Метаданни
Данни
- Серия
- Дизмъс Харди (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Betrayal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Йоцова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Лескроарт. Предателство
Американска. Първо издание
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ИК „Весела Люцканова“, София, 2008
ISBN: 978–954–311–067–4
История
- —Добавяне
20.
Арън Уошбърн бе застанал на средата на съдебната зала и разпитваше първия свидетел в изслушването за ПТСР. Доктор Сандра Оувъртън бе сериозна къдравокоса жена, психиатър, малко над четирийсетте. Носеше тъмносин делови костюм и ниски обувки. Вече бе изредила квалификациите и опита си като психиатър — и лекар — специализиран в работата с ветерани, завърнали се от активни военни действия.
— Основавайки се на опита си с тези ветерани, докторе, сблъсквали ли сте се със състоянието, познато като Посттравматично стресово разстройство или ПТСР? — попита Уошбърн.
Тя едва се сдържа да не се разсмее.
— Аз правя почти само това.
— Можете ли да обясните на съда какво точно представлява то?
— Разбира се. — Тя хвърли поглед към масата на обвинителя, където седеше Милс със скръстени ръце, после към съдийската банка. — До голяма степен името само говори. Това е психично разстройство, което се появява след епизод на травматичен стрес.
— Психично разстройство? Искате да кажете душевно заболяване?
Тя поклати глава.
— Този термин не го описва точно. В юридически смисъл би могло да се квалифицира като заболяване, недостатък или разстройство. От медицинска гледна точка е по-скоро група трайно проявяващи се симптоми и реакции, които преживява човек, преминал през травмиращо събитие. Ключовата дума е „трайно проявяващи се“.
— В какъв смисъл?
— Ами почти всеки преживял травмиращо събитие проявява някаква реакция на него. Шок, депресия или безсъние. Но при ПТСР реакцията първо има по-сериозен характер и второ, продължава по-дълго време, понякога остава завинаги. Превръща се в разстройство, не реакция.
— Какво е травмиращо събитие, докторе?
Оувъртън отново поклати глава.
— Няма точно определение. Онова, което травмира един човек, може да е сравнително безвредно за друг. Но определено има тенденция травмиращите събития да включват участие във война, сериозни катастрофи, престъпления като изнасилване, природни катастрофи, актове на тероризъм и други подобни.
— Споменахте участие във война.
— Да. Много често. Въпреки че разстройството било изследвано по-задълбочено едва след войната във Виетнам. Преди, когато въобще говорели за него, го наричали „синдром на Да Коста“. Но след Виетнам броят на войниците с опит във воденето на военни действия и страдащи от ПТСР се е повишил с цели трийсет процента.
— И кои са някои от симптомите, свързани с ПТСР?
— Един от основните симптоми е повторно преживяване на първоначалното травмиращо събитие с оживяване на спомени от миналото или кошмари. Освен това, разбира се, безсъние и чувство за прекъсната връзка с живота. След което депресия, проблеми с паметта и когнитивните способности, саморазрушително поведение и злоупотреби. Всъщност, огромен брой лични и социални проблеми.
— Докторе, споменахте саморазрушително поведение и злоупотреби. Би ли могло това да включва злоупотреба с алкохол?
— Разбира се.
— А проблемите с паметта? Може ли това да означава моментна загуба на памет?
— Да, загубването на моменти не е рядкост, особено ако е съчетано с прекомерно пиене или вземане на наркотици, или и двете.
— Разбирам. — Уошбърн се държеше, сякаш чува това за първи път през живота си. Сега той се приближи една крачка по-близо до свидетелката си. — Докторе, ПТСР има ли физически аспект? Или е просто нещо, което лаикът би нарекъл умствен проблем?
Както Уошбърн бе предвидил, този въпрос попречи на Оувъртън да се унесе в собственото си сравнително ясно изложение. Това изслушване не беше негова идея, но след като вече бе в него, той смяташе да я изцеди докрай, за да повлияе на чувствата на съдебните заседатели, когато, и ако, тя щеше да дава показания на процеса. Тя се изпъна на стола, изразът й бе предизвикателен.
— Категорично не! Преди всичко трябва да се знае, че умственият проблем е реален проблем. Толкова реален, колкото счупен крак. Второ, при ПТСР може да се измери променена активност на мозъчните вълни, намален обем на хипокампуса[1], и анормално активиране на амигдала[2] и всичко това има отношение към паметта. Засегната е дейността на щитовидната жлеза, както производството на епинефрин и кортизол. Бих могла да продължа да изброявам, но мисля, че е достатъчно да кажа, че има много, много физически и неврологични промени и реакции, свързани с ПТСР.
