Джон Лескроарт
Предателство (24)

23.

След началните изявления продължиха направо с призоваване от Милс на нейния първи свидетел.

Патологът доктор Лойд Барнсдейл бе натрупал петнайсет годишен опит като такъв. Сух като прах, блед като труповете в лабораторията си, с очила и слабоволева брадичка, съдебният лекар носеше остатъците от посивялата си, коса сресани назад. Днес, макар че навън продължаваха топлите дни на циганското лято през септември, той беше облечен с плетена жилетка върху чисто бялата риза и папийонка.

Милс нетърпеливо изчака свидетелят да се закълне. Увереността, която бе изпитвала тази сутрин след изявлението си до голяма степен се бе изпарила под дружелюбната атака в монолога на Уошбърн. Истината е, че пред очите й накълца на парчета цялата й работа. Не трябва нито за миг да потъва в самодоволство. Не трябваше да дава на Уошбърн никаква възможност, иначе щеше жива да я изяде.

— Доктор Барнсдейл, вие направихте аутопсията на Рон Нолан, нали?

— Да.

— Бихте ли съобщили на съда вашето заключение за причината на смъртта?

— Разбира се. Смъртта е причинена от огнестрелна рана в главата, от изстрел, произведен от близко разстояние.

Барнсдейл бе свидетелствал стотици пъти до този момент. Но това не го правеше непременно идеален свидетел. Говореше с някаква крехкост, която до голяма степен съответстваше на физиката му. Милс, застанала на средата на залата установи, че се напряга да го чуе. Видя как съдебните заседатели до един се бяха навели напред на столовете си. Пречеше също и факта, че извън залата с пълна сила продължаваха пътните ремонтни работи на нескончаемия проект за разкрасяване на централната част на Редууд Сити. А шумът от тежките машини дори не беше толкова силен, колкото този от климатичната система на сградата.

Милс отстъпи няколко крачки назад, почти до последния от съдебните заседатели. Ако можеше да чува свидетеля, значи съдебното жури също го чува. Тя извиси глас, надявайки се той да последва примера й.

— Докторе, имаше ли по тялото други белези и наранявания?

— Да. Имаше много белези, показващи приложението на сила с тъпи и остри предмети — натъртвания, синини и разкъсвания по трупа, слабините и лицето.

— Приблизително колко отделни наранявания са нанесени на жертвата?

— Преброих двайсет и осем отделни наранявания.

— И всяко от тях предполагаше употребата на отделен удар?

— Имаше две, които можеха да бъдат резултат от един и същ удар. Например един удар с инструмента би могъл да удари жертвата едновременно по главата и предмишницата. От друга страна, съдейки по размера и неравностите на места, някои наранявания може да са били в резултат на множество удари, попаднали на едно и също място върху тялото. Бих казал, че човекът е бил ударен поне двайсетина пъти.

Милс се върна обратно до масата си и вдигна голямо парче картон, върху който бе налепила няколко цветни снимки, 20 на 27,5 сантиметра, от аутопсията. Беше ги регистрирала сред веществените доказателства на обвинението под номер две, тъй като докладът от аутопсията беше номер едно.

Когато се стигна до това, съдия Толсън лично беше избрал шестте снимки от аутопсията, които щеше да позволи да видят съдебните заседатели. Милс смяташе избора му за своя лична победа — онзи, който е направил това с друго човешко същество едва ли заслужаваше да бъде наричан по същия начин. Дори и без раната в главата, тялото на Нолан бе понесло истинско зверство.

— Докторе — започна Милс, — като използвате снимките за илюстрация, бихте ли охарактеризирали по-конкретно нараняванията?

— Да, добре — изшушна Барнсдейл. — Както виждаме на снимка А, имаше доста наранявания, от които са се появили отоци или са разкъсали кожата, или и двете. Въпреки че огнестрелната рана, особено изходната рана от куршума на тила, несъмнено е скрила някои от тях, все пак имаше още много такива, особено по главата. — Като използваше лазерна показалка, той мина през останалите пет снимки.

— Знаете ли какво е причинило тези синини и натъртвания?

— Не е нещо конкретно. Установих, че имаше повече от един вид наранявания, предизвикани от различни предмети, някои тъпи, някои не толкова.

