Джон Лескроарт
Предателство (22)

21.

Решението да призове Антъни Онофрио като следващ свой свидетел бе продиктувано от намерението на Уошбърн да вкарва войната в процеса при всяка удобна възможност. Онофрио се беше върнал преди шест месеца и незабавно се беше обадил в офиса на Уошбърн да пита дали и как може да помогне на защитата на Ивън. Като по-стар ветеран, баща на три деца, който бе напуснал работата си в Калтранс и дома си в Халф Муун Бей, за да изпълни дълга си, както и като единствен оцелял в битката в Багдад, освен Ивън, той беше в уникалната позиция на свидетел на травмиращото събитие в основата на това изслушване.

Но дебеловратият и добродушен на вид работник едва се беше заклел пред съдебния чиновник, когато Милс скочи да отправи възражение:

— Ваша чест, последният свидетел даде показания и достатъчно удовлетворяващо от гледна точка на обвинението потвърди, че господин Шолер страда от Посттравматично стресово разстройство. Бихме искали да признаем това, макар да продължаваме да твърдим, че то няма отношение към делото. Обвинението не вижда каква доказателствена стойност, ако въобще има такава, може да прибави този свидетел към процедурата. Той дори не е бил в страната по времето на извършване на убийството и неговите показания не могат да имат отношение към вината или невинността на обвиняемия.

Съдия Толсън се облегна назад в стола зад банката и почти затвори очи. Наклони глава леко настрани.

— Господин Уошбърн?

— Ваша чест, този свидетел е от основно значение. Не може да има Посттравматично стресово разстройство, без да е имало травма, а господин Онофрио е бил свидетел на травмата, преживяна от господин Шолер, за която вече свидетелства доктор Оувъртън. Ние не просто сме наели един психиатър да дойде и да съчини състояние след събитие, което никога не се е случило. Без събитието не би могло да има такова състояние.

Един безкраен момент и противно на всякаква логика, тъй като по същество беше прав, Уошбърн изживя агонията на възможността Толсън да освободи свидетеля и да сложи край на тази линия от показанията.

Също така имаше време да разсъди, че възражението на Милс е безсмислено. На теория, разрешавайки това изслушване без присъствие на съдебни заседатели, Толсън й бе дал бонус — тя щеше да научи всичките му доказателства преди да е в състояние да ги представи на процеса. Тя би трябвало да поиска да изслуша всеки свидетел, доведен от него, така че на практика бе получила двоен шанс да ги разкъсва — сега и когато бъде определен състава на съдебното жури.

Но той осъзна, че самата тя сигурно водеше игра на нерви и адреналин. Оставаше си фактът, че ако Толсън застанеше на нейна страна и не призове Онофрио като свидетел, същото възражение и обосновка можеше да се използва и при извикването на другите му свидетели, а това наистина щеше да е проблем.

Толсън сложи край на напрегнатото очакване.

— Госпожице Уелан-Мийли, — каза той — това е изслушване, което означава, че ще изслушаме какво имат хората да ни кажат преди да стигнем до процеса. Господин Уошбърн е прав. Свидетелските показания на този човек са основополагащи по въпроса с травмата. Възражението се отхвърля. Господин Уошбърн, можете да продължите.

Опитвайки се да скрие облекчението си, Уошбърн наклони глава напред — един едва забележим поклон.

— Благодаря, Ваша чест. — Обърна се към свидетеля: — Сега, господин Онофрио, бихте ли разказали на съда за връзката си с господин Шолер?

— Преди да го ранят той беше мой взводен командир в Ирак през лятото на 2003-а.

През следващите няколко минути Уошбърн преведе Онофрио през обясненията за състава на частта и общите й задачи като военен конвой, след което се върна на основния въпрос.

— Господин Онофрио, казахте, че господин Шолер е бил ваш взводен командир преди да бъде ранен. Бихте ли ни разказали как точно се случи това?

— Разбира се. Ескортирахме Рон Нолан за среща с…

— Извинете — прекъсна го Уошбърн, — ескортирали сте същия Рон Нолан, който е жертва в настоящия случай?

— Да.

— Той беше с вас в Ирак?

— Да. Идваше и се връщаше, но в основни линии, да. Работеше за „Олстронг Секюрити“, които охраняваха летището в Багдад и вършеха и друга работа там. Една от редовните ни задачи беше да го водим на местата, където искаше да отиде.