— Разбирам, докторе. Благодаря ви — каза Уошбърн. — Вече имахте възможност да разговаряте и да прегледате моя клиент Ивън Шолер във връзка с ПТСР.
— Да.
— Какво установихте?
— Открих, че господин Шолер несъмнено страда от това разстройство. Паметта му изглежда особено засегната и този симптом е влошен от травма на мозъка, причинена от раняването в Ирак през август 2003-а. Страда от чести пристъпи на мигрена. Освен това е съобщил, че му се губят моменти, и преживява епизоди на гняв, срам, вина и депресия. Безсънието е постоянен проблем. Накрая сподели с мен, че има склонност да прекалява с алкохола и други обезболяващи средства като Викодин. Всички тези симптоми не само се проявяват упорито при ПТСР. Те са част от диагнозата.
— Какво ще кажете за физическите промени, които описахте — амигдала, хипокампус и така нататък? Изследвахте ли ги?
— Да, направих го.
— Какво установихте?
— Открих намаляване на кортизоновите и увеличаване на епинефриновите и норепинефриновите нива. Взети заедно, тези хормонални нива повлияват реакцията на тялото на страх и рефлекса на стряскане — и двете са извън нормата при господин Шолер.
— Какво е професионалното ви заключение? Господин Шолер страда ли от ПТСР?
Доктор Оувъртън погледна към масата на защитата, зад която седеше Ивън.
— Да. Остра и упорита форма на ПТСР. Според професионалното ми мнение в това не може да има никакво съмнение.
— Никакво съмнение. Благодаря, докторе. — Уошбърн наведе глава в учтив поклон. Обръщайки се към Милс, той вдигна ръка с длан, обърната нагоре: — Свидетелят е ваш.
* * *
— Доктор Оувъртън — започна помощничката на Областния прокурор, — според вашето свидетелство загубването на моменти не е рядкост сред хората с ПТСР. Това означава ли, че ПТСР причинява временна загуба на памет?
— Това не е точно. Думите ми бяха, мисля, че губенето на моменти е често явление, особено когато алкохолът или наркотиците са част от картината.
— О, значи само по себе си ПТСР не причинява тези загубвания?
— Ами, в известен смисъл може да се каже…
— Извинете, докторе, отговорете на въпроса ми с „да“ или „не“. ПТСР причинява ли временна загуба на паметта?
Оувъртън се намръщи и хвърли поглед към Уошбърн.
— Това често се свързва с ПТСР, да.
— Докторе, още веднъж, въпросът ми беше ПТСР причинява ли временна загуба на паметта?
Уошбърн прочисти гърло и се обади от мястото си.
— Възразявам. Тормозите свидетелката ми.
Толстън не се забави нито за секунда:
— Не се приема. — Наведе се и заговори на свидетелката: — Моля, отговорете на въпроса, докторе.
Милс светкавично се намеси:
— Бихте ли искали да ви повторя въпроса?
Толстън обърна към нея свирепа физиономия:
— Сдържайте сарказма, адвокат. Докторе, отговорете на въпроса дали ПТСР причинява временна загуба на паметта.
— Да, има известен брой описани случаи за това.
— Известен брой? С колко от тези описания сте лично запозната?
— Не съм сигурна. Доколкото си спомням, няколко.
— Няколко. Така. И казва ли някой от тези няколко случая, с които сте запозната, каква е продължителността на тези временни загубвания на паметта?
Зад нея Уошбърн отново избоботи:
— Възразявам. Предполага факти, които не са налице. Това, че докторът знае за няколко описани случая не означава, че самото временно загубване на паметта е рядко.
— Приема се.
Но Милс незабавно атакува Оувъртън:
— Докторе, тези описани случаи, които познавате, споменават ли нещо за продължителността на тези временни „изключвания“ при ПТСР?
— Да.
Милс разполагаше със собствен свидетел по този въпрос, макар че не беше сигурна дали ще го използва. Във всеки случай си бе свършила работата и познаваше фактите.
— Докторе, не е ли вярно, че тези „изключвания“ при ПТСР са доста кратки?
— Да.
— Като например това къде си държите ключовете?
— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете.
— Да речем, че си сложите ключовете на кухненския плот например, след което ви връхлита една жива травматична ретроспекция. Когато приключи, не си спомняте къде сте си оставили ключовете. Този вид „изключване“ при ПТСР е описан в литературата, нали? С други думи, загубване на паметта за сравнително кратко време?
— Така мисля, да.
Милс се върна до масата си и пи вода. Завъртя се към свидетелката и попита:
— Докторе, познат ли ви е случай на „изключване“ при ПТСР, което е траяло повече от един ден?
— Не, никога не съм чувала за такъв.
— Какво ще кажете за един час?
— Не, не мисля.
— Десет минути?
— Някъде там, може би. Ретроспективните преживявания са обикновено интензивни, но краткотрайни.
Присъстващите в залата може би не разбираха накъде точно биеше Милс с тези въпроси, но отговорът „десет минути“ ги накара да зашумят. Насърчена от това, обвинителката се приближи по-близо до свидетелката.
— Докторе, вие също свидетелствахте за временни изключвания на паметта, съчетани със злоупотреба с алкохол, наркотици или и двете. Бихте ли характеризирали подобно „губене на моменти“ като причинени от ПТСР или от злоупотребата с алкохол и наркотици?
— Свързани са. ПТСР утежнява поведението на злоупотреба.
— Но нали именно пиенето или употребата на наркотици причиняват всъщност загубата на паметта?
— Не мисля, че може да се твърди това.
— Добре, докторе. Приемането на алкохол и наркотици сами по себе си могат да доведат до състояние на безпаметност, права ли съм?
— Да.
— И това е доста често и добре документирано явление, нали?
— Да.
— Но е вярно, че състоянията на безпаметност при ПТСР са едновременно рядко срещани и краткотрайни, нали?
Уошбърн знаеше, че това е сложно съставен въпрос и подлежеше на възражение, но не виждаше какво може да спечели, ако продължава да прекъсва разпита.
— Да.
— Значи — продължи Милс, — ако сте имали временна загуба на паметта за продължителен период от време, да речем два дни, има научни доказателства, че това би могло да е причинено от алкохол и никаква научна подкрепа за предположението, че може да е предизвикана само от ПТСР, така ли е?
— Да.
— Благодаря ви, докторе. Както вече споменахте, господин Шолер ви е казал, че той е прекалявал както с алкохол, така и с Викодин, не е ли така?
Сега очевидно объркана, Оувъртън се бе навела напред на стола си. Бе стиснала с ръце преградата пред свидетелското място.
— Точно така.
— Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези така наречени „травмиращи преживявания“?
— Ваша чест! — Най-сетне Уошбърн беше принуден да скочи ядосан от мястото си. — Възразявам срещу характеристиката на обвинителя. Повечето от нас биха сметнали, че тежка рана в главата по време на обстрел с гранати и автомати на чужда земя, в защита на родината, е травмиращо преживяване. Няма нищо фалшиво или „така наречено“ в това.
Думите му напълно разбуниха залата и Толсън за първи път трябваше да удари с чукчето. Без да казва и дума, той изгледа яростно присъстващите и те замлъкнаха. Милс наруши мълчанието:
— Оттеглям думите „така наречен“, Ваша чест. — Но тя изобщо нямаше намерение да отстъпва: — Може би съдебния стенограф ще прочете въпроса ми отново, без обидните думи.
Толсън погледна надолу към секретарката и кимна. Жената издърпа ролката и прочете:
— „Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези — пауза — травмиращи преживявания?“
Стиснала устни, Оувъртън хвърли поглед към Уошбърн, след което се обърна към своя инквизитор:
— Да, направи го.
— С други думи, това че господин Шолер е прекалявал с алкохола е предхождало неговото ПТСР и само по себе си е било в състояние да причинява продължителни периоди на изключване на паметта, не е ли така?
— Очевидно — сопна се Оувъртън.
— Това означава „да“, нали?
— Да — вече през стиснати зъби отговори Оувъртън.
— И господин Шолер ви е казал, че онова изгубване на паметта след смъртта на жертвата, Рон Нолан, е траяло приблизително четири дни, нали така?
— Да.
— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.
Адвокат и клиент седяха един до друг в кабината за задържаните зад съдебната зала по време на обедната почивка. Отвън през малките зарешетени прозорчета денят беше слънчев и ясен. Гледката включваше малко поселище от новинарски микробуси, настанили се на паркинга. Устата на Уошбърн беше пълна с ливървурст и ръжен хляб, но това не му пречеше да говори.