— Докторе, беше ли ви даден инструмент, или инструменти, за да се опитате да решите дали те биха могли да причинят нараняванията, които наблюдавахте?

— Да, дадоха ми ръжен и чифт месингови боксове от сейфа с веществените доказателства на полицейското управление в Редууд Сити.

Още два предмета бяха показани на доктора.

— Да — потвърди той, — тези предмети използвах за сравнение.

— Какво е заключението ви, докторе?

— Няколко контузии, особено тези по челюстта, изглежда са в резултат на удари с боксове. Точно този комплект боксове имат липсващо парченце или фрагмент в единия край. Може да видите, че формата на нараняването на няколко места съвпада с това оръдие. Още повече, в най-общ смисъл, поражението на тези места съответстват на онова, което може да се очаква при удар с подобни предмети.

— И какво е това поражение?

— Те едновременно натъртват и разкъсват. Оставят ясен отпечатък.

— Имаше ли много от тези контузии, направени с бокс?

— Ясно се виждаха три. Може би пет. Не изключвам възможността да са били използвани, за да предизвикат и другите наранявания, но нямаше достатъчно детайли, за да мога да твърдя категорично, че това е използваният инструмент.

— Какво ще кажете за ръжена?

— Открих само едно нараняване върху предмишницата, което определено съвпадаше с ръжен или нещо много подобно. Но всички удари по горната и страничните части на главата са били нанесени с твърд, цилиндричен предмет, който би могъл да е този ръжен. Нещо повече, научих от лабораторията, че кръв и тъкани от жертвата са били свалени от ръжена, което подкрепя предположението, че това е използваният инструмент.

— Относно нараняванията, които обсъждахте до този момент — може ли те да са били нанесени от човешки юмрук?

— Не, не мисля. Раните, които приписах на ръжена и боксовете са твърде характерни, за да са просто резултат от юмручни удари.

— Но това оставя много наранявания по тялото на господин Нолан необяснени, нали докторе?

— Да, така е.

— Възможно ли е те да са нанесени с юмрук?

— Да, биха могли, макар че са твърде неспецифични и може да са били нанесени с всякакъв тъп предмет, включително бръснещ удар с бокс или ръжен, или дори ако господин Нолан се е блъснал в масата или на земята или в нещо друго, в резултат на получен удар.

— Докторе, бихте ли описали по-подробно огнестрелната рана?

— Да, беше рана, нанесена при близък контакт; тоест, пистолетът е стрелял право върху кожата на челото.

— Докторе, можете ли да посочите реда, в който са били нанесени нараняванията?

— Не съвсем. Логично е огнестрелната рана да е последна, защото тя води до мигновена смърт. Колкото до ударите с тъп предмет, стори ми се, че някои от тях бяха започнали леко да заздравяват, следователно може да са били нанесени преди други, които не показваха такива признаци на заздравяване. Но в различните части на тялото оздравяването става с различна продължителност. Това не е особено надежден начин да се подреди последователността на нараняванията. Всичко, което мога да кажа е, че всички наранявания бяха peri mortem, тоест, нанесени около момента на смъртта.

— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.

Милс видимо бе разтърсена от снимките и показанията на свидетеля, и въпреки усилията си да се владее бе станала бледа колкото самия съдебен лекар. Тя се обърна към масата на защитата:

— Свидетелят е ваш.

* * *

Уошбърн остана с впечатлението, че Милс бе съкратила въпросите си, защото започва да й призлява. Освен това там, където седеше отзад, едва беше успял да чуе свидетелските показания на доктора и се съмняваше, че съдебните заседатели, ангажирани твърде много със снимките, бяха чули кой знае колко от тях. Обикновено не обичаше да прекарва дълго време с един до голяма степен формален свидетел, какъвто е съдебният лекар, понеже целта на такива данни бе да се докаже, че е било извършено убийство, а тук не ставаше въпрос за това. Но сега си помисли, че би могъл да откърти златна буца от тази обикновено необещаваща жила.

Ала ако смяташе да полага такива усилия, искаше да направи така, че съдебното жури да чува думите на човека. Затова когато застана в средата на залата, той намали собствения си глас, така че едва се чуваше.

— Докторе, можете ли да кажете колко старо е едно натъртване?

— Моля? — свидетелят сложи ръка зад ухото си. — Не чух въпроса.

