?

— Да.

— Колко време след това?

— Два дни.

— Какво беше състоянието му в онзи момент?

— Предимно страдаше от главоболие. Но също показваше доста остра дезориентация, както и речева афазия. Всичко това разбира се съответства на симптомите при мозъчна травма.

— Но вие казахте, че симптомите на мозъчна травма са били изчезнали няколко месеца преди това?

— Да.

— И все пак те изглежда са се върнали отново. Така ли е?

— Точно така.

— Защо се е получило това?

— Заради нова травма. В момента, когато извърших прегледа, господин Шолер беше преживял няколко нови наранявания в главата.

— Как ги е получил?

— Каза, че се е бил с господин Нолан.

— Бил се е с господин Нолан. — Уошбърн се полуизвърна, за да увлече след себе си съдебните заседатели. Забеляза как специално госпожа Елърсби се бе навела напред в стола си и слушаше с погълнато внимание. — Докторе, възможно ли е един бой да доведе до подобни болестни травми?

— Разбира се. Един удар по главата би могъл да причини сериозни увреди, даже смърт. А докато преглеждах главата на господин Шолер открих доказателства — натъртвания и разкъсвания на кожата — за няколко такива удари. Беше преживял също мозъчно сътресение.

— Достатъчни ли са били тези удари, за да загуби човек съзнание?

— Определено.

— В момента, когато са били нанесени?

— Може и тогава.

— Може ли да стане по-късно?

— Да.

— Благодаря — Уошбърн рискува да хвърли още един поглед към журито преди да продължи. — Сега, докторе, в случай като този — с предшестваща мозъчна травма година преди това, възможно ли е последиците от този побой да са били по-силни за господин Шолер, отколкото за някой без такава анамнеза?

— Няма съмнение, че е така.

— Значи симптомите при него може да са били по-силно изразени, отколкото при човек без такава предшестваща травма?

— Да, дори ако оставим настрана това, че подобен жесток побой би навредил в значителна степен и може даже да завърши със смърт, определено една неотдавнашна травма би изострила симптомите след побоя.

— Защо се получава така?

— Защото мозъкът е изключително сложен и бавно оздравяващ орган. — Бромли (браво на него, помисли си Уошбърн) се обърна право срещу съдебните заседатели, за да изложи обяснението си. — Често срещано явление е, дори е норма, една мозъчна травма да причинява неврологични и физически проблеми за цял живот. Други възможни сценарии, особено ако са налице кървене и образуване на съсиреци, може да обхващат две до четири години, преди да се изчистят напълно. Но дори и тогава остават белези и други усложнения.

— Какво ще кажете за временни изключвания на съзнанието?

— Да, и такива също. Макар че по принцип в нашата професия не се наричат временни изключвания на съзнанието. Не е много типичен термин.

— Има ли типичен медицински термин, докторе?

— Да, например синкоп — което е повече или по-малко нещо като загуба на съзнание. Има и припадъци — епилептични и психогенни, тоест, неепилептични. Говорим и за алкохолна загуба на съзнание, при която имаме антероградна амнезия по време на или след напиване. Всички те вероятно биха били наречени временно изключване на съзнанието от един непрофесионалист. И всички те могат да бъдат причинени от мозъчна травма.

— Какво се случва по време на подобно изключване на съзнанието?

— Временна загуба на съзнание и временна загуба на паметта — едно от двете или и двете.

— Колко дълго трае едно изключване на съзнанието?

— Ами, пак зависи от много неща. В известен смисъл един лаик би могъл да нарече комата временно изключване на съзнанието, а една кома може да продължи десет и повече години. Повечето, като припадъците и епилептичните гърчове, траят не повече от десет минути.

Изведнъж след този отговор на Бромли Уошбърн почувства гадене, сякаш в стомаха му се отвори кухина — толкова силно, че за момент помисли, че самият той изпада в синкоп. Отпреди, поне от половин година насам беше наясно със слабостта на този аргумент за изключването на съзнанието, а през последния уикенд десетки пъти бяха минали през него с Бромли, с намерението да го вкарат в официалния запис на процеса.

Борейки се да подхване следващата нишка, той изведнъж видя какво всъщност представляват всичките тези показания — вятър и мъгла. Чувстваше, че това няма да свърши работа. Идеята му бе да внуши, че е възможно Ивън да е загубил съзнание като често срещан резултат от мозъчна травма, да свърже всичкото отново с Ирак и да получи съчувствения глас на госпожа Елърсби за добрия войник. Уошбърн се беше надявал да извлече приличен аргумент, че след побоя понесен от Ивън през онази нощ, в показанията му ще се открие рационално зърно.

Но сега с ужасяваща яснота осъзна, че това просто нямаше да се случи, фактът, че Ивън може в даден момент да е преживял изключване на съзнанието, въобще не доказваше, че той е прекарал цялото време в безсъзнателно състояние. Всъщност, като се вземат предвид алкохолните нива в момента на арестуването му, беше неизбежно да е имал поне проблясъци на съзнание през времето, когато се е наливал до забрава. Уошбърн си бе мислил, че ще успее да прокара това пред журито или че то ще потъне във вълната от съчувствие, но това бе само едно добро пожелание. Беше се надявал да заработи, защото само така щеше да има някаква надежда да спечели делото.

Все пак още разполагаше с показанията на Бромли за всичко, което Ивън беше преживял заради травмата в главата. Можеше да продължи да страда от последиците цял живот. Няколко съдебни заседатели може би щяха да допуснат това като смекчаващо вината обстоятелство от съжаление към Ивън заради състоянието му. Но показанията на Бромли не предлагаха никакво доказателство, че Ивън е бил неспособен или некомпетентен да извърши убийството на Рон Нолан. И в крайна сметка този факт вероятно щеше да осъди клиента му. Беше се заблуждавал да мисли другояче.