— Добре, значи той беше във вашия конвой в деня, когато господин Шолер бе ранен?

— Да, беше.

Онофрио се облегна назад в стола и в основни линии разказа за случилото се, както го помнеше. Напрежението по улиците на Багдад, стрелбата на Нолан по предполагаемата кола-бомба, откритието каква бе тя всъщност и кой беше в нея, нападението с камъни и след това продължилата атака от покривите на съседните сгради.

— Веднага след като започна стрелбата и хвърлянето на гранати може би все още имахме шанс да се измъкнем, но лейтенантът не искаше да даде заповед да тръгваме, преди да сме прибрали телата на падналите в една от машините.

— Не е искал да остави никого след вас? — това беше важна информация, внимателно репетирана. Когато настъпеше моментът, Уошбърн искаше на съдебните заседатели да стане ясно, че Ивън е бил в огромна опасност, в самия център на огъня, но е действал благородно.

— Не, сър. Затова изтича до първата кола, която вече беше ударена и димеше, и се опита да извади момчетата, които бяха ранени.

— И направи това под силен обстрел?

— Да, сър. Но после улучиха втората кола и паднаха още две момчета, така че очевидно нямаше да имаме никакъв шанс да се измъкнем, ако не потеглехме веднага. Затова Нолан не преставаше да стреля отгоре и ме накара да отида до мястото, където бе притиснат Ивън. Той все още искаше да вземем някои от момчетата, ако успееше да стигне до тях, но някъде зад нас дойде граната и в следващия миг като погледнах, той беше на земята.

— Какво се случи?

— Беше ударен от шрапнел или нещо друго. В главата. Навсякъде имаше кръв. Помислих, че е умрял. Помислих, че всички сме мъртви.

— Добре, благодаря, господин Онофрио. Радвам се, че сте успели да се върнете жив у дома. — Той се полуизвърна към Милс. — Свидетелят е ваш.

* * *

Милс смяташе, че нямаше шанс да спечели от кръстосан разпит на свидетеля и едва не го освободи, но реши че няма да изгуби ако се възползва от съвета на съдията и чуе какво има да казва човекът. Сега нямаше съдебни заседатели, които да слушат и може би щеше да се натъкне на някаква обещаваща нишка, която да поразнищи по време на процеса. Щом Уошбърн възнамеряваше да призовава свидетели, които според нея нямаха връзка с делото, защо да не се възползва от възможността да половува в подмолите.

— Господин Онофрио — започна тя, — позволете ми най-напред да кажа от името на всички в тази зала, колко сме радостни от факта, че сте се завърнали жив. Благодарим ви, че служихте на страната ни.

Смутен, Онофрио сви рамене и измърмори:

— Няма защо.

— Едно от нещата, които ме изненадаха в показанията ви беше фактът, че вие не сте били изпратени да вършите работата на конвой. Правилно ли ви разбрах?

Онофрио кимна.

— Точно така. Предполагаше се, че трябва да се грижим за поддръжката на тежкотоварни транспортни средства, но когато пристигнахме в Кувейт, те все още не бяха там, затова отделиха част от нас като конвоиращи групи.

Разпитът се отклоняваше далече от темата, но Уошбърн последва собствения си съвет и го остави да продължи. По-добре да чуе отговора сега, отколкото да научи пред съдебните заседатели за някой подводен камък в показанията на свидетеля.

— Какво беше мнението ви за това? — попита Милс.

Или въпросът, или нейната наивност го накара да се усмихне.

— Никой не ни е питал. Не сме водили преговори.

— Да, разбирам това. Но работата като конвой на фронта — не беше ли по-опасна, отколкото работата, която първоначално е била определена за вас?

— Умножено по десет. Може би двайсет.

— Така ли? Значи много по-опасна?

— Да, много повече.

Милс спря, после продължи обстрела:

— Вие не възразихте ли срещу това?

— Разбира се. Но какво можехме да направим?

— Не знам, господин Онофрио. Вие какво направихте?

— Ами оплакахме се на лейтенант Шолер. Помолихме го да говори с командира на базата и да види дали не можем да бъдем прехвърлени отново там, в редовната ни част.

— И той направи ли го?

— Опита се, но не успя да се срещне с него. Поне не навреме.