Уошбърн едва чу отговора, но повтори въпроса само с няколко децибела по-силно от предишния път. Барнсдейл се наведе напред с лице, сбръчкано от съсредоточеност.

— Мога ли какво? — попита той — Съжалявам.

Зад Уошбърн зрителите зашумяха. Толсън удари веднъж с чукчето.

— Искам тишина в залата! — той обърна вниманието си върху онази част, която отделяше с парапет публиката от заседаващите. — Моля двамата господа да говорят по-силно, ясно ли е?

— Да, Ваша чест — изпъна се Уошбърн и почти изкрещя.

Поклащайки глава — каква просташка театралност, циркаджийски номера — Толсън погледна свидетеля.

— Докторе?

Барнсдейл завъртя глава нагоре.

— Сър? — прошепна.

— По-силно, моля. Съдебните заседатели трябва да ви чуват. — И обратно към Уошбърн: — Продължете, господин адвокат.

— Благодаря, Ваша чест. Докторе — усмивката означаваше, че са приятели. — Говорихте за нараняванията по тялото на жертвата, които виждаме сега на тези снимки. Въпросът ми е можете ли да определите колко старо е едно натъртване?

— Както вече казах, в много широки граници.

— Моля да угодите на желанието ми, докторе, и да разкажете малко по-подробно по какво различавате, че едно натъртване е по-старо от друго?

Барнсдейл се прокашля и започна.

— Да, разбира се. Натъртванията започват да заздравяват веднага щом бъдат направени, така че степента на оздравяване — намаляването на отока, дълбочината и плътността на коричката, цветът и така нататък — могат да покажат приблизително преди колко време са направени. Всички знаем, че при някои хора се получава по-силно натъртване, отколкото при други. Също така е вярно, че някои хора посиняват по-лесно на едни места на тялото, отколкото на други. Възрастта също е от значение, както и общото здравословно състояние. Но като попълним уравнението, можем да добием известна представа за самите наранявания.

От мястото си Толсън напевно напомни:

— По-високо, моля.

Уошбърн продължи:

— А тези наранявания по жертвата, всички ли бяха еднакво стари?

— Не.

— Не? Каква е най-голямата разлика, която забелязахте помежду им?

— Невъзможно е да се каже.

— Невъзможно. Не можете да ни дадете информация, докторе? Да не би да искате да кажете, че господин Нолан може да е получил някое от тези наранявания, когато е бил петгодишен, а други — няколко минути преди смъртта си, и няма да има разлика?

Лек смях от публиката в залата.

— Е, разбира се, че не.

— Тогава може ли някое от тези натъртвания да е получено един месец преди смъртта на господин Нолан?

— Не.

— Една седмица преди това?

Известно колебание.

— Сериозно се съмнявам.

— Но може да е било една седмица преди това?

— Съмнявам се.

— Но определено някои от тях може да са нанесени три или четири дни преди смъртта на господин Нолан. Това е истина, нали?

Уошбърн бе хванал доктора натясно и знаеше какъв трябва да е отговорът.

— Е, ще трябва да призная, да.

— Докторе, положихте ли някакви усилия тогава, при аутопсията, да отбележите възрастта на различните контузии?

— Не направих анализ на всяко отделно нараняване.

— Защо?

— В онзи момент ми се струваше ненужно. Определено нямаше връзка с причината за настъпване на смъртта.

— Защото никой от онези удари не го е убил, нали така, докторе? Господин Нолан е умрял от пистолетен изстрел, когато и да е бил произведен той. Вярно ли е това?

— Да.

— Благодаря, докторе. Нямам други въпроси.

* * *

Следващият свидетел беше Шондра Делахасо, сержант от техническия екип към полицейското управление. Жена с цвят на тъмен абанос, едва прехвърлила трийсетте, коса, сплетена на ситни плитчици, излъчване на компетентност и самоувереност — едва ли можеше да се намери по-голям контраст на доктор Барнсдейл.

— Получихме обаждането в събота следобед, след като чистачът, който метял листата във вътрешния двор забелязал следи от борба и нещо като пръски от кръв е дневната.

— Какво стана след това? — попита Милс.

— Първият отговор дойде от патрулираща двойка полицаи, които влезли в къщата, за да видят дали там все още няма някой ранен или заподозрян. Открили само мъртвото тяло и излезли без да пипат нищо. Останали да чакат отвън своите офицери. Моят екип, който се занимава с огледи на местопрестъпления, пристигна там горе-долу по същото време, когато лейтенант Спиноза получи разрешение за претърсване — около 4:30.