Той се върна до масата си и пийна вода. Завъртя се и пак отиде до средата на залата. Все още се колебаеше.

— Господин Уошбърн — с известна загриженост се обади Толсън. — Всичко наред ли е? Бихте ли искали да дам почивка?

— Не, Ваша чест. Благодаря.

След това направи типичния си поклон, благодари на Бромли и предаде свидетеля на Милс.

Обвинителката скочи от мястото си и тръгна с ентусиазъм, който каза на Уошбърн, че проблемът е бил забелязан от нея. И наистина още първият й въпрос бе насочен натам.

— Докторе, по въпроса с тези изключвания на съзнанието, за които говорихте. Казахте, че обикновено траят няколко минути, нали?

— Обикновено да, макар че може да варира.

— Така и казахте. Значи свидетелствате, че тези изключвания могат да траят няколко дни, така ли е?

— Пак ще повторя, терминологията за изключване на съзнанието не е точна. Ако говорим за припадък или гърч, бих казал не. Обикновено те не траят повече от десет минути. Истинското състояние на безсъзнание обаче може да продължи до безкрай, макар че аз не бих го нарекъл временно изключване на съзнанието.

— Има ли начин да уверите журито, че обвиняемият е претърпял някакъв вид изключване на съзнанието в нощта на побоя?

— Не, не мога да кажа това.

Милс хвърли тържествуващ поглед към съдебните заседатели, след което се обърна към Бромли.

— Благодаря, докторе. Това е всичко.

* * *

— Аз ли не разбирам или този път като че ли не мина много добре? — попита Ивън.

Намираха се в ареста зад съдебната зала през почивката. С жест, който Уошбърн изтълкува като съчувствие, съдебният пристав беше донесъл и за двамата чаши прясно приготвено горещо кафе. Това обикновено не се допускаше, тъй като заподозрян с чаша горещо кафе можеше да се окаже заподозрян, който напада хора с него, но днес по някаква причина — дали не беше промяната на времето? Или трогателният разказ на Бромли? — приставът бе предложил това и те с радост приеха.

Уошбърн разбира се опита да омаловажи проблема. Повдигна рамене и отговори:

— Онофрио и Бромли разказаха доста от това, през което си преминал. Някой от това жури ще прояви съчувствие, ще видиш.

Той отпи от горещата течност. Храбрият тон не беше само за да издигне собствения му имидж в очите на клиента. Следващият, който щеше да застане на свидетелстката скамейка беше Ивън и Уошбърн искаше той да излъчва спокойствие и увереност, докато е там. Най-накрая щеше сам да разкаже историята си, и по-важното, трябваше да се опита да спечели с нея журито.

Но историята не беше особено добра и двамата мъже сякаш го осъзнаваха.

— Не го приемай така зле. — Невъзмутим, овладян, Уошбърн се облегна назад на стената и прехвърли крак върху другия. — Все още смятам, че имаме добра възможност да стреляме, но също така мисля и че съдът ще погледне благосклонно на едно предложение за апел.

Ивън обърна глава и спря гневен поглед върху Уошбърн.

— Вече го обсъдихме.

— Да. И сега ти ще се изправиш пред съдебните заседатели и ще им кажеш, че не си убил Нолан.

— Точно така.

— А имаш ли някаква идея кой го е направил?

— Не съм аз.

— Защото не си спомняш, че си го направил?

— Арън. Слушай. Не мога да повярвам, че съм го бил с ръжен, после съм го застрелял в главата и накрая не си спомням нищо. Щях да помня.

Уошбърн въздъхна.

— Добре, както каза, вече обсъждахме това. Но можем да кажем, че по-късно си отишъл при него да разговаряте, а той те е нападнал. Ти си бил слаб заради предишния бой и не си имал друг избор, освен да хванеш ръжена и…

Ивън вдигна ръка.

— … да го екзекутирам с изстрел от упор в главата. Не съм направил нищо такова. Аз не съм такъв.

— Да, но въпросът не е в това. — Той вдигна кафето си и отпи. — Нищо ли не си спомняш от онези четири дни?

— Да не би да си мислиш, че не съм се опитвал? Нали не смяташ, че не искам да си спомня даже нещо съвсем дребно?

— Може да си бил пиян през цялото време. — Уошбърн потърка с длани крачолите на панталона си. — Искам внимателно да помислиш върху това, Ивън. Ако се е случило тъкмо това, то поне ще даде на журито още храна за размисъл.

— Ако сега променя историята си, ще означава, че преди това съм излъгал, нали?

— Не. Ако сега си си го спомнил, то е дошло под стреса от процеса.

— Ужасно удобно. За половин секунда ще прозрат истината.

— Добре, да речем че си бил вкъщи през цялото време. Страдал си от побоя и си пил, за да притъпиш болката. Въобще не си напускал апартамента.

— Но как ще ми помогне това? Те все пак трябва да ми повярват.

— Не, не трябва те да ти повярват. Трябва един от тях да ти повярва. Много по-добре е да кажеш: „Аз не го направих“, отколкото: „Не си спомням, но вероятно не съм го направил аз“. Разликата е огромна.

Ивън пое няколко пъти дъх.

— Мислех че са важни доказателствата. Не какво казвам аз. Какво казват уликите.

— Проблемът, приятелю, е, че уликите чудесно доказват, че си го направил. — Точно в този момент се появи приставът и Уошбърн потупа клиента си по бедрото. — Допий си кафето. Тръгваме.