След това, опитвайки се да бъде полезен, Онофрио добави:

— Смяташе да помоли Нолан да използва връзките си сред висшия офицерски състав, но това отново не стана навреме.

— Господин Шолер е мислел, че господин Нолан има връзки да му помогне? Как така? Бяха ли приятели?

— Бих казал да.

— Близки приятели?

— Не знам. — Той отново сви рамене, после пусна бомбата: — Най-малкото бяха приятели на чашка.

Едва бе осъзнала значението на тези думи, когато Уошбърн изригна зад нея:

— Възразявам! Това няма връзка с въпроса.

Но това беше чист блъф. Никой в съда не намираше ни най-малко, че тази информация е неуместна и Толсън мигновено запечата това мнение:

— Отхвърля се.

Милс стискаше уста, за да не разкрие задоволството си.

— Благодаря, Ваша чест. — След това отново към свидетеля: — Господин Онофрио, когато характеризирахте приятелството между господин Нолан и господин Шолер като „приятели на чашка“, имахте предвид, че са пили заедно?

Онофрио, доловил паниката в гласа на Уошбърн, хвърли бърз поглед към масата на защитата.

— Понякога да.

— Виждали сте ги да пият заедно или сте смятали, че пият заедно?

— Да, пиеха заедно.

— Господин Онофрио, в армията има правилото да не се пие по време на дежурство или в зона на военни действия, нали?

— Да.

— Но господин Шолер е нарушавал това правило?

— Предполагам, да.

— Вие лично били ли сте свидетел на това?

— Да.

— Колко пъти?

— Не знам точно. Няколко.

— Повече от пет пъти?

— Ваша чест, свидетелят е подложен на тормоз — обади се Уошбърн.

— Отхвърля се.

Милс кимна.

— Повече от пет пъти ли, господин Онофрио?

— Може би.

— Повече от десет?

— Не съм ги броил. Наистина не мога да кажа със сигурност.

— Веднъж на ден? На седмица? На месец?

— Няколко пъти в седмицата.

— Добре, тогава. Господин Шолер пиеше ли повече от нормалното?

— Възразявам — изпя Уошбърн. — Изисква от свидетеля да направи заключение.

— Отхвърля се — отговори Толсън. — Даже един лаик може да даде мнение по въпроса за трезвостта.

Милс се забави. Беше напипала нещо много добро и не искаше да го проиграва.

— Господин Шолер изглеждал ли е някога пиян по време на служба?

— Възразявам! Иска заключение.

— Отхвърля се.

Милс опита отново:

— Виждали ли сте лично Господин Шолер пиян, след като е пил с господин Нолан?

Онофрио хвърли още един тревожен поглед към Уошбърн и Ивън.

— Да, мадам.

— И под пиян разбирате завален говор и несигурна походка?

— Да, мадам.

— Господин Онофрио, кога за последно си спомняте да сте забелязали тези неща — завален говор и несигурна походка — у обвиняемия?

Онофрио наведе поглед към скута си.

— Последната му нощ там.

— Нощта преди инцидента в Масба, това ли имате предвид?

Той тежко въздъхна и бавно кимна.

— Точно това имах предвид.

— Господин Онофрио, в деня, когато започна стрелбата, когато господин Шолер водеше конвоя и попаднахте в засада, изглеждаше ли пиян?

— Не, мадам — категорично отговори Онофрио.

Милс замълча, после го каза:

— Но определено имаше махмурлук, нали?

* * *

Стивън Рей, водещият заниманията езиков терапевт от Уолтър Рийд, кимна ентусиазирано към Уошбърн от стола на свидетелското място.

— Той определено е един от успешните случаи. Работеше упорито и също така имаше късмет. Но успехът въобще не омаловажава сериозността на травмата му. В продължение на около два месеца имаше съмнения дали ще живее, а след това дойде въпросът доколко ще се възстанови, ако това въобще стане.

— Кои бяха най-засегнатите области?

— Е, най-засегнати бяха речта и паметта, макар че в началото имаше проблеми и с координацията, които се разрешиха донякъде от само себе си.

— И в какво се изразяваха проблемите с паметта?