— Какво открихте вътре?

— Първо разбира се кръв, много кръв. Върху килима, по стените и така нататък.

— Сержант, вашият екип взе ли от тази кръв проби за анализ?

— Да, взехме проби от всяко място, за да ги изследват в лабораторията.

Милс се обърна към съдията:

— Ваша чест, предполагам, че защитата е готова да признае за вярно, че кръвните ДНК тестове от мястото съвпадат с тези на обвиняемия и на Рон Нолан.

Това бе неприятна новина и сред публиката се надигна жужене, но Уошбърн без колебание беше внесъл официално признаване на този факт за верен, след като Милс му беше съобщила, че лаборантката, която трябваше да извърши ДНК анализа бе излязла е отпуск по майчинство. Не беше в негова полза да прекара половин ден в изслушване на свидетелски показания, които рисуват кръвта на Ивън и Рон Нолан навсякъде из къщата на убития.

— Благодаря, сержант — каза Милс. — Сега да се върнем на самата къща. Какво друго открихте вътре?

— Ами в дневната имаше преобърнати мебели, също и в работния кабинет. На пода в кабинета намерихме ръжена, покрит с кръвта на жертвата. След това открихме тялото на пода в спалнята. На леглото имаше 9-милиметрова Берета, полуавтомат.

— Какво направихте след това?

— Докато Лейтенант Спиноза се обаждаше на Съдебна медицина, аз ръководех екипа си в правенето на снимки, събирането на проби от кръв, коса и тъкани, снемането на пръстови отпечатъци. Местопрестъпленията са обичайното ми място за упражнение.

Милс тутакси посочи и я накара да идентифицира почти две дузини проби за доказателство от дома на Нолан. Когато приключиха, Милс измъкна пистолета от кутията, в която бе сложен за съхранение и го подаде на съдебния пристав да го провери, демонстрирайки за протокола, че не е зареден и е безопасен.

— Сега кажете, сержант, лично вие ли снехте отпечатъците от оръжието?

— Да.

— Открихте ли нещо, което да може да се използва?

— Да.

— И успяхте да идентифицирате отпечатъците върху пистолета?

— Да, успяхме. Върху него бяха отпечатъците на господин Нолан, както и на обвиняемия, господин Шолер.

Още веднъж публиката зашумя от коментари. Милс със задоволство ги остави да траят известно време, преди да се обърне към Уошбърн и да му предостави свидетеля.

* * *

Уошбърн винаги бе смятал, че има в основни линии два начина за защита при обвинение в убийство. Първият беше да се представят положителни страни в делото, които сами по себе си водеха или до смекчаване, или до основателно съмнение. Този първи подход беше търговската марка на Уошбърн през годините и той бе имал изключителни постижения с него. Обикновено изслушваше всички факти и теории на обвинението и после излагаше казуса според защитата, който можеше да включва самозащита, намалена вменяемост, временно умопомрачение или някой от другите начини, позоваващи се на психичното здраве (включително ПТСР). С времето в Сан Франциско те до голяма степен се бяха превърнали в презрян обект на критика. Но дори и в окръг Сан Матео подобна силна позитивна защита често пъти успяваше да убеди съдебното жури да издаде по-лека присъда. Уошбърн смяташе, че това се дължи на дълбоко залегналото желание на хората да вярват в доброто у другите човешки същества. Даже и да ставаше дума за нещо наистина ужасно, ако имаше и наполовина приемлива причина те да са били задвижвани от сили извън техния контрол, заседателите бяха склонни да проявят милост.

Вторият начин да се спечели беше, както потвърждаваше опитът на Уошбърн, едновременно много по-труден и много по-неефикасен; това бе защита с противодействие, която оспорваше всеки факт и твърдение на обвинението. Естествено добрите адвокати-защитници правеха това автоматично, дори когато действаха със силната тактика на потвърждението, но развенчаването на едно внимателно построено обвинение никога не беше лека задача. В повечето случаи разбира се, причината беше, че обвиняемият е виновен. Освен това повечето съдебни заседатели намираха за твърде високо да прескачат летвата на доказателствата, представени от името на държавата, и да поставят под съмнение показанията под клетва на авторитетни фигури като лекари, технически експерти и полицаи.