— Няма значение — обясняваше той. — Важното е, че тя установи наличието на ПТСР. Сега само трябва да накараме Толсън да го допусне. Няма ли да си хапнеш от туршията?
— Не. Нищо не мога да поема. Вземи я.
Уошбърн спря да дъвче.
— Притеснен ли си?
— Защо да се притеснявам? Само един процес за убийство.
— Трябва да запазиш сили. — Уошбърн взе туршията и загреба. Когато най-накрая преглътна, пи вода от бутилката и си прочисти гърлото. — Но трябва да поговорим какво ще правим, ако той не го допусне.
— Имаш предвид Толсън?
Кимване.
— И стресовото разстройство. Ако получим това, имаме съдебните заседатели на наша страна. Ще научат какво е ставало в Ирак, през какво си преминал… Има приличен шанс да не те осъдят. От друга страна, тази сутрин хранех надеждите, че Тед ще разреши включването на ПТСР без изслушване, но той не го направи. Което означава, че разсъждава по въпроса. Може би си мисли, че е шашма.
— Защо трябва да мисли така? Нали самият той е изгубил крака си?
— Да, но спомни си, че каквото и да се е случило с него, той не е получил от това ПТСР. Което може да означава, че за него всичко е куп дрънканици на слабохарактерни по-нисши същества. Или на адвокати-шарлатани като мен.
— Да не си мислиш, че така повдигаш духа ми?
Уошбърн повдигна рамене, отхапа още една чудовищна хапка от сандвича си.
— Само изреждам възможностите. Виж — продължи той, — недей да униваш заради това. Половината свят е на наша страна.
— Което означава, че другата половина не е.
— Но не ни е нужна половината. Трябва ни само един от дванайсет. Така че, преодолей го, факт е, че си ранен ветеран, жертва на една вече изключително непопулярна война. Колкото повече представяме войната като истинския разбойник, толкова повече самият Нолан ще придобива образа на нейна жертва. Ако нямаше война, никой не би бил убит. Твоите момчетата в Ирак, Нолан, никой. Освен това държим в резерв голямата изненада. Когато ти се явиш като свидетел, много умове и сърца ще бъдат разтърсени, тъй като това ще преобърне нещата наопаки и ще им предложи алтернатива за размисъл. Но всичко това разчита на ПТСР, без него играта става съвсем различна. — Уошбърн отпи вода и я завъртя в устата си, за да я изплакне. — И така, въпросът е, че ако Толсън не го допусне, ще трябва да поговорим за апел.
Ивън затвори очи за секунда, след което поклати глава:
— Изключено.
— Чакай. Преди да…
— Арън, чуй ме. Милс иска четирийсет до живот. Не мога да лежа четирийсет години.
Уошбърн го погледна. Беше прекарвал тук с клиенти повече пъти, отколкото можеше да си спомни и никога не беше лесно. Решението на Толстън за изслушване на свидетел за ПТСР бе неочаквано и може би в крайна сметка щеше да се окаже катастрофално. Уошбърн наистина беше вярвал, че аргументацията му извън зала, колкото и простичко да бе формулирана, щеше да бъде достатъчна и Толсън щеше да допусне свидетелски показания за ПТСР на процеса.
Но сега това вероятно нямаше да се случи.
Уошбърн нямаше намерение да се предава. Не беше в природата му. Но трябваше по някакъв начин да успее да обясни на Ивън, че в крайна сметка можеше и да изгубят.
— Сигурен съм, че мога да накарам Дъг Фолброк да забрави за пистолета — каза той. Всякаква употреба на огнестрелно оръжие при извършването на убийство в Калифорния автоматично добавяше двайсет години към присъдата. — Ще се борим за убийство втора степен. Ще ги намалим, да речем, на дванайсет до живот.
Ивън седеше облегнат назад, скръстил ръце.
— Не изрече ли ти безсмъртните думи: „Всичко до живот е до живот“?
— Опитвах са да остроумнича. Ти ще бъдеш образцов затворник, ще намалим до минимум.
— И все пак, дванайсет години!
Уошбърн разпери ръце и налапа последната хапка от сандвича си.
— Просто казвам — той подъвка няколко пъти, — просто казвам, че може би трябва да помислиш върху това.