— В началото, след операцията разбира се, той остана почти постоянно в безсъзнание три седмици — всъщност, мисля че го държаха изкуствено в кома, докато не бяха напълно сигурни, че достатъчно се е подобрил, за да се справи, ако е в съзнание. Все пак не съм сто процента сигурен в това. Не бях член на неговия лекуващ екип. Не съм лекар. Но когато за първи път се срещнах с Ивън той имаше сериозни проблеми с паметта и когнитивните функции. Не знаеше къде се намира, смяташе, че работя за ЦРУ, не знаеше какво точно се е случило с него. Но преди всичко, беше изчезнал целият му речник.

— И нямаше никакви думи?

— В началото много малко. Но с времето и напредъка на оздравителния процес той си върна най-често употребяваните думи.

— Това нормално ли беше?

— До голяма степен да. Но голяма част от това се дължеше на активна тренировка на мозъка или научаване отново на всичко, което някога е знаел. Използвах карти с думи и картинки, както се прави, когато учите чужд език. Ивън отбеляза забележителен напредък, особено като го сравнявам с други наши пациенти, които никога не възстановяват способността си да говорят или разсъждават.

Уошбърн кимна.

— Но даже и при този напредък, колко дълго остана Ивън на лечение в Уолтър Рийд?

— Почти шест месеца.

— Шест месеца. И по време на тези шест месеца, докато той така добре напредваше, страдаше ли от „изключване“ на съзнанието?

— Не съм сигурен какво точно разбирате под „изключване“ на съзнанието.

— Периоди, през които той не може да си спомни какво е правил или къде е бил, както когато за първи път е дошъл в съзнание след операцията.

— А, да. Не бяха редки.

— Не редки. Значи са били чести?

— Да, но това е нормално да се очаква при, случаите на травма на мозъка.

— И колко дълго продължаваше подобен период на „изключване“?

— Това също варираше. Помня един случай с Ивън, три или четири месеца след терапията. Събуди се убеден, че е в Багдад. Не разбираше защо навън има сняг, след като в Багдад е лято. Смятах, че е достатъчно сериозно влошаване, за да го докладвам на лекарите, но на третата сутрин той се събуди и беше добре.

— И вече не мислеше, че е в Багдад?

— Не. Знаеше, че е в „Уолтър Рийд“. Започна оттам, откъдето беше спряло възстановяването му.

— Но през тези три дни всичко беше различно?

— Ако можехте да питате него, той беше в Багдад.

— Разбирам. Сега нека ви попитам друго, господин Рей. След като Ивън се събуди със съзнанието, че е в „Уолтър Рийд“, а не в Багдад, вие попитахте ли го какво си спомня от момента, когато е смятал, че е в Багдад? С други думи, попитахте ли го какво си спомня от последните три дни?

— Да, попитах го. Не помнеше нищо.

— Въобще нищо?

— Нищо. Всъщност, реши че си правя шега с него. Тези дни просто бяха минали сякаш той никога не ги беше живял.

— Благодаря, господин Рей. Госпожице Уелан-Мийли, свидетелят е ваш.

* * *

— Господин Рей, посети ли Рон Нолан господин Шолер в „Уолтър Рийд“?

— Да, дойде. Аз го видях.

— Взехте ли участие в разговора им?

— Всъщност, не.

Милс продължи направо:

— Бихте ли описали поведението на Ивън след като господин Нолан си замина?

— Беше много разстроен и ядосан до сълзи. Помня ясно как по-късно получи толкова силна мигрена, че се наложи известно време да приема успокоителни.

Милс замълча за момент, питайки се докъде може да стигне по този въпрос. Разбира се, ако Рей бъде допуснат до процеса, можеше да разнищи още темата за гнева и ревността на Ивън, но днес не биваше да преиграва. Знаеше, че ако й потрябва, той щеше да участва в процеса.

— Благодаря, господин Рей. Нямам повече въпроси.

* * *

Тъй като присъстваше в списъка със свидетели на обвинението, Тара не беше допусната в съдебната зала. Сега беше 5:15 и в стаята за посещения в затвора тя хапеше долната си устна и се опитваше да се усмихва храбро всеки път, когато срещнеше очите на Ивън.

След малко седнаха от двете страни на прозореца, който им бяха посочили днес, на столовете от всяка страна на дупката в преградата от плексиглас, през която щяха да разговарят. Всичко беше така познато и все пак толкова ужасно. Но Тара не искаше да се концентрира само върху лошото. Смяташе да последва примера на Ейлийн, така положително настроена и пълна с оптимизъм.