Когато Толсън му бе отнел ПТСР, Уошбърн разбра, че ще трябва да предприеме защита с противодействие и тъкмо това го бе изпълнило с чувство на боязън. Сега беше изправен срещу втория свидетел в първия ден — жена, която нормално би освободил без кръстосан разпит, защото нямаше нищо съществено, с което да му помогне в този случай — и се беше изправил да я разпитва, залавяйки се за сламки, само за да поддържа представата за ентусиазирана, даже страстна защита.

— Сержант Делахасо — поде той, — свидетелствахте, че сте проверили къщата на господин Нолан за пръстови отпечатъци, кръв, косми и тъкани, нали така? Вашето обичайно упражнение, така го нарекохте, мисля.

— Точно така.

— И открихте съответствие с кръвта и отпечатъците на господин Нолан и господин Шолер?

— Да.

— Какво ще кажете за космите?

Откъм аудиторията се чу нещо като колективен кикот.

— Да открихме и образци от косите.

— Открихте ли и други коси, освен тези на господин Нолан и господин Шолер?

— Да, открихме косми поне от трима други индивиди.

— Можете ли да ми кажете дали бяха мъжки или женски?

— При някои обстоятелства ДНК тестът може да определи това. Необходимо е да има космени фоликули.

— Доколкото ви е известно някой правил ли е ДНК тестове на тези космени образци?

За първи път лицето на Делахасо потъмня. Тя хвърли тревожен поглед към Милс, после го върна на Уошбърн.

— Ъ-ъ, не, сър.

— Защо не?

Отново колебание.

— Ами нямахме други заподозрени, с които да ги сравняваме.

— Но тези проби със сигурност показваха, че някой друг е бил в жилището на господин Нолан, не е ли вярно?

— Ами, да, но те биха могли да са от няколко години или…

— Но в основни линии, сержант, вие не знаете дали тези три космени образци, открити в дома на жертвата, са от мъже или от жени?

— Не.

Несигурен дали изобщо беше доказал нещо, Уошбърн реши да приеме тази малка победа и да продължи с друг дребен въпрос.

— Сержант — попита той, — открихте ли куршума, убил господин Нолан?

С въздишка на облекчение от преминаването на друга тема Делахасо си върна самоувереността.

— Да, беше заседнал в пода, точно под изходната рана в главата.

— Значи е бил застрелян след като вече е бил на пода?

— Изглежда, да.

— Направихте ли балистичен тест на Беретата?

— Не, куршумът беше твърде деформиран за това.

Уошбърн вдигна ръка към устата си, изигравайки демонстративно смайването си.

— Сержант — с преувеличено забавяне каза той, — да не би да казвате, че не знаете с абсолютна сигурност дали куршумът, убил господин Нолан, е излязъл от пистолета, върху който стоят отпечатъците на клиента ми?

— Не, сър, но…

— Благодаря, сержант. Това е всичко.

Едва бе изрекъл думите, когато Милс скочи.

— Може ли повторно да разпитам свидетеля?

Толсън махна с ръка да продължи.

— Сержант — започна тя още преди да е стигнала до мястото си, — какъв е калибърът на куршума, убил господин Нолан?

— Девет милиметра.

— А какъв е калибърът на откритото оръжие?

— Девет милиметра.

— Откритото оръжие револвер ли беше или полуавтомат?

— Полуавтомат.

— Сержант, когато се стреля с деветмилиметрово оръжие какво става с гилзата — месинговата обшивка зад куршума, в която е събран барута, който изстрелва напред заряда?

— Изхвърля се.

— Искате да кажете, че пада от пистолета?

— Да.

— Намерихте ли гилза от деветмилиметров патрон в спалнята на господин Нолан?

— Да. Беше между чаршафите на леглото му.

— Успяхте ли да откриете съвпадение между тази гилза и намерената Берета?

— Да.

— Значи имаше само един деветмилиметров патрон и никакви други на местопрестъплението, една гилза и никакви други открити там. И въпреки че самият куршум не можеше да се подложи на тест, единствената гилза, която може да е държала този куршум, е била изстреляна от деветмилиметровата Берета с отпечатъците на обвиняемия върху нея?

— Да.

— Благодаря ви.