— Видях те по телевизията със сако и вратовръзка.

— Мисля, че ти бях казал. В съда трябва да изглеждам като свестен човек.

— Изглеждаш свестен човек и сега.

— Ако се проведе референдум, повечето хора биха казали, че изглеждам като типичен пандизчия с този гащеризон. Какво казват по телевизията?

— Казаха, че всичко е каша. Ти какво мислиш?

Сви рамене.

— Все още няма съдебно жури, така че нищо от това не се брои, но на мен не ми изглеждаше такава каша. Тази прокурорка е много упорита. Натисна темата за пиенето.

— Защо толкова й е дотрябвало това?

— Арън казва, че е заради съдебните заседатели. Те няма да са предразположени да харесват или да вярват на един пияница. Докато ако страдам от ПТСР и изпадам в състояния на безпаметност, тогава съм ветеран от войната с умствено разстройство, попаднал в ужасна ситуация, която всъщност не той е създал, и състраданието им ще потече като мед. Знам, че е цинично, но ако спечелим ПТСР, това до известна степен ще обясни пиенето. Не че аз смятам да го използвам като извинение пред себе си. Пиенето, имам предвид. — Той сведе поглед за малко. — Все още не знам какво ми беше станало онази нощ, защо не се прибрах с теб.

— А идвало ли ти е наум, че аргументите на този господин Уошбърн са верни и въобще не са цинични в крайна сметка? Че мозъкът ти не е бил оздравял напълно и не си бил в състояние да действаш разумно? Че способността ти да осъзнаваш въобще е била изключена? И като сложиш ПТСР върху всичко това, не виждам как едно жури от съдебни заседатели може да те осъди за убийство първа степен.

— Ами да се надяваме.

Той млъкна, за миг сякаш се накани да каже нещо, но го задържа.

— Какво има? — попита тя.

Той пое дълбоко дъх, после го изпусна.

— Днес на обяд Арън каза, че не е зле да започна да мисля дали да не се призная за виновен и да започнем да се договаряме след фазата на изслушването, ако съдията не допусне ПТСР.

— Да се договаряте? Защо? Нали през цялото време казваше, че ще спечелим?

— Очевидно без ПТСР не е много сигурно.

— Добре, а съдията защо да не го приеме?

— Не знам. Преди Арън дори не смяташе, че това е някакъв проблем, докато Толсън не разпореди изслушването днес. Но сега е проблем и ако изгубим… — той вдигна рамене.

— За какво ще апелираш?

— Убийство втора степен. Арън смята, че може да ги убеди да не включват пистолета.

— И колко дълго ще е в такъв случай?

Той се поколеба за миг.

— Дванайсет до живот.

Главата на Тара се отпусна като отсечена — След минута вдигна очи, пълни със сълзи.

— Ако подадеш апел, това няма ли да означава, че си го извършил?

— Да.

— Не можеш да го направиш.

— Не мисля, че мога.

— Не си ли спомняш нищо от тези четири дни?

— Тара, хиляди пъти говорихме за това.

— Добре, може би на хиляда и първия…

Той поклати глава.

— Няма да стане. Спомням си, че отидох у Рон след като те оставих. Помня, че го ударих и той ме удари и се сбихме. И после не помня нищо, събудих се в затвора. Съжалявам. Съжалявам, но нищо не може да излезе от това. Сякаш потънах в онова проклето пиянство.

Тара прехапа устна.

— Не можеш да признаеш, че си го извършил, Ивън. Не можем да се оставим да бъдем победени.

— И аз така си мислех. Но ако това стане — ако ни надвият, имам предвид — тогава ще бъда в затвора много по-дълго от дванайсет години.

— Ще чакам, Ивън. Наистина ще чакам.

— Нямам право да те моля да го направиш.

Тя разтърка чело с длан.

— Господи!

— Едва ли те чува — каза Ивън.

* * *

През следващите два и половина еднообразни дни на технически показания Арън Уошбърн призова двама психолози, които бяха провели серии от тестове с Ивън. Тестове за личностните му качества, нервно-психически тестове, за интелигентност, за възприятията, концентрацията и паметта. И двамата потвърдиха становището на Оувъртън, че Ивън определено страда от симптомите, присъщи на ПТСР. Той извика и няколко служители от полицейското управление на Редууд Сити, които бяха работили с Ивън и бяха ставали свидетели на моменти, в които той е показвал симптоми на ПТСР — по-специално неуместен смях и афазия на речта — дълга пауза в потока на изказването му. Лейтенант Лохланд описа ирационалния му гняв и някои от жалбите срещу Ивън, свързани с работата му по програмата за борба с наркотиците.

Сега беше петък, обедната почивка бе свършила, както и предварителното изслушване за ПТСР, и съдия Толсън бе повикал и двамата адвокати в стаята си отзад. За разлика от обичайната си приветливост извън съдебната зала, днес — може би смазан от сериозността на въпроса, може би смирен пред сериозността на решението, което му предстоеше да вземе — той седеше през цялото време облегнат назад в креслото си, с ръце кръстосани отпред върху робата. Неподвижен и безизразен, той изчака Милс и Уошбърн да заемат местата си, а секретарката да подготви машината за запис.

Най-сетне ги погледна, прие едно кимване от нейна страна и се прокашля:

— Господин Уошбърн — започна той — за протокола, призовахте ли всички свои свидетели, свързани с показанията за ПТСР, които възнамерявахте да изправите пред съдебните заседатели?

— Да, Ваша чест.

— Госпожице Мийли, обвинението има ли да предложи някакви доказателства по този въпрос?

— Не, Ваша чест.

— Добре. Преди да се произнеса по петиция 402 на обвинението, бихте ли искали да направите някакъв коментар?

— Само онова, което казах в началото, Ваша чест. Моят клиент господин Шолер несъмнено е с доказано ПТСР и това на свой ред подкрепя твърдението, че той не помни нищо от онзи период от време.

Толсън се обърна към обвинителя:

— Госпожице Мийли? Коментар?

— След изслушването на свидетелските показания, Ваша чест, ние продължаваме да смятаме, че проблемът с ПТСР няма отношение към делото и може да предубеди съдебните заседатели. Позицията на обвиняемия в дадения момент е, че той не е извършил убийството. Следователно не става дума за това да е имало спор, бой, разгорещяване на страстите или дори самозащита. Единственият възможен резултат от доказването на ПТСР ще бъде да се предизвика състраданието на съдебното жури.

Толсън остана неподвижен още няколко секунди, след това се наклони напред и постави ръце със сключени длани върху бюрото си.

— Госпрдин Уошбърн, по същество съм съгласен с госпожица Уелан-Мийли. Дълго и сериозно размишлявах, претегляй възможността за създаване на предубеденост срещу доказателствената стойност. Решението ми е да не допусна свидетелските показания за ПТСР.

Уошбърн, зашеметен от това решение, вдигна двете длани към лицето си, след което ги спусна върху страничните облегалки на стола, за да овладее емоцията.

— Ваша чест — изрече той, — при всичкото ми уважение, тези доказателства трябва да бъдат допуснати.

— За вашите цели може би да, но не и от гледна точка на правораздаването, господин адвокат. То е недопустимо, тъй като няма връзка с доказателствата за убийството на господин Нолан. Освен това съществува възможността да изгубим много време и да объркаме журито. Ако допусна експертните показания по въпросите на психиката, съдебните заседатели неизбежно ще чуят много слухове, което иначе няма да се допусне, те няма да станат обект на кръстосан разпит и по всяка вероятност ще предубедят съдебното преследване в полза на защитата, пробуждайки неприязън към жертвата. Когато съпоставите това с напълно умозрителния аргумент, че обвиняемият може би е изживявал епизод на ПТСР, когато е убил жертвата, което между другото той отрича да е направил, цялата история носи риска да превърнем този процес в цирк. Ако не ми кажете, че вашият клиент или някой друг ще свидетелства за убийство при самозащита сега, в единайсет часа, това доказателство няма да бъде допуснато в зала.

— Ваша чест — Уошбърн свали кръстосания си крак и се наклони напред в стола. Обикновено успяваше да запази самообладание, но сега старият адвокат се беше изпотил по време на монолога на съдията. Той изтри врата си с носната кърпа от джоба на сакото. Погледна към съдебния секретар и въздадена напълно обезсърчен. — Разбира се, това унищожава защитата, Ваша чест, и се надявам съдът да запази своята непредубеденост, когато делото влезе за разглеждане.

— Разбира се, господин адвокат — каза Толсън с най-резкия си тон, — непредубедеността на този съд е легендарна.